Помнете вашите наставници и подражавайте на вярата им.
Св. ап. Павел

Виждам образа на баща си от затворническите години - през сълзи си спомня Мария Ушкова, дъщеря на отец Григорий Попалександров. - Хванал се с две ръце за решетките на милицията, леко усмихнат, щастлив от това, че ни вижда с брат ми да минаваме покрай прозореца, и една огромна тъга, изписана в очите му. Очи, които сякаш питаха: защо трябваше да се случи всичко това, защо беше тая мъка на цялото ни семейство? Въпроси, на които не получихме отговор.”
Отец Григорий Попалександров е роден на 16 април 1907 г. в село Белчин, Самоковска околия. В това село 9 години учителстват родителите му. Григорий е третото от петте им деца. Бащата - отец Александър Сотиров - го ръкополагат през 1907 г. за енорийски свещеник в гр. Лом при храм „Св. Николай - Стари”, където свещенодейства до 1940 г.
Григорий завършва основното си образование в гр. Лом през 1920 г. с отличие и постъпва в Софийската духовна семинария, която завършва с пълно отличие през 1926 г. като стипендиант на Св. Синод и на Видинската митрополия. Постъпва на служба като секретар-деловодител при Ломското архиерейско наместничество. През 1928 г. встъпва в брак с Венка Тодорова от гр. Лом. Същата година е ръкоположен в свещенически сан от Видинския митрополит Неофит и започва да свещенодейства в храм „Успение на Пресвета Богородица”. Впоследствие е назначен и за учител по религия при Ломското педагогическо училище и гарнизонен свещеник при Ломския окръжен затвор.
От 1 януари 1934 г. отец Григорий е назначен за свещеник при българската легационна църква в гр. Букурещ. Там завършва Богословския факултет с научното звание „лисансие по богословие”. През 1940 г. се завръща в гр. Лом като енорийски свещеник в храм „Св. Николай - Стари” (в квартал „Боруна”), на мястото на своя баща.
Отец Йордан Василев от Пловдив, духовно чадо на отец Григорий, разказва за него: „Ако беше само един обикновен свещенослужител, който мисли единствено за себе си, който е глух за болките на своето енорийско паство, то той е щял да си прекара един безметежен живот и сега дори никой не би си спомнял за него. Но той знаеше, че е длъжен не само да свещенодейства в храма, но да бъде всячески надежда и упование на верующите, да бъде защитник и укрепител на малодушните. Защото не може да казваш, че обичаш Бога, а с делата си да бъдеш далеч от страданията на паството си.”
Тази твърдост на духа и непримирението на отец Григорий с богоборческата идеология на комунизма стават „трън в очите” на новата власт след 9 септември 1944 г. Малко след преврата е задържан, но пуснат от милицията, а по-късно обвинен от „народния съд”.
През пролетта на 1945 г. се събира голям митинг пред сградата на читалището в Лом, където заседава „народният съд” и озверената тълпа крещи: „Смърт на поп Гочо! Искаме поп Гочо!” Като чува това, презвитерата припада, а тъстът му Тодор Опров (известен партизанин по онова време), влиза в залата и казва: „Ако пуснете Попа, всички ще литнем във въздуха! Нося гранати в себе си.” И понеже всички го знаят като луда глава, който само с това се е занимавал преди Девети, не посмяват да пуснат отец Григорий навън и да го оставят на тълпата. Смъртната му присъда е намалена с доживотна, впоследствие заменена с 10 години лишаване от свобода, защото казал за новия кмет на града, че бил прост и необразован геранджия. Изтърпява наказанието си в Ломския затвор, където е подложен на жестоки мъчения. Всеки ден е викан от надзирателите в канцеларията, където бил пребиван, а когато се изморели да го бият, започвали да скачат от бюрото върху гърдите му. Веднъж го връзват гол за парното с белезници и пускат ток...
На 1 септември 1951 г. е преместен в лагера в Белене. Там заедно с другите задържани трябва да сече и мъкне дърва при нечовешки условия, а който не изпълни нормата - просто не остава жив. Хранят ги с по една филия хляб на ден и солена риба, без право да пият вода. Свещеникът обаче ги научава как да си обезсоляват рибата, за да оцелеят.Тогава започват да им дават само бобена чорба, а затворниците крият моркови и зеленчуци в калта и хващат малки рибки от Дунава, за да се нахранят. През зимата ровят почвата с голи ръце, за да търсят корени...
На 17 февруари 1952 г. е амнистиран и се прибира вкъщи „като скелет увит в човешка кожа” (по думите на дъщеря му Мария). Един месец не излиза от дома си и яде по малко, за да се съвземе. Отново става свещеник и отново е непримирим - започва да слуша радио „Свободна Европа” и да коментира политиката.
През 1958 г. се събира митинг на площада заради Унгарските събития, където ораторът Борис Бонов заявява: „И тук между нас има един водач на съпротивата - поп Гочо е ломският кардинал Минценти”. Естествено, реакцията на милицията е светкавична и арестуват отец Григорий.
На процеса главен свидетел срещу него става свещеник, също от Лом, който прави доноси и срещу още двама свои колеги. Обвиняват отец Григорий за това, че одобрявал „реакцията” в Унгария и целял да увреди добрите ни отношения с приятелските страни, като проповядвал империалистическа идеология. Спъвал дейността на ТКЗС в Лом, като агитирал хората да се откажат от кооперацията. В своя защита свещеникът заявява: ”Наистина съм виновен за това, че съм правил изказвания, които не се покриват със становището на властта... При днешните условия смятам, че марксизмът не може да бъде приложен така, както се искаше. Марксизма аз го схващам като целенасочен мироглед, целящ да деградира вярата на човека. Докато капитализмът толерира човешката личност от гледище на християнската доктрина, следователно човек живее не само с проблемите на икономиката, а живее и с потребностите на духа, а именно с Вярата в Господа” (протокол за разпит към дело № 447 от 1958 г.).
Осъждат го на 17 години затвор, впоследствие намалени на 12, които излежава във Врачанския и в Плевенския затвор, а през 1962 г. е амнистиран и освободен. Остава свещеник в Лом до 1967 г., когато е пенсиониран.
До края на дните си през 1979 г. не спира да се надява, че комунизмът ще падне, като на всяка Нова година вдигал тост, че ще е последна за партийното правителство и не спира да слуша радио „Свободна Европа”.
Иначе не таял мъст към никого и казвал: „Човек в живота си трябва да се стреми да бъде винаги наковалня, а не чук. Защото лесно е да се греши, но няма по-голяма смелост и достойнство от това, да опростиш на съгрешилия.”
Отец Йордан Василев обобщава: „Такива духовници, такива хора като приснопаметния ставрофорен свещеноиконом Григорий Попалександров са като едни оазиси, едни благотворни източници, напояващи човешката душа, които човек ги търси сякаш върви през пустиня, взирайки се да срещне такива хора.”

E-книги