ИСТОРИЯ

Български църковни общини зад граница

    Българи днес има навсякъде по света. От десетки хиляди до отделни единици те населяват различни страни и места в тях, търсейки своето препитание или следвайки някаква участ: семейна, политическа, професионална и т. нат. Независимо от тяхната численост, българите, както и всички други емигрантски групи, създават и свои организации. В повечето случаи това е църковна, съответно православна църковна община. Оценявайки важността на религиозния живот и убедени в необходимостта от запазване и поддържане на общите православни традиции на българите от различни краища на страната ни, нашите сънародници основателно се спират на тази форма на земляческа организация. Тук играе решаваща роля и личността на свещеника, който обикновено се изпраща от Родината, от Българската православна църква (БПЦ), служи им за връзка ­ както между тях самите, така и с България, с различни институции в нея.

     Така нахвърляни, белезите на българските църковни общини зад граница имат много и понякога сложни очертания.

     Най-напред трябва да се изтъкне, че тези български църковни общини се основават по свой почин, а не от България, съответно не непременно от Светия Синод на БПЦ. Църквата ни в много случаи е подпомагала организирането на една община още от началото, но сама изключително рядко е инициирала организирането й.

     Второ, тези общини се организират от определена група хора, която ­ особено в първите стъпки на учредяването ­ по правило е еднородна както по местопроизход (т. е. членовете й са от един и същи край на България), така и по политически убеждения (това важи особено за емиграцията след Първата и най-вече след Втората световна война, когато у нас се установява комунистически режим). Тези учредители на общината в много от случаите придобиват и почти изключителни права над имуществото на църковната община (основно това е храмът и помещение за срещи на хората след богослужение).

     Политическата принадлежност на сънародниците ни към една или друга партия често създава сериозни затруднения в общуването между тях. Не са редки случаите, когато способни и ценни членове на църковната община отказват да се включат в настоятелството или дори да идват на богослужебните и други сбирки, понеже там вече има привърженици на други партийни ориентации.

     В тази връзка трябва да се знае, че през годините на комунистическата власт в България беше извънредно трудно да се общува с много от църковните общини зад граница. Някои от тях дори се отцепиха от БПЦ и начело с архимандрит Кирил Йончев (сега Питсбъргски архиепископ към Американската православна църква) преминаха на подчинение на други църковни юрисдикции. Тези общини и до днес не поддържат официални отношения с нашата църква, макар техният висш ръководител, архиепископ Кирил Йончев, да беше признат от Св. Синод и поддържа нормални отношения с него. Подозренията винаги бяха, че свещениците, изпращани от България, са сътрудници на българските тайни служби. От друга страна, не беше възможно българският свещеник в дадена страна да не поддържа най-формални отношения с българското посолство. Въпросът е деликатен. Бяха натрупани много неприятни емоции и обвинения, пречеше се на дейността на църковните общини или определени сънародници направо ги напускаха. Наистина, покойният Български патриарх Кирил беше изрекъл ключовата фраза: "Ние нямаме две отечества!" Това беше позицията на БПЦ в страната, където тя трябваше да намери своя modus vivendi, и тя беше единствено правилната.

     В тези общини основната тежест винаги е падала върху богослужението и последващите го землячески срещи или тържества за някой национален или просто популярен празник (напр. 24 май, Гергьовден и др.). По-скоро като изключение, отколкото като правило, при църковните общини се организират училища или само по вероучение, или по български език, съответно и по други предмети на роден език. Като учители служат свещеникът, неговата съпруга, когато има нужната квалификация, или други подходящи сънародници. Много често, особено в САЩ, по подобие на гръцките и други църковни общини, в българските общини се създават и работят женски, младежки, спортни и пр. дружества, кръжоци по българска музика и танци, българска кухня и т. нат.

     Осигуряването на българските църковни общини с "предмети на култа", т. е. с богослужебни одежди, книги, свещници, потири и друга утвар беше грижа на Св. Синод на БПЦ. Те се даряваха като знак на добра воля. Заедно с това се изпращаха печатни издания на БПЦ, включително "Църковен вестник" и сп. "Духовна култура". Периодично тези общини се посещаваха от български архиереи, определени от Светия Синод да отговарят за тях. Най-напред това се осъществи за Америка и Австралия и беше задължение на избрания от Св. Синод Нюйоркски митрополит Андрей (+1972 г.). По-късно му се изпращат като помощници или самостойни администратори на отцепващисе от митрополит Андрей общини епископите Левкийски Партений, Знеполски Йосиф (Диков), Главиницки Симеон (сега Западно - и Средноевропейски митрополит), Знеполски Дометиан (днешният Видински митрополит). След смъртта на митрополит Андрей разделението се запазва. Оформят се две епархии с ранг митрополии (Нюйоркска и Акронска). Там служи вече като митрополит Йосиф (Диков), после служат митрополит Геласий, бившият Велички епископ и сега Американски и Австралийски митрополит Йосиф (Босаков), при когото от практически съображения двете епархии се обединяват в една.

     Общо взето трудни са отношенията между българските общини, особено в САЩ и Канада, не по-лесни са и отношенията им със Св. Синод в София. Българският патриарх Максим успява да отиде през 1978 г. на посещение при тях, което не минава без усложнения, предизвикани от хора с крайни настроения. То беше подготвено от Нюйоркски митрополит Йосиф (Диков) и стана израз на грижата на Св. Синод към нашите църковни общини и към сънародниците ни в Северна Америка. Патриаршеското посещение се превърна в истински празник за българите в САЩ и Канада. И днес много сънародници се гордеят, че са били кръстени, венчани или са получили друго благословение именно от Българския патриарх по време на пребиваването му при тях.

     От 1980 г. Главиницки епископ Симеон, междувременно добил американско гражданство, е назначен за патриаршески викарий (наместник, помощник) за Западна Европа със седалище в Будапеща. Избрана е унгарската столица за седалище не само защото там има стара българска църковна община, но и поради по-евтината издръжка на офиса му в една източноевропейска страна. В интерес на истината, това все пак е съвсем в центъра на Европа. От друга страна, много по-лесно е за един американски гражданин да пътува из Западна Европа в изпълнение на пастирски задължения, с него по-лесно общуват сънародниците ни, сътрудничат му и съответните институции в западноевропейските страни, където епископ и после митрополит Симеон работи със сънародниците ни.

     От 1986 г. епископ Симеон е повишен в Западно европейски митрополит, като установява и второ седалище в Берлин. Общините в Европа междувре менно са се увеличили: Будапеща и Виена, Мюнхен, Щутгарт, Берлин, Брюксел, Париж, Лондон, Стокхолм, Малмьо, Гьотеборг, Копенхаген, Осло (макар в някои случаи един свещеник да обслужва по две и повече общини).

     Днес има около 40 български църковни общини зад граница, но от тях само две трети поддържат "нормална" връзка с БПЦ. Като изключим общините под ръководството на архиеп. Кирил Йончев, трудности има например с общината в Лос Анджелис, която приема юрисдикцията на Св. Синод, но не и на Американския митрополит. Това е прецедент в каноническото право, но се понася с мълчание. За всички е ясно, че е по-важно българите в този мегаполис да имат свой каноничен свещеник и да поддържат духовен живот. А времето лекува всичко.

     През последните 3-4 десетилетия на ХХ век българските църковни общини в Америка и Австралия преживяха и друго изпитание. Отцепилата се от Сръбската църква Македонска православна църква, макар и непризната, започна с пропагандни методи да привлича в своите новообразувани общини в Европа, Америка и Австралия онези наши сънародници, които произхождатот пределите на древната римска и византийска провинция Македония (главно от гръцка Македония и Република Македония) и вече се определят като особен етнос в разрез с бащините си и исторически обосновани убеждения за български произход. При това за зла участ на останалите българи, именно тези македонски българи са били дейните организатори на църковните ни общини по онези континенти, те са давали основните средства, на тяхно име са били регистрирани общините и имотите им, носейки названието "македонобългарски". По този начин се загубиха не само храмове и имоти, както и много добри сънародници и членове на църковните ни общини зад граница, но и постепенно се затри от съзнанието им тяхната българска етническа принадлежност. Това е един колкото сложен, толкова и добре известен процес, който не искам да коментирам, но не мога да не го спомена .

През 1992 г. в БПЦ се създаде разкол, чиито инициатори имаха намерение да овладеят властта в Църквата. Това не им се удаде, но и те не се предават. Още от началото на разкола неговите дейци се опитаха да дублират структурите на църквата както в страната, така и в чужбина. Бяха създадени 1-2 разколнически църковни общини зад граница, в Ню Йорк пък свещеникът, племенник на разколнически епископ у нас, заедно с настоятелството на тамошния храм премина към разкола. Последваха съдилища, недостойни постъпки, охулвания и пр. От това страдаше главно единството на сънародниците ни зад граница.

(Влезте тук за да прочетете продължението)

 


Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
                Доц. д-р Иван ЖЕЛЕВ       

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!