Български църковни общини зад граница (продължение)

Продължение от бр. 4

виж първо "Български църковни общини зад граница"

    Във Виена беше ръкоположен за епископ архимандрит Авенир, богослов -емигрант на работа от десетилетия във Виенската библиотека, който беше и свещеник към руската юрисдикция (Московска патриаршия) в Германия и обслужваше църковната им община в Баден-Баден. Той трябваше по замисъл да подмени Централно- и Западноевропейския митрополит Симеон. Това не му се удаде, не на последно място и поради факта, че българската емиграция се беше наситила на разцепления и крамоли. Накрая епископ Авенир се присъедини към каноничната БПЦ и с това се приключи и неговата авантюра. Съответно той беше назначен за помощник на митрополит Симеон, но за жалост почина през юни 2001 г.
    Издръжката на българските свещеници зад граница е един много сериозен въпрос, който влияе както върху качеството на дейността на църковните ни общини, така и върху самото им съществуване. Поначало в Православната църква не се практикува църковен данък. Средствата се набират от продажбата на свещи и други църковни предмети и услуги. Но това е нередовен приход и обикновено твърде недостатъчен. До 1989 г. БПЦ изплащаше заплати на свещениците ни зад граница, макар те да бяха наистина нищожни за стандарта на страните, в които хората бяха изпратени да работят. С промяната на икономическите дадености у нас обаче, дори и това вече е невъзможно. Свещениците се принудиха да си търсят работа, от която да издържат себе си и семействата си. Но за съжаление това не навсякъде е възможно поради особения статут на тяхното пребиваване в дадената страна. В Америка (САЩ и Канада) и Австралия по подобие на другите православни църковни общини и българските по правило събират средства за издръжката на свещеника. Но това не става в Европа. Като изход се откри доброто отношение на мнозинствените църкви (католически или протестантски) в европейските страни. Те осигуряват част от средствата за издръжката на българските, както и на другите православни свещеници, чиито общини не могат да ги издържат.
    Тук е редно да се уточни, че изразът "не могат" е условен. Той би трябвало да звучи "не желаят". И нежеланието се изразява не само в това, че българите не плащат издръжка на свещениците си, но и че те не се записват като членове на българската църковна община. Не е разбираемо в един двумилионен град като Мюнхен, където официално живеят над две хиляди българи, основно православни християни, да има записани в българската църковна община само 20-ина души. А подобно е положението почти навсякъде.
    Не на последно място трябва да отбележа и отношението на българската държава към църковните ни общини зад граница. Поначало то е положително, в някои страни дори е решаващо. Например в Лондон посланикът предостави един от гаражите на посолската сграда, за да се устрои там параклис за нуждите на българите в британската столица. Мъничък параклис, но наш, български, на наша територия. Така българите се събират и при посолството, ползват библиотеката, училището и други удобства на земляческото общуване. Другаде обаче дипломатическите ни представители, носейки дори и в демократично време атеистичната си закваска, не стъпват в българската църква и не знаят дори къде е тя (имам предвид конкретно наш генерален консул в голям европейски град, но и не само този случай). Разбира се, тези неща не стават със заповед и разпореждане от началството им от София. Но е крайно време да се проумеят някои истини. Крайно време е българските посолства да подкрепят по указания от София български те църковни общини, да им предоставят просветни и други подходящи материали. Защо да не е възможно външното министерство да вземе на свой минимален щат българските свещеници зад граница? Кой ще посмее да твърди, че един български свещеник не върши много повече работа за България, отколкото редица от дипломатическите ни служители? При това има достатъчно примери на други страни, чиито дипломатически представителства в чужбина трайно и широко подкрепят църковните си общини.
    Независимо от всички отбелязани трудности в съществуването и дейността на българските църковни общини зад граница, те трябва да продължат да действат и служат за центрове на православна вяра и българско национално самосъзнание. Отговорността е преди всичко на БПЦ и на българската държава. Но тя е отговорност на всеки един българин, където и да се намира той по широкия свят. За да ни има и занапред!