Отец Йоан простил на своите предатели

    През 1907 г. в дома на Ангел Кирилов в село Гюренджия (сега Огняново), Софийско, на 23 септември се ражда първият му син Янко. Впоследствие в семейство Кирилови се появяват още три деца – две момичета и едно момче. Семейството на Ангел Кирилов живее изключително бедно, поради неговия хроничен алкохолизъм. Началното си образование Янко Кирилов завършва в своето родно село, а прогимназия в гара Вакарел, на час и половина път през гората от село Гюренджия. Огромното разстояние до училището Янко изминава ежедневно в дъжд, пек, сняг и студ. Идва през зимата мокър и премръзнал в училище, а учителите със сълзи на очи се опитват да го изсушат, слагайки го да седне до печката. Така заедно с отличната си диплома Янко Кирилов получава и хронично заболяване на краката, което го измъчва до края на живота му.

    Веднъж директорът на прогимназията, който е семинарист по образование, шегувайки се с думите: “Ха да видим кой ще стане свещеник в Гюренджия”, го изпитва по църковнославянско четене, но остава поразен от хубавото му четене. През междучасието го извиква в кабинета си и сериозно му предлага да постъпи в семинарията. След училище Янко Кирилов разказва всичко на майка си и тя се съгласява, казвайки: “Баща ти продаде и изпи две ниви. За теб ще продам, ако трябва, и останалите две, даже и двора, но ти ще учиш в семинарията. “Така и става, но за нещастие неговият баща тайно продава една от нивите и пропива парите, а скоро след това и двора.

    Янко се явява на приемен изпит в семинарията, който взема с отличие, като заедно с това кандидатства и за стипендия. За негова изненада обаче, не само че не получава стипендия, но и не е приет в семинарията. Връща се в родното си село, а майка му заминава за София, където се оплаква на секретаря на Св. Синод – Христо Попов. Благодарение на него Янко Кирилов е приет за ученик в Пловдивската семинария, но стипендия не получава, защото се установява, че бройките са изчерпани. След завършването на ІІІ клас, поради липса на средства прекъсва образованието си за една година. През следващата учебна година свещеникът от гара Вакарел му отпуска църковна помощ в размер, възлизащ на половината от учебната такса. Въпреки това, накрая на първия срок, в ІV клас, Янко е изхвърлен от трапезарията за неплатени такси. Принуден е да се храни само с хляб, който неговите съученици му донасяли тайно от трапезарията. Семейството продава и последната им останала нива и макар че половината от парите пак са пропити от баща му, успяват да внесат таксата за трапезарията. За учебници и тетрадки не може и да си мисли дори, а си служи с чужди такива, които по време на занятията са свободни. За жалост по същото време в семинарията съществува една група от ученици, които благодарение на лакейническото си държане спрямо ректора и преподавателите винаги са привилегировани и облагодетелствани във всяко едно отношение. За тези, иронично наричани от останалите семинаристи “отроци”, винаги се намират стипендии и църковни помощи, независимо от материалното им състояние. Така например, докато Янко Кирилов гладува, един негов съученик, въпреки че баща му е много заможен, а според някои дори милионер, получава пълна стипендия и църковна издръжка. Животът на Янко допълнително е усложнен от това, че си спечелва омразата на “отроците” в семинарията.

    След завършването на ІV клас е принуден окончателно да напусне Пловдивската семинария и за да не остане без професия, се записва в Графическото училище при Държавната печатница в София. Тук получава минимална заплата, тъй като учащите се едновременно с това работят и в печатницата, но поради лошите условия на труд получава силно и непрестанно главоболие. Болестта му го кара отново да напусне.

    По това време неговото семейство се намира в София. На село вече всичко е продадено и пропито от баща му. В София неговата майка става домашна перачка в няколко семейства, а баща му – уличен метач. Самият Янко не може да си намери никаква работа. Енорийският му свещеник, който няма образование, но е добър молитвеник и ревностен свещенослужител, прави всичко възможно, за да му помогне, но самият той е крайно беден. Въпреки това успява да препоръча Янко Кирилов на командира на полка в Самоков, който го приема да живее и да се храни в казармата, като по същото време учи в Самоковската педагогическа гимназия. Скоро обаче се налага да престане да учи и тук, но в Самоков се запознава с бъдещата си съпруга Надка, с която скоро сключват брак.

    Съдбата на Надка е още по-нещастна и от тази на Янко. Тя не помни своите родители, които почиват рано. След смъртта им я вземат добри хора и я отглеждат като храненица. Успява да завърши стопанско училище и веднага се омъжва за Янко Кирилов.

    През юли 1930 г., вече женен, Янко подава документи да бъде ръкоположен за свещеник. Но неочаквано младото семейство изпада в голямо затруднение. Св. Синод отказва да одобри кандидатурата на Янко Кирилов за свещеник, тъй като няма завършено средно образование, макар че по това време масово се ръкополагат кандидати завършили ІІІ клас в семинарията, а той има завършен ІV клас. От юли до декември 1930 г. младото семейство не само гладува, но е заплашено буквално от гладна смърт. И двамата съпрузи са оставени без никаква материална подкрепа и издръжка, а са и безработни. Една сутрин протосингелът на Пловдивската митрополия архимандрит Климент (по-късно Старозагорски митрополит) заварва Янко Кирилов да се моли, плачейки в олтара. Отец Климент, който знае за финансовото му състояние, виждайки го, започва и той да плаче. Янко успява да му каже само, че от три дни с жена му не са яли нищо, а с неговата кандидатура за свещеник не знае какво става. Архимандрит Климент се опитва да го утеши, дава му 100 лева и го уверява, че много скоро ще бъде ръкоположен. Веднага след богослужението отец Климент докладва за случилото се на Пловдивския митрополит Максим, който чрез телеграма настоява пред Св. Синод Янко Кирилов да бъде одобрен за свещеник в село Малко Белово, Пазарджишко. Така на 18.12.1930 г. е ръкоположен за дякон с името Йоан, а на следващия ден за свещеник. След тридневен стаж е въдворен в енорията си, която се състои само от 80 къщи.

    В енорията си отец Йоан Кирилов е посрещнат с голяма любов. Въпреки че селото е крайно бедно, а енорийската църква е в плачевно състояние, младият свещеник и презвитерата му ликуват. И двамата веднага се захващат за работа. Енорията е разделена от отец Йоан на 8 части. На всеки 10 къщи определя по един добър християнин или християнка да отговаря за тях. Тези хора се превръщат в негова дясна ръка. Те организират хората в своята част, раздават им книги от създадената към църквата подвижна библиотека, внасят в домовете им Библия и Нов Завет. Благодарение на добрата организационна работа на свещеник Йоан Кирилов скоро хората от Малко Белово събират средства и ремонтират своята църква. Презвитера Надка се грижи за чистотата в храма, а по време на светата Литургия дирижира създадения от нея двугласен хор. По инициатива на свещеника е създадена в селото кооперация и е построено ново училище. Стихия на църковния живот в енорията на отец Йоан е молитвата и благотворителността. Енориашите му до такава степен обикват молитвата, независимо от възрастта си, че седенките на младежите в селото започват да завършват с прочитане на полунощницата, като всички присъстващи са на колене. Създадено е християнско братство. Благодарение на усърдната пастирска дейност на свещеник Йоан Кирилов 12 души от енорията му завършват семинария, повечето от тях получават и висше богословско образование, а три девойки стават монахини. Освен това щедростта на семейство Кирилови е ненадмината. Презвитера Надка, която умее да шие добре, в свободното си време приготвя различни дрехи, които отец Йоан раздава на нуждаещите се по празниците. Но само дрехи ли? Всички бедни, болни и страдащи хора получават помощ от добрия пастир – едни материална във вид на дрехи, храни и пари; други морална във време на тежки изпитания и нещастия; трети духовна при колебание във вярата или неразбиране на някои догматически истини.

    Благодарение на него много хора, които били приели адвентното учение, се връщат в лоното на Православната църква. Веднъж научва от една бивша адвентистка, че друга високообразована жена от град Септември е приела адвентизма. Отец Йоан започва да се моли за нея, без да я познава. Не след дълго адвентистката сънува сън, в който вижда, че в дома й идват двама свещеници, като единият от тях, с руса коса, започва да я изобличава, казвайки й, че е отписана от книгата на живота, защото не следва истината. Събуждайки се, жената сериозно започва да размишлява за своето спасение. Скоро след това свещеник Йоан Кирилов е поканен да посети едно семейство в град Септември. При тръгването му от дома на домакините си, една жена се приближава и го кани да посети и нейния дом, а зад гърба му възкликва с радост към присъстващите, че това е русият свещеник от съня й. Още преди отец Йоан да си замине, жената се отказва от адвентизма и приема православие.

    По настояване на своята съпруга свещеник Йоан Кирилов завършва семинария, а през 1945 г. постъпва в Богословския факултет при СУ “Св. Климент Охридски”, в който се дипломира.

    Завършвайки висшето си образование, започва още по-усърдно да работи сред паството си, при него се стичат хора от всички околни селища, та дори и от градовете. Славата му на добър свещеник и духовен наставник се разнася надалеко. Сега пък неговите събратя свещеници започват да му завиждат и го клеветят, че им привлича паството в своята енория, че хората се допитват до него, а не до тях. Срещу тези нападки отец Йоан се защитава с думите: “Защо бяга стадото от пастирят, нека си отговори самият той. Или джобът му е дълбок, или тоягата му е дебела”, но те престават да злословят едва при намесата на самия патриарх Кирил.

    След 9 септември 1944 г. в България се установява богоборческото управление на Комунистическата партия. При новата власт отец Йоан Кирилов продължава усърдно да се грижи за паството си. Някои от енориашите му, несъгласни с комунистическото управление, са осъдени по политически причини и изпратени в затвора, като същевременно на мнозина от тях частично или цялостно е национализирано и конфискувано имуществото им. Семействата им изпадат в пълна мизерия и недоимък. Съпругите на осъдените са заклеймени като фашистки и никъде не получават работа.

    След освобождаването си отец Йоан още на първите прошки казва на своята презвитера да приготви нещо за почерпка, понеже ще отидат да се прощават. Когато тя приключва и е готова за тръгване, го пита къде ще ходят, но е слисана т неговия отговор: “Ще ходим у жената, която свидетелства против мен!” Жената още като ги вижда се разплаква, посреща ги и взаимно си прощават, а след време тя, усещайки че напуска този свят, отново извиква отец Йоан, изповядва се пред него и му иска пак прошка. Но не само на нея, а и на всички лъжливо свидетелстващи на делото против него, отец Йоан прощава. В Малко Белово отдавна е забравено кошмарното дело, а е жив само добрият спомен за любимия им свещеник.

    Затворът не успява да сломи отец Йоан и той продължава своята дейност. През 70-те години на миналия век с огромни трудности получава разрешение и заедно с хората от своята енория изгражда параклис, посветен на всички български светии, но през 1975 г. властва довежда група затворници и им заповядва да го сринат. Отец Йоан, плачещ, безсилен и безпомощен наблюдава разрушаването, а след това често ходи и плаче върху руините. Този последен удар от страна на комунистическата власт срещу неговата пастирска дейност, свещеник Йоан Кирилов не успява да преживее. От мъка заболява от диабет и на 12.12.1977 г. напуска земния свят.

    И до днес не секва потокът от поклонници към гроба на отец Йоан Кирилов, добрия пастир от малко Белово, който откликва на молбите не само на своите пасоми, а и на всички търсещи помощта му.