Анализи

"Страстите Христови" в сянката на скандала и в светлината на Петдесетница

Виж още: Несправедливостта трябва да засяга всеки от нас


Надяваме се, че не сме закъснели твърде много с този коментар върху нашумелия в последно време филм на Мел Гибсън, защото по-добре беше да изчакаме изпълването на Петдесетния цикъл. В него трябваше да съзрее нашата християнска оценка, за да не бъде тя прибързана, нито едностранчива, но по възможност полезна за повече хора.
Празникът Петдесетница ознаменува целостта на Божието спасително дело. В светлината на този ден ние вече не делим църковните празници един от друг, но ясно виждаме смисъла на всичко, извършено от Божия Син - Рождеството в плът, понасянето на земните несгоди, изцеленията и духовните завети, кръстните страдания, светлото Възкресение, Възнесението „отдясно на Отца”. Защото идването на Светия Дух в света е резултатът, без който всичко това би изглеждало някак си незавършено, а сега е пълно, благодатно и спасително не просто в земните ни временни измерения, а във вечността. На Петдесетница се запечатва с печата на Духа Христовото освещение и от този ден до днес то се предава неизтощимо в Църквата.
Разбираемо е, че днешният свят, снабден със своите технически постижения (като дете, което се радва на новите си играчки!) се опитва да ги прилага и да извлече полза от тях - дори и духовна, според своите понятия за духовност.
В това отношение понякога и киното се оказва подходящо не само да обслужва ниския развлекателен инстинкт на масите, но също и да образова, да отрезвява, да извисява и даже да благовести.
За такъв може да се приеме случаят с последния филм на Мел Гибсън „Страстите Христови”.
Мисията му може би не е от особено значение за съзнателните християни, приобщени към Църквата, участващи в св. Тайнства и нямащи нужда от посредничеството на филмови образи, за да почувстват спасителната близост на Христос.
И все пак, този филм се различава по нещо от досегашните, включително и от най-сполучливите. Може би по своята скандалност, само че този път скандализираща не християните, както обикновено, с лъжи и свободни съчинения по евангелски текстове. Този път скандализирани бяха модерните рационални граждани, странящи от всяка религиозна обвързаност в полза на битовото си потребителско спокойствие - сиреч новите „дискретни” атеисти... А източник на скандала беше безкомпромисната достоверност и стриктното придържане към свидетелствата на Новия Завет, църковното Предание и сериозните исторически изследвания.
И с тази своя „скандалност” филмът внесе поне за малко онова благодатно безпокойство, което беше необходимо като противоотрова срещу масовата лумпенизация в обществата „от западен тип”, които всъщност са бившите традиционно християнски общества.
Но да видим на какво се основаваше
скандалът
Първо се би тревога, че филмът на Мел Гибсън бил изпълнен с антисемитизъм. Това е дума, станала почти магическа, способна да окачествява „по бързата процедура” хора и общества, да блокира, вцепенява и „разжалва” всичко, попаднало под нейните удари. За съжаление, дори когато става дума за чиста спекулация. Защото, още преди да се изясни, че в този филм няма никакъв антисемитизъм, в страна като Франция той беше спрян (някога казвахме „забранен” или „инкриминиран”). Едва по-късно, когато тревогата се оказа фалшива, а печалбите - многообещаващи, френската публика получи достъп до него.
Вече филмът не се обсъжда в този аспект, но мълвата за антисемитизма на евангелското повествование не стихна така бързо на Запад. Напротив, тя заживя свой собствен живот. Създаде се прецедент този въпрос тепърва да се обсъжда, и то вече на политическо равнище, с евентуален отзвук при съставянето на новата Европейска конституция, в която скоро ще се гласува дали християнството ще залегне като традиционен вдъхновител на европейската култура, или не. А ясно е, че обвиненията в антисемитизъм са силни да го дискредитират и изтласкат към периферията, и даже извън, на новата ценностна система. В този дух в западната преса съвсем недвусмислено се подновиха едни позабравени обвинения срещу Гърция като единствената православна страна от Европейския съюз - че в богослуженията на Страстната седмица имало антисемитизъм и това било недопустимо.
Другият скандален момент във филма „Страстите Христови” беше насилието.
За него се говори по-дълго и то сякаш остави последния отпечатък в масовото съзнание. Всички бяха разтърсени от показаната жестокост, от безмилостните побои, от потресаващото коравосърдечие на Христовите екзекутори - както юдеи, така и езичници (а по онова време в света няма други освен юдеи и езичници).
Интересна беше обаче тази свръхчувствителност от страна на една публика, която иначе отдавна е закоравяла в навика си да гледа насилие от екрана. Та нали именно насилието в огромната холивудска индустрия е сред главните източници на масовото развлечение. „Трилъри” или „екшъни” с невероятна садистична изобретателност, много кръв, обилно страдание. Защо този филм не можа да се впише в техния поток, но се открои от него, предизвика необичаен смут, стана събитие от друг, не от филмов порядък?
Може би защото тук не става дума нито за наказване на „лошия”, нито за мартиризиране на „добрия” като повод за последващо отмъщение. Няма го плътския триумф на отмъстителното „добро” със съмнителни превъзходства над наказваното зло. Няма я и художествената измислица.
Тук става дума за разпятието на Божия Син, дошъл в света да се принесе в изкупителна жертва за нас... чрез нас самите. Става дума за Единствения без грях и без вина в цялото мироздание, страдащ за всички грешници и виновници - чрез ръцете на грешници и виновници! - за да ги освободи милостиво от заслужено вечно наказание.
Става дума за богоубийство.
И дори неподготвените усетиха това. Този комплекс за богоубийство е заложен у всеки, даже и у безчувствения.
Така че, каквато и да е крайната ни оценка, произведението на Мел Гибсън има своите
положителни качества
И те произтичат именно от неговите току-що разгледани скандални страни - подозренията в антисемитизъм и стигащите почти до документалност кадри на насилие. Защото за нас това създава повод да свидетелстваме за истинската християнска позиция по тези въпроси, която е достатъчно задълбочена, за да не се поддаде на опростенческата праволинейност на шаблонното мислене.
Две хиляди години по-късно с нова острота се постави питането: „Кой разпна Христа?” Не без лукавство светът поставя християнството в неудобната ситуация да вмени този грях изцяло на римляните, изменяйки по такъв начин смисъла на спасението. Но пък, ако християните настояват, че „евреите са разпнали Христа”, те биха попаднали под тежестта на обвиненията в антисемитизъм!
За нас важен е фактът, че Христос идва в лоното на еврейския народ и на юдаизма, защото „спасението е от юдеите” (Йоан 4:22). Кои обаче са те?
Разсъждавайки непредубедено, осъзнаваме цялата нееднозначност на това понятие. И проумяваме, че спасението е „от юдеите” като отхвърлящи идолопоклонството, вярващи в истинския Бог и познали в Христа дългоочаквания Месия, проповядван от пророците. Но не и от онази малка (и за съжаление твърде влиятелна) част от юдейската върхушка, служеща „на буквата”, която предизвиква Неговите страдания. Впрочем и тя несъзнателно става оръдие на Божия промисъл.
На практика някои (не всички) от евреите подстрекават някои (не всички) от езичниците. А в крайна сметка всички ние сме разпнали Христа - целият човешки род, заслепен от греха и поробен от егоизма си. Не само евреите и не само езичниците, но и ние, християните, до днес разпваме Христа чрез зли дела, разколи и нехристиянско поведение. Така че, не остава място за спекулации на етническа и верска основа.
Но затова пък и Христовата жертва е за изкуплението на всички (не само на някои) човеци.
Колкото до насилието, то също повдига някои изключително важни въпроси. От една страна, този за истинността на кръстните страдания на Спасителя, опасно подценявана или завоалирана от поетика и романтизъм поради изминалите векове. От друга, липсата на „давност” в човешката съвест - от личните до колективните й измерения.
От трета страна, осъзнаваме необходимостта да преосмислим днешните проблеми, пред които е изправена християнската проповед.
Въпреки инсценировката, въпреки актьорите, този филм има документална стойност и обвинителна сила. Сякаш Божият промисъл компенсира днес някогашната липса на кинокамери, възстановявайки събитията със смразяваща автентичност в съзнанието на постхристиянския (модерен) човек. И ето, едни тежки думи преминават през дебелия слой от двадесет века вместо послание: „Вижте какво направихте всички” - не познахме Христа и Го разпнахме! И в това отношение съвременното човечество с нищо не е по-различно от древното, а тежестта на това самообвинение с нищо не е олекнала.
Съгласни или не с появата на филма, ние би трябвало да се възползваме именно от насилието в него като начин на евангелска проповед в съвременния свят. Защото църковната проповед днес изживява своето най-голямо изпитание - своята изолация.
Вината не е само наша. Много пъти по различни поводи е ставало дума за медийния вакуум, в който се намира християнското послание днес. Колкото и силни слова да се кажат от амвона, те рядко излизат извън стените на храма, достигайки предимно до вече убедените, до съгласните, до съмишлениците. Но почти нямат достъп до външния свят, тъй като той е обслужван от медиите, а те обслужват други ценности, далечни на християнството.
Днес няма форум, няма агора, няма чаршия, където всеки идва да чуе нещо ново. Вярно е, че всички знаят за евангелската история, но от една страна, търсят в нея естетизма на иконите, а от друга - изминалото време притъпява у мнозина съзнанието за автентичност. Прибавя се и фактът, че евангелистите са премълчали ужасяващите подробности около разпятието - бичуването на Христа, тежкия побой, страшните мъки, унижението, изобщо, цялото насилие, което безмилостно се извършва срещу Него. Свидетелствата за тях идват от Църковното предание и от историческите проучвания.
Но някога това насилие е било единственият начин да се извести на всички кръстната Жертва на Господ. Без него стотникът и стражата нямаше да изповядат, че „наистина Божий Син е бил Тоя Човек” (Мат. 27:54), благоразумният разбойник нямаше да бъде допуснат в рая, тълпата нямаше да се ужаси. Подобно е и днес. Защото много са хората, които са глухи за благовестие, за богословие, за увещания, за доводи, за слово.
Такава е била и ужасяващата „проповед” на мъчениците - чрез изтърпяването на нечовешко насилие като свидетелство за непоклатимата Божия правда и истина пред външния свят, който само от това може да се трогне, който няма друг шанс да се осъзнае, да извърши покаяние и накрая - да приеме кръщение и въцърковление. И то не всички...
След казаното дотук за този филм следва да изтъкнем и някои негови
недостатъци
произтичащи най-вече от факта, че това е именно филм. Те бяха осъзнати и от най-ревностните му почитатели.
Като един от главните недостатъци се изтъква липсата на възкресението във филма. Загатнато в трийсетина секунди вкрая, то трябва да се подразбира, на което са способни вече повярвалите. Но за другите, още неубедените и неповярвалите, остава рискът да запазят погрешното впечатление, че всичко реално от земния живот на Христос е свързано само с едно страдание, чийто смисъл трудно се проумява. А точно те имат нужда да проникнат по-дълбоко в спасителната същност на онова, което потресени са гледали през цялото време, за да успеят да открият за себе си духовното измерение, преобразяващо ужаса в преклонение към непостижимата Божия любов.
Друг недостатък беше осъзнат в римокатолическите среди, в които се долови известно отрезвяване. Най-сетне някои проумяха, че и най-сполучливо подбраният актьор, у когото талант и вяра щастливо съвпадат, не е в състояние да предаде в пълнота изключителната Личност на Богочовека. Всеки такъв опит е обречен на едностранчивост, защото, дори имитацията на страдащата човешка природа у Спасителя да е добра, как е възможно да се пресъздаде неизразимото Му обаяние, идващо от пълнотата на Божеството? Усети се също, че живителните рани на Христа не бива да се „възпроизвеждат” с грим, бил той и най-съвършеният.
Впрочем, в заснемането на този филм е бил направен опит той да бъде поне отчасти поставен в църковен контекст. Самият Мел Гибсън се оказа ревностен традиционалист (старокатолик), ктитор на храмове и привърженик на запазването на латинския език в богослужението, което е в противоречие с папските нововъведения от Втория ватикански събор. Интересно е и това, че всеки ден висш духовник е благославял работата на снимачната площадка. И все пак, всички тези усилия не могат изцяло да превърнат художественото произведение в „меса”. Филмът си остава филм, със своите похвати и с цялото си комерсиално предназначение. Да не забравяме, че киното е бизнес - в цитирания случай твърде успешен - а мнозина следят главно това.
Архиепископът на Париж кардинал Люстиже излезе с доста интересен призив към вярващите. Той заяви, че трябва да се преосмислят широко практикуваните от католиците театрални възстановки по евангелски сюжети, най-малкото като неподходящи и безвкусни със своята наивна сантименталност. Това можеше да се тълкува двояко - както в полза на въпросния филм, считан за един от редките добри примери, така и като критика изобщо на художественото пресъздаване на Свещеното Писание във филми или пиеси.
Може би беше и форма на успокоение към очакващите появата му още в седмиците, когато беше забранен във Франция. Но най-важното е, че тези мисли най-сетне бяха предизвикани и изказани.
В заключение, каква се очаква да бъде
нашата позиция
като православни християни?
Първо, всяка първосигналност на реакциите е неуместна, особено в случая с този филм. Много е важно да се опитаме да погледнем на него не само като сниман „за нас”, но като послание към една несравнимо по-широка публика, и така да преценяваме крайния ефект от него.
В този смисъл неговата поява може да се счита за промислителна - като още един шанс за света да осмисли духовното си падение и като още един зов за покаяние. С всичките си недостатъци и рискове от „обратен ефект”, именно натуралистичното показване на „Страстите Христови” пред широката публика може да има отрезвително въздействие със сила на проповед и да бъде повод за сериозен размисъл. И тук е нашата християнска отговорност - да не пропускаме случая да разговаряме с другите за тези неща, докато впечатленията им са още силни, докато объркването им все още ги тревожи. Да разговаряме разсъдително и градивно, а не просто да критикуваме или да отричаме. Няма да бъде много пресилено, ако кажем, че този филм (не някоя друга сладникава холивудска версия) проправя нов път за апостолска проповед - такава, каквато е била във времената, близки до евангелските събития. Но трябва да разговаряме.
Колкото до самите нас, които сме убедени, които живеем в Църквата с целостта на благодатните дарове и богослужението, подобни филмови продукции изглеждат малко излишни. (Все пак, нека всеки да прецени за себе си.)
Може би сега е моментът за нас да осъзнаем силата и автентичността на нашето богослужение, в частност това на Страстната седмица. Защото неговото свидетелство е несравнимо със светските постановки и екранизации. То единствено, чрез боговдъхновеното слово, е способно да възстанови историческата реалност в перспективата на вечността, без едното да се накърни за сметка на другото.
Показателно е, че мнозина в наше време са се заемали с филмирането на земния живот на Иисус Христос. Но повествованието на филмите им спира до Кръста, т. е. до онова място, докъдето достига зрението на „този свят” - по-нататък той е сляп, за да види другото.
Затова никой досега не е дръзнал да заснеме филм за Възнесението Господне, нито за деня на Петдесетница, нито даже за онези съкровени четиридесет дни след Възкресението, когато Господ се е явявал реално във възкръснала плът на Своите ученици и на всички, които са Го обичали, говорил им е, учил ги е и ги е утешавал, докато изпрати в света „другия Утешител” - Светия Дух.
Тези събития с нищо не са по-малко реални от униженията, от кръстните мъки, от полагането в Гроба. Само че не са така „универсални”. Защото, както споменахме, светът може да приеме по-лесно насилието, отколкото любовта и благостта. Оттук и двата типа евангелски послания, които различаваме - едните чрез груба събитийност, в това число и насилие, предназначени за всички, та чрез потреса да се очувствят и безчувствените. И другите - чрез увещанията и милостта, чрез благодатните явления и посещения, предназначени главно за обичащите, защото любовта никога не се натрапва.
Такива са събитията след Възкресение и особено след Петдесетница, когато вече навлизаме в благодатните сфери на общуването с Бога и светостта. И те не са удобни за филмиране, защото се преплитат твърде много с невидимата реалност на Царството Божие.
Затова и Страстите Христови, представени в едноименния филм на Мел Гибсън, следва не просто да бъдат гледани, но най-вече видени в светлината на Петдесетница.


Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
        

Свещ. Ангел ВЕЛИЧКОВ

Виж още: Несправедливостта трябва да засяга всеки от нас             

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!