Бог е дал свободна воля на човека, за да може човекът със свободната си воля да избере Бога. Вседържителят е върховната свръхвселенска сила и власт, затова верният и спасителен избор на човека е послушанието: да стане раб Божи. Именно това „робство” и всепослушание спрямо Божията воля е върховният израз на човешката свобода.
За конформизъм в светски смисъл говорим, когато имаме приспособенство към земна сила и власт. Но днешната Българската православна църква не е нито силна, нито овластена в светски смисъл. Напротив. От десетилетия тя е гонена, непризнавана и дискредитирана.
Главната опасност от конформизъм за днешния българин не е вътре в Църквата и спрямо Църквата, а тъкмо в обратната посока. Защото властта и силата сега и тук (на земята) не са у Българската православна църква и дори не са в България.
Господстващият дух на нашето време е духът на отстъпничеството от Христа. Културата, в която сме потопени - телевизия, радио, многотиражните вестници, масова музика, компютърни игри, реклама, мода, шоубизнес, кино, зрелища, професионален спорт, хазарт, порнография, политиканство - е в същността си светска, нецърковна, неправославна, нехристиянска, често откровено антихристиянска. Дори за въцърковения човек е трудно да измъкне себе си и близките си от този конформизъм. Този огромен натиск за конформиране е толкова голям, че ние често неусетно му се предаваме без борба и дори не го усещаме. Приемаме господстващите проявления на антихристиянски светоглед за „норма” и нашето приспособенство към тях за „нормалност”.
Друг вид конформизъм съществува в малките сектантски общности, основани на харизматично лидерство (протестантстващи и пр.) или на система от педантични правила и забрани (зилотстващи и пр.).
Тъкмо Православието в България - в днешното му състояние, когато никак не участва във властта, никак не е „дисциплинирано” (за разлика от римо-католицизма) и никак не е оградено от сектантски крепостни стени - най-малко способства за конформистко поведение. Потенциални условия за конформистко поведение в православните среди могат да се търсят най-вече вътре в неувереността на самата личност. Обикновено това е проблем на новопокръстените (неофитите), които търсят сигурност във формалната „принадлежност” и надценяват „буквата” на закона за сметка на духа. Но това „зилотство” е обяснимо и едва ли е толкова опасно, колкото обратната крайност - надценяването на собствения разум, свободна воля и способност за преценка.
Разумът и свободната воля са велики Божии дарове. Но те не са „най-ценните Божии дарове за човека”. По-ценни от тях са вярата и надеждата, а още „по-голяма от тях е любовта” (1 Кор. 13:13).
Съвременният свят, който много често подменя истинската вяра и истинската любов с техните отровни двойници, принципно надценява „разума” и фетишизира свободната воля. Православната традиция и практика никога не ни налага други ограничения върху свободната воля, освен тези, които Лечителят поставя на болния, за да го излекува от болестите на гордостта, човешкото самонадценяване и другите грехове.
Самият Христос, съвършеният Човек, в сублимните мигове на Своя земен живот ни преподаде най-важния урок относно свободната воля: „Нека бъде не Моята воля, а Твоята” (срв. Марк. 14:36).

E-книги