Интервю с професор Сергей Аверинцев

 

Проф. Аверинцев е роден на 10 декември 1937 г. Завършва класическа филология в Московския държавен университет през 1961 г. От 1980 г. е доктор на филологическите науки. Член е на Европейската академия, на  Световната академия за култура и мн. др.

През 1995 г. получава наградата Lukas, присъждана за заслуги в разбирателството между народите, културите и религиите.

Сега проф. Аверинцев преподава история на руската литература във Виенския държавен университет.

Сергей Аверинцев е автор на над 700 труда - монографии, студии, статии, преводи на художествена, философска и богословска литература от старогръцки, латински, немски, френски, италиански, сирийски, коптски и др.

На 9 ноември 1999 год. проф. Аверинцев бе удостоен и с титлата "Почетен доктор" на Софийски университет "Св. Климент Охридски".

 

        --- Вашето посещение в България още веднъж показва, че духовните връзки между нашите две страни не прекъсват въпреки икономическите, политическитеи др.под. проблеми. Затова и първият ми въпрос към вас е: Как виждате настоящите и бъдещите взаимоотношения между православните страни?

        --- Според мен това е по-скоро наша задача, отколкото прогноза. Аз не знам какво ще е бъдещето, но ми се струва, че съм наясно какво е нашето задължение. То ни принуждава да правим всичко, което е по силите ни. Изцяло от нас зависи да направим православният свят по-жив и да осъзнава по-конкретно и действено своето единство.

        Това, което ни обединява е Православието като вяра, в най-тесен смисъл и православната културна традиция. Не е нужно да си панславист, за да разбереш и вникнеш в дълбоката и сложна реалност  на това единство, което се корени в нашето славянство.

        --- Ние сме свидители на постепенносто обединение на Европа. Каква мислите, че е ролята на православната култура в бъдеща обединена Европа?

        ---Аз не се съмнявам, че Православието има какво да каже на Западния свят и определени черти на православната култура могат да бъдат много притегателни, особено за младите хора на Запад.

        Аз съм се сблъсквал със следния факт -  тази част от младежта, която има някакви религиозни интереси, проявява жив интерес към православната Литургия. Сега вълната на секулярното безразличие се надига навсякъде. Съществува обща опасност, която заплашва възможностите ни да бъдем чути и изслушани. Същата опасност съществува и за традицията на западното християнство. Тази обща заплаха ми се струва по-реална отколкото историческите, културните и това, което е най-сериозно - вероучителните различия и разминавания. Тази обща заплаха от безразличието изисква конструктивни решения и предложения и някои от тях могат да бъдат направени от наша страна. На всички е известно какъв голям  интерес - по-повърхностен у по-повърхностните хора и по-сериозен при по-сериозните - предизвиква в целия свят православната икона, например.

        --- Обединяваща се Европа крие и немалко заплахи. Как да се предпази Православната култура от нахлуващата от Западния свят масова, повърхностна култура и псевдо-религиозни движения?

        --- Това е много сериозен въпрос. Той стои навсякъде пред всяка култура като такава. Западът също е заплашен от загуба на своята идентичност. Според мен е много важно да се запази благословената сложност на християнското учение, на православното богословие и православния мироглед. Християнството е открито на най-простите души, то най-малкото е елитарно, но в същото време е много сложно.

        Сега много голям шанс за успех имат варварските псевдорелигии. От традиционните вероизповедания много големи сили придобива в днешно време исляма. Всички тези религии са упростенчески, даващи прости /в негативен смисъл/, повърхностни, еднопластови отговори на жизнени въпроси. Протестантизмът е много по-опростен в сравнение с древното предание, неопротестантизмът е още по-опростен в сравнение със старите форми на протестатството, а тези нови религии, които не можем дори да наречем християнски, опростяват всичко още повече.

        Дойде ми на ум един пример докато бях в София и слушах разказите за съдбата на старите храмове, които по време на турското робство са били превръщани в джамии, при което абсидите им били разрушавани. Това ми заприлича на символ - правоъгълник, допълнен с абсида, която е геометрически символ на християнството и опростенческтото желание на мюсулманите да отрежат абсидата и да останат само правите ъгли.

        Редица главозамайващо сложни, ювелирно точни вероучителни моменти са били за християните от столетие в столетие толкова привични, че те са изглеждали съвсем прости. След това, когато дошли интелектуалните претенции на Просвещението и следващите епохи на секуларното просвещение, започнало да изглежда, че християнската вяра е твърде елементарна и наивна. А сега когато е прекъснато автоматичното наследяване на типичната религиозна култура, когато човек трябва сам да направи усилие, за да си върне общуването с двехилядигодишното християнско предание, става ясно, доколко определени формули, положения, вероучителни тезиси, които са изглеждали прости, в смисъл наивни и и елементарни, се оказват главозамайващо сложни и неочаквани. Като очертанията на ключ, подбран към определена ключалка и ако тези очертания се разминават и на милиметър, то ключът вече не може да се използва.

        --- Сега се намираме в период, когато всеки може да изповядва вярата си свободно. В същото време се получава така, че хората живеят вярата си отделно, сякашв страни от останалия си живот. Ние наречаме това “неделно православие”. Как може да се направи така, че да се преодолее разделението,  да бъдат събрани тези две части на човешкия живот, така  че  той да стане пълноценен.

        --- Този въпрос е поставен много точно. Всеки се сблъсква с него. Едва ли някой от нас ще посмее да каже, че дори за себе си е намерил отговор. Но всъщност този въпрос, който особено  осторо, разбира се е поставен в секулярната епоха, е стоял пред християните във всички времена. Когато първите отци -отшелници са отивали в пустинята, те са правили това, за да избегнат именно това раздвоение. И другите светци, във всяко християнско столетие, с големи усилия, трудове и подвизи са постигали същото, но оставайки  в света и помагайки на хората около тях. Това е въпрос на въпросите. Но за него трябва да се питат нe “умниците”, а светците, който вече веднъж, в своя живот са решили този въпрос.

        Отговорите на този въпрос могат да бъдат съвсем конкретни. Те  неизбежно включват в себе си широк диапазон от мерки - от най - известните в двехилядната аскетическа традиция до неочакваните решения, свързани с настоящия момент  - тук и сега.