Мисли за надгробно слово
Разбираеми
са нашите страдания, душевната ни болка, сълзите: та ние сме така
свързани с нашите починали близки! Тяхното тяло е и наше тяло; и
ето тази плът се разлага, умира, връща се в пръстта. Душата ни и
тяхната душа - та ние сме едно същество. И ето, че част от това
същество се откъсва, отива си. Как да не страдаме и духом, и телом?
Душата, като
остави своето тяло, е смутена, объркана, скръбна...Самото отделяне
от тялото е болезнен процес. От друга страна, мъртвите имат непосредствено
усещане и виждане за духовните същности, нападенията на демоните
и т.н.
Нашата мъка,
сълзите и понякога отчаянието ни усилва смущението на душата: та
тя все още е много близка до нас, тя е едно същество с нас и ако
приживе, закрита от тялото, тя невинаги е чувствала душевното състояние
на близките, то сега тя е особено беззащитна пред нашето отчаяние,
което усилва смущението й.
Ето защо ние
сме длъжни заради нашите починали близки да им помогнем, като приведем
себе си в състояние на молитва - хармонично светло излъчване, което
да се предава и на тях.
Всяка смърт
е урок за нас, оставащите; тя е чудо, както и чудото на раждането:
како предахомся тлению. Тя е напомняне за нашата предстояща
смърт и при съставянето на плановете за живота си трябва да я имаме
предвид.
Молитвите за
починалия ни отвличат от нашата егоистична скръб и насочват мисълта
ни към важното, предвид вечната му участ, положението на душата
и нуждата да я подкрепим молитвено при преминаването й през митарствата.
Виж още: Два
гряха към нашите покойници
|