Всеки път, когато река да изляза на вън от дома, ми казва: „Здравей!” Той, закованият на вратата ми райбер. Но, както казва народът, всяка крушка си има и дръжка. Така и райберът на вратата ми си има своята история, вплетена в моя живот. Ето я:
Като свещеник на с. Дебрене, през прослужените там цели 11 години, пари не можах да спечеля. Но спечелих сърцата на много от моите добри енориаши. Между тях бяха и Спасена и Кръсто Стоянджикови. Много хрисими и добри хора. Те имаха четири деца - три момчета и една дъщеря - Симеон, Перса, Борис и Георги. Бяха бедни, но много трудолюбиви хора.
При постъпването ми заварих касиер на църквата бай Спиро. Роден в с. Голешово, а задомен в с. Дебрене, нямаше деца. Той, както и всички голешевалии, обичаше много да се хвали. Като касиер на църквата, по време, когато не са имали редовен свещеник, той се е грижел да търси, намери и доведе свещеник за кръщенка, помен и служба. И естествено е било свещеникът да преспи в дома му или да си отпочине след служба. Това обстоятелство използва бай Спиро, за да се похвали пред съселяните си: Не е лесно да посрещаш поп вкъщи, за да го посрещнеш добре, трябва да заколиш нещо - агне, петел или кокошка.
Постъпих аз на служба в с. Дебрене. То се разбира от само себе си, че и аз почнах да посещавам дома му. Та няма да отида при партийния...
В настоятелството бяха 5 души. Един от тях беше бай Кръсто Стоянджиков. След служба, кажа си словото, раздам нафора, разменим някоя приказка с настоятелите, и всички се разотиват. След няколко служби забелязах този човек, че се върти около мен, като че иска нещо да ми каже, а не се решава. Така продължи още няколко служби - другите се разотиват, той пак остава и пак не ми казва нищо. Беше ми любопитно да разбера какво го вълнува. И накрая реших да го попитам:
- Бай Кръсто, ти като че ли искаш отдавна да ми кажеш нещо, а не се решаваш?
Изчерви се човекът като влюбена гимназистка, че съм разбрал мислите му. И промълви с притеснение:
- Искам да ми гостуваш, ама аз съм беден човек, не мога като Спиро да посрещам хубаво. Та ми беше неудобно да те поканя.
- Това ли ти е болката бе, Божи човече? Че Спиро да не посреща царе в дома си? - Хванах го под ръка и направо у тях отидох.
След този ден неговият дом ми стана главната квартира в с. Дебрене. Аз бях забелязал лукавството на Спиро и отбягвах да ходя в дома му. Но докато беше касиер, това беше потребно. Като станахме съвсем близки с бай Кръсто, той ми разправи и хвалбата на Спиро.
Симеон, синът на бай Кръсто, си намери булче, ожениха се и три деца им се родиха. Но Симо заболя от рак и почина. Беше голяма скръб. Съдба човешка, за всеки различна.
Аз отдавна бях напуснал енорията, сменен от техен съселянин - отец Стефан Донушев. Но приятелските отношения с бай Кръсто и много други енориаши от селото продължиха дълго време. Идват в града, отбиват се у дома било да си оставят багаж, било само да се видим. А бай Кръсто ми беше нещо повече от всички. Той с чистата си душа и доброто си сърце ми беше най-близък човек от това село.
През 1968 г. построих новата си къща на мястото на старата. Вторият етаж не беше изцяло стегнат, а имах само една стая оправена. Решихме с жената да помогнем на добрия бай Кръсто. Отидох на Дебрене и му предложих моя план. Параскева, снахата им, работи с тях по къра без всякаква перспектива, разбира се и без доход. Дечицата им все дребни, голямото беше около девет години. Поисках да ми я поверят, да дойде да живее при мен, за да мога да я наглася някъде на работа, да получава заплата и детски надбавки. А те да се грижат за децата й, когато отсъства. Уговорихме се да ме послуша и на първо време каквато работа й намеря, такава да почне. А беше и с прогимназиално образование. Съгласиха се и приеха с радост предложението ми. Доведох я вкъщи и я настаних в стаята на втория етаж.
Горското стопанство набираше работници за засаждане на дръвчета в балкана, сутрин и вечер ги извозваха с камиони. Уредих я там на работа. След около два месеца я назначиха разсилна в банката. При всеки удобен случай си ходеше на село. Но и много често нощуваше у нас. Така минаха около две години. Но мен ме постигна нещастие, почина жена ми. Няколко дни след погребението предупредих Параскева, че не е удобно повече да живее у нас. И да си намери квартира. Тя беше откровена и ми каза, че и тя това е помислила. Минаха няколко дни, попитах я, каза ми, че не е намерила квартира. Аз исках да изпреваря хорската мълва, затова потърсих и намерих подходяща квартира, и то пак в центъра на града. Бяха минали 40-те дни от смъртта на жена ми. Казах, че съм й намерил квартира, а тя ми отговори:
- Нямам намерение да се местя.
Гръмна ме.
- Как така? - едва промълвих. А тя:
- По закон не можеш да ме изгониш. Сега е зимен сезон и когато искам, тогава ще ти освободя стаята.
- Ще видим! - казах й строго аз. Бях я приел като сестра, без да плаща наем, на два пъти работа й търсих, а сега върху скръбта ми и ядове ми създава. Аз съм на 50 години, тя на 32, а хората си нямат друга работа и ще си отворят устата. Трябваше да се избърза. Бях й дал ключ от входната врата. Сетих се и без да правя излишни разноски, сложих райбер на вратата. Ние бяхме само с малкия син Николай тогава, той ходеше следобед на училище. Митко и Ели бяха студенти.
Сутринта Параскева отиде на работа, аз завъртях райбера. Тя понякога си идваше и през работно време. На обяд не можа да се прибере в стаята си. Вечерта след работа пак така, отишла си на село. На другия ден отишла да се оплаква на архиерейския неместник. Вика ме Столинчев и ми крещи:
- Как може ти, свещеник, така да постъпваш с квартирантката си?
- А как трябва да се отнасям, аз вдовец и тя вдовица? - питам го аз него и продължавам: - Ти помислил ли си по този въпрос, та ми крещиш.
Познаваше ме добре и млъкна. Но Параскева отишла и в партията да се оплаква. На другия ден ме викат там.
- Как може ти, свещеник, да тормозиш тази бедна жена? - беше въпросът на партийния другар.
Аз му разказах подробно за случая. Че съм я довел от село, без да искам наем, намерих й работа. А сега, след смъртта на жена ми, не ми е удобно да живее у дома точно защото съм свещеник. Но тя не ме разбира. Беше разбран човек партиецът...
Отишла за резултат. Казали й в тридневен срок да си намери друга квартира и да освободи стаята.
Намери си квартира и си изнесе багажа, а той не беше много голям, защото стаята беше оборудвана от нас.
Това е дългата история на райбера на входната ми врата. Той изигра важната роля тогава.

E-книги