Верен е Бог, чрез Когото сте призвани за общение със Сина Му Иисуса Христа, Господа нашего.
(1 Кор. 1:9)

Което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа. (1 Йоан. 1:3)


Въображението няма място в общението с Бога и това е пръв основен принцип, който трябва да бъде ясен на всички. Както отбелязва известната религиозно-философска писателка на нашето столетие Симона Вейл, въображението препокрива именно тези канали, по които единствено може да достигне до нас реалната, действена благодат. На езика на аскетиката това е духовната прелест. Ако грехът, вината и суетата възпрепятстват общението с Бога, то прелестта го подменя, изключвайки го като възможност. С Бога можеш да се срещнеш навсякъде, дори в ада, както казва Псалмопевеца: „сляза ли в преизподнята - и там си Ти” (Пс. 138:8), а християнската традиция говори за съшествието на Христос в ада. Има само едно място, където срещата с Бога е невъзможна, а именно въображаемото място. Там можем да срещнем само призрак на Бога и дано да ни предпази Ангел-хранител от такава среща. Има само един персонаж, чрез когото пророчеството е немислимо, това е лъжепророкът. Духът диша, където иска, и Валаамовата ослица е пророкувала. Но лъжепророкът е измислил себе си като пророк, всъщност такъв няма - как да разговаря Бог с някой, който не съществува. Нито една и най-малката тайна не се разкрива пред сърце, утешавано от мними тайни. Защо според евангелските текстове за отявления грешник е по-лесно да срещне Бога, отколкото за фарисея? Защото той не се самозалъгва за състоянието на своето „аз”, а фарисеят приема за свое „аз” някаква външна маска. Той в буквалния смисъл на думата, както би се изразило едно дете: „си въобразява”.
Но още нищо не е изгубено, докато в стената, с която се е обградило нашето „аз”, има прозорец. През него можеш да видиш реално съществуващото, а не подвластното на нашето своеволие. Нещата - такива, каквито са. Ближния - такъв, какъвто е. И във всичко - безкрайно различния образ на Бога, Неговия образ през прозореца. Колкото повече ограничаваме нашето себелюбие, толкова по-широк е прозорецът. Но когато изпадаме в състояние на прелест, ние всъщност заменяме прозореца с огледало. Пред огледалото нашето „аз” може да заема всякакви пози, на вид благочестиви, благообразни и благолепни. То може да съсредоточи взора си в огледалото, докато в него не изплуват фантомите на нашето подсъзнание, миражите на нашата вътрешна пустиня. Това е най-безнадеждната ситуация. За всяко общение и за общението с Бога като най-дълбоко егоизмът и егоцентризмът са пагубни. Егоцентризмът е по-злокачествен и груб от егоизма. Егоизмът е явно и безсрамно тържество на най-низшето в човека, а егоцентризмът преориентира към илюзии целия вътрешен състав на човека и е способен да превърне в лъжа и възвишеното в него. Намиращият се в прелест егоцентрик може да изпада във възторг пред готовността си за саможертва в името на Бога и ближния. Но Бог и ближният такива, каквито са във фантазиите и проекциите на неговата психика. Егоцентрикът не може да възприеме реалистично нито ближния, нито реалността на Бога. Той успешно закрива своето огледало от действителността.
Основа на общението е уважението към свободата на личното битие на този, с когото влизаме в общение. Злата воля на „аз-а” се стреми да подтисне ближния, да погълне неговата личност. Тя посяга и на върховната свобода на Бога. Това е странно и страшно, в същото време съвсем обичайно: например, един на пръв поглед искрено вярващ човек бърза да решава от името на Бога, да Му приписва своите предразсъдъци и да изразява своята воля като воля на Бога. Дори за праведника е трудно да приеме, че Бог е свободен. Библейската книга на пророк Йона свидетелства за огорчението и раздразнението на човека, възроптал срещу Бога затова, че Той в суверенния Си акт на помилване отменя собствената Си заповед и допуска духа на любовта да възтържествува над буквата Му. Нито абстрактното „Висше Същество”, нито любимото на философите „Божествено Начало” не би постъпило така. А ето, живият Бог го прави. „Аз ли да не пожаля Ниневия, великия град, в който живеят хора, които не могат да различат дясна ръка от лява, и множество животни”, е отговорът към негодуващия пророк. Поразително е напомнянето за домашните животни, та дори само топлото дихание на животното е реалност, заради която Съдията взима словото Си назад и променя предначертаната съдба на обречения град. Той е свободен да пожали. Докато ние с вяра или скептицизъм разбираме това повече или по-малко сантиментално, може да ни се стори, че тук няма проблем за вярващия. Не е ли утешително в крайна сметка да имаш Бог, Който е способен да помилва, а не немилостив. Нали за скептика подобна перспектива е особено недостоверна по силата на своята утешителност - за човека е свойствено, би казал той, да приема желаното за действително; даже неговият скептицизъм едва ли е достатъчен, за да се усъмни действително ли желаното е желано. Но не е толкова просто. Докато става дума за това да бъдем пожалени, простени и помилвани, това ни допада. (Господи, в нашите градове милиони хора не умеят да различават лява от дясна ръка, помилвай ни!)
Проблеми възникват, когато поради неизповедимостта на Божията милост не ние, а някой друг трябва да бъде помилван. Този друг може да бъде зъл грубиян.
Ние сме убедени в нашето право да изискваме от Бога неумолимост особено в тези случаи, когато обидата не е лична, а национална, всенародна. По време на войната при един уважаван архиерей се получило послание, че Бог не обича немците и не би могъл да ги обича. По същия начин пророк Йона се опитвал да попречи на Бога да обича ниневийците - най-злите врагове на народа. Но накрая простенал: „Затова и избягах в Тарсис, защото знаех, че Ти - Бог благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив, ще ги съжалиш”. Бог е милеещ. Бог е жив.
Не е лесно да приемеш свободата на Бога дори и тогава, когато Той прощава на тези, които не са ни врагове. Да си припомним евангелската притча за блудния син. По-големият брат би се възмутил, ако го попитат дали смята по-младия за свой враг. В същото време той се почувствал уязвен от щедростта на опрощението, което бащата излял над по-младия, дори не желаел да влезе в бащиния дом и да участва във веселието. Та нали целия си живот посветил на това, да заслужи своите синовни права. И заслуженото, изработеното от него, полагащото му се като на по-голям никой не му отнемал, както бащата потвърждава: „Сине мой, ти винаги си с мен и всичко мое е и твое”. Но защо на по-младия, който не заслужил нищо освен срам, да не му бъде простено при определени условия, защо е това безкрайно щедро пиршество? Благочестивият изпълнител на бащините заръки желаел да задържи чувството на превъзходство над каещия се грешник, което съответства на понятието за справедливостта. Същото разбиране откриваме и при други персонажи от евангелските притчи, например при фарисея, който благодари на Бога за това, че не е като грешните хора. Или като работниците, получили пълно заплащане, но обидени от това, че техните приятели, по-късно наети и работили по-малко, по милост получили същото. На всички тях се искало Бог да не проявява така великодушно милост, а само в определени граници. Това означава, че тайно в своята душа, може би неосъзнато, всеки от тях приписва на Бога своята собствена мярка. На всеки от тях Бог отговаря: „нима нямам власт да правя със своето си, каквото искам? Или окото ти е завистливо, задето съм добър” (Мат. 20:15). И още: „нито вашите пътища са Мои пътища” (Ис. 55:8).
Има хора, за които е по-лесно да се търкалят в прахта пред нозете на Бога, да падат ничком пред Неговото безпределно величество, отколкото всеки миг да Му въздават уважение, с каквото сме задължени да се отнасяме и към ближния, бил той равен на нас или по-старши. Проста наука, на която родителите учат децата си. Възпитават, като изслушват, без да бият. Притихват, за да чуят по-добре. Не се стараят на всяка цена последната дума да е тяхната. Не се вмъкват в речта на Събеседника и не Му суфлират. Без тези елементарни правила общуването е невъзможно, още повече общуването с Бога.
В самите извори на библейската традиция е дадена заповедта, да не си създаваме кумир. Кумирът тук не е обикновено произведение на езическата религиозна пластика, тотем от дърво, камък или метал. Кумирът е материализиране на кощунствената идея за божество, което може да бъде манипулирано. Сътворен от човешки ръце, кумирът остава във властта на тези ръце като магическо оръдие, с помощта на което общността може да разшири своята власт над видимия и невидимия свят. Кумирът в този смисъл е необходима вещ. Изборът между него и Живия Бог на Библията е избор между манипулация и общение. Най-решаващият избор, пред който непрекъснато сме изправени в нашия живот.

E-книги