Цял живот проф. Асен Василиев (1900-1981) обихожда черкви и манастири - трябва да имат близо хиляда. И да не стъпи ни веднъж в родното село на народния светец Йоан Рилски! Щърба би била без това биографията му наистина, непълна... Нали все ни повтаряше: „Момчета, ние не си познаваме чифлика!”
Стягахме се месеци наред да прескочим до Скрино - ей го къде е, един ден ще ни стигне. Пречеше ни осемдесетгодишнината на професора. Пък се бе родил навръх 2 юни. Както и да е, отпразнувахме я и без да се гласим никак, намерихме се хора близки духом, изпяхме му една „Многая лета” за здраве. Така дойде есента.
А през есента, на 19 октомври, е празникът на св. Йоан Рилски. Глождеше ни съмнение, че в Бобошево, улисани във всекидневни грижи, са позабравили за своя покровител. Било е и това, разбира се, но в последните години, без никой да ги подсеща или задължава, тукашните хора бяха възстановили курбана при стария манастир над Скрино. Там, в местността Черковника, на отколешния Отчов ден от незапомнено време са се събирали хора за почит към Рилския чудотворец.
Седнахме с председателя на общинския комитет на Отечествения фронт Михаил Виделов в колата и поехме нагоре по тесен път с много криволици към Скрино. Там ни чакаше скринският кмет Анани Захариев - дългогодишен местен общественик, който не мислеше да се разделя с родното си село. Волгата запъпли към мястото на курбана.
Мястото беше наистина необикновено. Имаше едри дървета лещаци, на неколкостотин години, реликтова гора под защитата на ЮНЕСКО. Ще си помислиш: покрай лещаците световната културна общност всъщност защищаваше светеца от Рила!... Параклис, посветен нему, е съществувал допреди двайсетина години. Войнстващият атеизъм му бе сложил край - да не би да останем назад. Но още имаше следи от стар манастир. Воловарчета тъдява намирали парченца хоросан с бледи цветни фрески върху тях. Един студент занесъл на професора си в София няколко такива отломки, но нямало време да се дойде на място и така пощаденото от вековете било доунищожено от престъпно нехайство. Бай Асен разпозна средновековна тухла със своеобразен автограф на строителя върху нея - отбелязал бе човекът двата си пръста върху глината. Кметът я прибра на съхранение.
Поехме нагоре към пещерата. Чудесна букова гора растеше наоколо. Заглеждахме се в прясно окапалата шума за жълъд. Пътем кметът се изповяда, че не успели да опазят единия от трите вековни бора на своето място. Скринци го пазили с години, ала хората от съседното село намерили сгода да му ударят брадвата в корена.
От нетърпение забравихме годините на бай Асена и неговия ишиас, дето го бе държал лани осемдесет и два дена на легло в болницата, та трябваше самият той да ни подсети. Взехме да посядваме с него на корените по пътеката за почивка. Поподкрепяхме го за раменете, докато излезем на пътека. Почти юношеското ни общо увлечение ни подвеждаше - все пак човек трябва да си вярва и на годините. Една сутрин, след нощно винолюбие, бай-Асеновата съпруга му бе оставила мълчаливо на възглавницата кръщелното свидетелство - изящен семеен комплимент.
Хванахме по равната пътека накъм запад. И ето ти я пещерата!
То не бе пещера, ами дупка в скалата, съвсем тясна, колкото да си постеле човек една чергица и да опъне крака върху нея. Имаше вътре подпрян на скалата лик на свети Йоан Рилски. Стар дъбов кръст бе положен до него. „Двураменен, голготски, има-няма стотина години” - прецени проф. Василиев. Макар да бе едър българин, той се завря в пещерата и долу-горе се събра в нея.
Докато си почиваше така, седнал на камъка, заради нас, околните, а повече насаме той даде израз на едно облекчение за отдавнашния си мерак да бъде на това рядко кътче от духовната карта на Югоизточна Европа с думите: „Ех, дядо Иване, дядо Иване! Хиляда години пaзи България ти. Пазй я още хиляда!”
Не го нарече „свети Иване”, а „дядо Иване”. Като далечен роднина.
Заслизахме полека по пътеката надолу. Бай Асен се придържаше за коренаците на буките, придържахме го и ние за ръката.
На сгодно място в гората бе скована от пръти маса с пейки за трапеза. Извадиха домакините скринска сливовица, правена от сини сливи и грозде перла. Намери се и нещо за мезе. И в тази най-българска среда, на орлов полет височина над равнището на река Струма бе обсъдено международното и вътрешното положение. Прегледът на събитията завърши по нашенски с анекдот, разказан от бай Асена. Обща бе идеята да се вдигне най-сетне паметник на Хитър Петър.
От Руй (или Руен) - така се нарича планината - тече буйна струмена вода. Построена е с народни средства голяма чешма. Идват и досега на нея да се плискат по лицето и очите за здраве. А през самото Скрино неспирно текат вади с вода, както са текли навремето, да речем, в града Карлово.
Замръкнахме в селото. Разгеле, тъкмо бе дошъл Славе Величков - тукашен учител, живеещ в град Станке Димитров (дн. Дупница). Седнахме под лозницата в двора на старата му къща и той разказа едно от многото народни предания за Йоан Рилски: как бил воловарче у един скрински чорбаджия и веднъж кравата му се отелила отвъд Струма, а той я прекарал обратно отсам реката. Отвъд и отсам реката на Времето... Има я тази склонност към подобно схващане за света у нашите бездипломни интелигенти от миналото.
Не е подминато и тук евангелското правило „Никой не е пророк в отечеството си”. Прокудили скринци светеца още от младини, затова и до днес ги наричат „светогонци”. На два пъти свети Иван бил проклел родното си село. А трижди го благословил!
„Знам от дяда си - завърши учителят Величков, - че в пещерата, където сте били, е имало подница за печене на хляб и връшник. Чак от времето на свети Ивана са останали, но са разпилени и разсипани сега. И стари черкви е имало, пак от негово време...”
Тръгнахме си. Тъкмо по радиото предаваха последните новини за ирано-иракския конфликт, за президентските избори в Съединените американски щати, за китайски ядрени опити в атмосферата, стачки в Полша...
Нещо не ни се приказваше като на идване към Скрино.
„Свети Иване, свети Иване! Хиляда години пaзи България ти - пазй я още хиляда...”
Скоро чрез откритието на Смоленския епископ Нестор Костенечки бе станало известно, че още в X век почитта към Рилския светец достига Северния океан. В Русия и до днес има град Рилск, в околностите на град Курск, в обсега на магнитната аномалия. На Рилския светец си е бил посветил кораба мореплавателят Григорий Шелихов, който навсякъде по пътя си строил параклиси в негова чест, та чак и на полуостров Аляска.
„Свети Иване, свети Иване! Пазй ни - ако можеш ни опази.”
В деня на самия курбан сред непрестанен дъжд изпъплихме в дълбоката кал пак с колата до мястото на стария манастир. Доста хора се бяха събрали въпреки лошото време. Пещерата беше отрупана с дарове - пешкири, ризи, кърпи, плетива. На храстчето до входа й завързаха вълнени конци - такова е поверието за здраве. Дървеният голготски кръст на отшелника стоеше сред мокри горски цветя, гергини, жълта букова шума.
Припомням: местните обществени дейци бяха надмогнали всякакви идеологически задръжки, уважили бяха по съвест народните чувства, та дори и официален печатен плакат за събора-курбан бяха разпространили из околността.
Имахме повод да научим подробности за празнуването на хилядагодишнината от смъртта на Рилския светец в манастира на негово име. Разказа ни я човек от личната охрана на Георги Димитров.
А докато сварим да вместим необикновения си пътепис върху страниците на седмичника „Антени”, бай Асен Василиев взе, че умря - без да се кани и без да иска разрешение от нас.
Просто му се свършиха дните.
Разказът за общото ни пътуване до пещерата на свети Ивана над Скрино се превърна в прощално слово.
Студенее ми още камъкът в пещерката. Кара ме да се изправя.

E-книги