Вяра, Църква, общество

Конформизмът и православните християни


Конформизмът като форма на поведение е свързан със своеобразен страх от околните - членовете на социалната група, към която човек принадлежи или иска да принадлежи - страх от тяхната оценка, от евентуално неприемане, нехаресване, отхвърляне; а също и с желанието на човека да не се отличава от другите, да бъде като всички, да се впише в средата.
Как може да бъде разгледан този проблем във връзка с обществото на вярващите - Църквата?
Във всяко конформистко поведение основни са мотивите „да бъда като другите, за да не ме отхвърлят; страхувам се да не сгреша”. Те са в основата на едно, твърде често безкритично и полуосъзнато, поведение на подражание, което понякога е печелившо, защото спестява усилия и проблеми. Но то може да доведе и до изкривявания, в които водещ е не духът Христов, а фарисейското превъзнасяне или ревността не по разум. Разумът, заедно със свободната воля са най-ценните Божии дарове за човека, а конформисткото поведение води до тяхното отхвърляне. Когато човек проявява конформизъм, водещо е правилото „щом така правят всички”... Страхът да не се различаваме от другите често ни кара да се придържаме към буквата на закона и превръща религиозния ни живот в поредица от строги норми, подобни на старозаветните забрани. Не става дума за правилата на благочестие, които са преди всичко вътрешна мяра и критерий, а за продиктуваните от страха да не бъдеш различен външни ограничения.
Конформизъм се проявява в случаите, когато съществува прекалено доверие към нелогични или нелепи мнения, свързани с различни аспекти на християнския живот или християнската есхатология. Като примери мога да приведа крайно строгото отношение към облеклото, общуването, възпитанието или основаното на частни възгледи (вкл. протестантски) отношение към въпросите, свързани с идването на Антихриста и така наречения „световен еврейски заговор”. Безкритично се възприемат и модели, подходящи за съвсем друга среда - манастирската, или за съвсем друго време и епоха.
Конформизмът може да доведе и води до малодушие, лицемерие подлост. Човек отхвърля отговорността за решенията си и способността си да разсъждава, и възприема клишета на поведение и общуване, в които липсва искреност, естественост, спонтанност. В резултат на това той вече не мисли и не се държи нормално: схваща духовния живот повърхностно и опростено, общува рамкирано, загубва чувството за реалност. Започва да бяга от отговорността на личния избор и личното отношение и водещи в преценките му стават стереотипи и предразсъдъци, които трудно се преодоляват. Често другият човек се възприема като чужденец и враг, особено ако идва отвън, от реалността извън църковната общност, а общуването се превръща в „изкушение”. Но нима в църквата традиционно не е най-важен личностният подход, личностното отношение към конкретния човек в неговата конкретна реалност? И нима на такова отношение трябва да ни учат психолозите, които в повечето случаи се основават на неправилни от гледна точка на християнската антропология теории и парадигми?
Вярващият човек не бива да бъде конформист нито в света, нито в Църквата! Но страхът слага рамки и лепи етикети. Колко често именно в обществото на вярващите приемаме безкритично абсурдни мнения, подражаваме на странно поведение или отхвърляме надменно различните от нас. Пагубно за християнина е, ако заглуши съвестта си и стане безчувствен и жестокосърдечен човек. Много са примерите от Евангелието, които изобличават фарисейския буквализъм. Но най-големият пример е Сам Господ Иисус Христос. Защото няма случай, в който Той да поставя закона над човека. Защо тогава толкова се страхуваме, че няма да постъпим правилно, че ще сбъркаме, че ще сме различни - не от гордост ли, от желание винаги да сме прави, безгрешни?
Конформизмът, който приучва на безотговорност и приспива съвестта, се поражда и от желание за намиране на спокойствие и „душевен комфорт”. Но нима Църквата е място на услаждане, на бягство от света, където се крием от проблемите си не като ги решаваме, а в „стила на щрауса”. Или е място, където човек спасява душата си във времето и сред хората, между които Господ го е поставил?
Послушанието не е конформизъм, защото е съзнателно и доброволно предаване на собствената воля на волята на някой друг. То е резултат на избор и е продиктувано от любов, а не от страх. Послушание, основано на страх, в крайна сметка води до лицемерие и отчуждение. Любовта също не може да има нищо общо с конформизма. Тя е отговорност и жертва и предполага съзнателно, а не предизвикано от боязън, малодушие или стремеж към одобрение поведение.
Нормално е хора, които са станали вярващи в зряла възраст (т. нар. неофити), да търсят образци на поведение, както и да преувеличават значението на външното държане. Когато човек попадне на място (било то учреждение, общност или обстановка), където всичко за него е ново и непознато, това, което го ръководи, е поведението на другите. Ето защо в определени среди така бързо се възприемат неестественото държане и своеобразната показност, които достигат размерите на епидемия.
Хората трябва да бъдат насърчавани да преценяват ежедневните ситуации сами и да взимат решения като християни. В Църквата те трябва да се чувстват спокойно и свободно, а не под напрежение или като на изпит. Ходенето на богослужение и приемането на св. Тайни не са изпълнение на „план” или действия заради оценката на другите, а вътрешна потребност на душата. Тук е мястото на отговорността на останалите, на обществото на вярващите, когато то приема новите си членове. Опасността е в това да се подменят истинските ценности на християнството - любовта, милосърдието, нелицеприятието - с едно на пръв поглед изрядно външно поведение, зад което стои притеснение и несигурност или честолюбие.
Конформизмът е пагубен за психиката на тези, които го приемат като модел, както и за психиката на тези, които като участници в групата, мълчаливо или не, изискват определено поведение от останалите. Що се отнася до самата група - на нея конформизмът й е нужен като явен белег за нейната сила и мощ: много сме, значи сме прави; много сме, значи сме силни. Това, разбира се, не е вярно. Невинаги истината е там, където е мнозинството. И невинаги човек е прав, когато е част от многото. И в обществото на вярващите, както във всяка друга социална група, се използват механизми на групов натиск - пренебрегване, укор, разпространение на слухове, внушаване на чувство за вина - но кои от тях се вписват в позволените от съвестта на християнина средства за общуване и начини на въздействие? Църковната общност трябва да осъзнае в лицето на всеки свой член потенциалната си склонност към групов натиск и да прецени доколко е гъвкава, отворена, приемаща или е затворена, консервативна и отхвърляща.
В научните разработки съществува и становище, че без конформизъм социалната група би се разпаднала. Но кой би могъл да каже кога конформизмът е излязъл извън границите на приемливото и нормалното и се е превърнал в мълчаливо съглашателство? За съжаление копира се не само доброто, а много по-често лошото - мнителността, подозрителността, лошите настроения... Това, което обединява християните в една общност, трябва да е Господ Иисус Христос, а не мултиплицирането на мнения, отношения и поведение.
За да не бъда разбрана неправилно, ще уточня, че не говоря за липса или нарушаване на църковната дисциплина, без която Църквата би се разпаднала като институция, и не отхвърлям църковните канони и правила. Само смятам, че всичко в църковния живот трябва да е осъзнато и доброволно и че манипулациите с чувството на вина или със страха от отхвърляне са продиктувани от нечисти или поне твърде егоистични интереси. Да се разчита на зависимостта, несигурността и слабостта на човека, както и да се използват те за някакви лични цели, е подлост и разкрива своеобразна душевна нечистоплътност.
Външното поведение предразполага душата към различни духовни състояния, създава съответна душевна настройка и без правила за външния живот изобщо не може да съществува и духовен живот. Но Православната църква почита и светци, които не са най-удачният пример за изрядно външно поведение и за конформизъм - Христа ради юродивите. Те „скандализират” вярващите с поведението, облеклото и думите си, но всъщност им разкриват точно това, което е най-важното, най-същественото - любовта към Бога и към човека, за която няма външни правила и точна мяра.
Най-силното „оръжие” на християнина е кроткото, милосърдно и великодушно отношение към другия човек. Отношение, което е винаги лично и конкретно и не се натрапва, както и не парадира. Такова отношение трудно се преподава и трудно се копира. То е плод единствено на вътрешния усет, който Бог влага в душата на човека, и на вътрешните усилия, които Бог подкрепя.



Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
         Маргарита ХРИСТОВА            

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!