В Софийската духовна семинария постъпих през 1958 г. По онова време имаше добър подбор на учениците. За едно място се състезавахме двама души.
През същата година бяха направени важни промени в учебния план. В него бяха включени всички общообразователни предмети, които осигуряваха признаването на диплома от общообразователно училище в България. С тази промяна курсът на обучение стана шестгодишен.
Изпъдени от София вдън горите тилилейски - в Черепиш - и учители, и ученици като че ли бяхме лишени от самочувствие, но изучаването на нови предмети ни въодушевяваше.
Учителите ни бяха от „старата” школа, някои от тях завършили и специализирали в чужбина. Тези, които дойдоха да преподават общообразователните предмети, бяха добри специалисти, но по политически причини изгонени от други училища или преждевременно пенсионирани. Сред тях ще спомена Кирил Скутов, който по-късно се замонаши с името йеромонах Киприан.
В сравнение с други училища при нас по-разширено се изучаваха български език и литература, европейска литература, история, география. Учителите имаха съзнанието, че семинаристите трябва да придобият по-добра подготовка в сравнение с общообразователните училища и гимназиите.
Сред учителите ни имаше великолепни хора - прекрасни християни. Те получаваха минимални заплати. През свободното си време работеха допълнително по строежите, за да изхранват семействата си. През лятото, когато трябваше да се ремонтират сградите в Черепиш, учителите ставаха строителни работници и бояджии. Те бяха високо ерудирани - добри педагози с богат опит, познаващи задълбочено чуждото и нашето богословие, част от тях автори на учебници.
Ние, учениците от семинарията, бяхме като всички свои връстници - буйни и непослушни. Понякога си позволявахме да се шегуваме с по-младите учители, които не познаваха порядките в училището. В началото на учебните занятия четяхме една обикновена молитва за 15 минути, за да мине времето за изпитване. Но така или иначе, пансионът в Черепиш заедно с богослужението създаваше у учениците чувство за ред и необходимост от съобразяване с другите.
Сутрин ставахме в 5,30 часа. Занимавахме се от 6 до 7 часа. Това беше най-свежото време за учене. Следваха редовни занимания, обед, почивка, следобедни занятия, вечерня, вечеря и лягане. Вечер не ни се лягаше рано - говорехме си или играехме, но дежурният възпитател гледаше да заспиваме навреме. Всяка събота след вечеря гледахме кино - това беше голяма атракция.
По решение на Светия Синод през 1958 г. в семинарията беше открит паралелен курс за средно специално образование на хора, отбили военната си служба. Те бяха мъже, които желаеха да станат свещеници. Изучаваха само богословски дисциплини. Имахме ги за образец на хора съзнателни, знаещи за какво са дошли.
Всички ученици от семинарията произхождахме от църковни и вярващи семейства, някои пострадали от режима, преследвани и интернирани. Обръщението ни към учителите беше не „другарю”, а „господине”. Бяхме „захвърлени” под Черепишките скали, защото „новото” общество се градеше върху атеизма.
Самият аз съм минал през доста трудности. Увещаваха ме да напусна семинарията. Бях още в първи клас, когато един мой калеко (свако), който беше някакъв партиен функционер в Хасково, настояваше да се откажа от семинарията. Явно това му беше партийното поръчение. Родителите ми знаеха, че чичо Тошо, Бог да го прости, си върши работата и му казаха да ме остави аз да си върша своята.
Другият случай е от времето, когато бях в последните класове. Начо Папазов - виден за времето партиен функционер, беше дошъл с делегация в Преображенския манастир край Търново, където аз и мои съученици семинаристи работехме като екскурзоводи през ваканцията и помагахме на монасите. Той ми предложи да ме запише в техникума „Сталин”, който беше едно от най-представителните учебни заведения в столицата, ако се откажа от семинарията...
Учителите ни знаеха, че непрекъснато сме атакувани и че някои трудно биха устоели на изкушенията отвън. Затова те непрекъснато ни подкрепяха. Г-н Ганчо Велев, който ни беше класен наставник, Бог да го прости, ни убеждаваше, че в историята има велики семинаристи. А в България семинаристи са станали прочути оперни певци, научни работници, професори, видни общественици, дейци на културата и изкуството и др. По този начин той ни вдъхваше самочувствие. Сега, от разстоянието на десетилетията, разбирам колко прав е бил г-н Ганчо Велев...
Всяка година патриархът с всички владици пристигаше на посещение в семинарията. Най-напред посрещахме гостите в църквата, а след това те влизаха в клас. Членовете на Светия Синод бяха 70-80 годишни достолепни старци. Те събираха около себе си учениците от своите епархии, разговаряха с нас и ни напътстваха. За нас това бяха велики мигове. Ние благоговеехме пред образа на патриарх Кирил и на другите архиереи...
Никога няма да забравя екскурзиите до манастири и църкви в страната. Срещахме се с различни хора, които виждаха в нас младо поколение, идващо във време на безверие, и това беше важен момент за вярващия народ.
Ректорът на семинарията епископ Тихон бе възрастен човек с голяма ерудиция и благ характер, но същевременно строг. Насочваше ни по правилния път. И днес, когато си спомням за дядо Тихон, Бог да го прости, намирам, че всичките му действия са били част от цялостния процес на възпитание.
Всеки семинарист - бивш и настоящ, може да се гордее, че е учил или учи в Софийската духовна семинария - училище с традиции.

E-книги