За съвременния човек е трудно да приеме Библията непосредствено, такава, каквато е, в пълнота. Без съмнения, съпоставяне, умуване... За да разберем Библията, ни се налага да извървим дълъг път в лутане, да преживеем много, да се сблъскаме с големи трудности и разочарования, да се смирим - и едва тогава Тя ни заговаря на своя тайнствен език, докосва сърцето ни и ни преобразява.
Какво пречи на съвременния човек да достигне до Евангелието? Най-напред, нагласата ни да
подхождаме към нещата повърхностно, без да се задълбочаваме
В най-добрия случай да ги приемаме разсъдъчно, без да се ангажираме лично, оставайки си затворени, резервирани, критични.
Хората поначало се интересуват от въпросите за целта и смисъла на живота, справедливостта, щастието, любовта, но тези търсения са предимно теоретични. Те в най-добрия случай целят нови схеми за по-съвършени обществени, социални, политически и междуличностни отношения, но не и промяна на собствения живот и собствената душа. А Евангелието ни призовава към това, като казва: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” (Мат. 16:26). Целта на Библията не е да удовлетвори умствените ни търсения, а да възроди, да обнови цялото ни същество.
За християнските подвижници Словото Божие не е просто предмет за изучаване, а указание за живот; ново начало, съпроводено с решително скъсване с всичко старо; коренна, макар и постепенна и мъчителна, промяна на личността им. Библията изисква не просто интелектуален интерес, а и обръщане на цялата душа към нея, като извор на живот и безсмъртие. Макар че немалко хора, по Божи Промисъл, са пристъпили към Библията от любопитство, с научни интереси и дори с намерението да я разкритикуват и оборят, а впоследствие са ставали дълбоко вярващи и тя по своя тайнствен начин е преобразявало целия им живот.
Втората причина да останем чужди на духа на Евангелието е
прекомерното ни поглъщане от собствената ни личност
Няма нищо по-убиващо духовно от съзнателното или несъзнателно превръщане на собствената ни личност в средоточие на живота ни. Така човек не може да разбере истински нито самия себе си, нито нещо или някой извън себе си. Превърне ли собствената си личност в свой кумир, човек никога не може да изпита щастие и удовлетворение от живота си. Целта и смисълът на живота ни трябва да бъдат извън собствената ни личност и колкото по-висока е тази цел и по-пълно й се отдаваме, толкова по-смислено и пълноценно живеем. Колкото и парадоксално да звучи, струва си да се живее тогава, когато има поне едно нещо - човек или идея, заради което сме готови и да умрем.
Според християнското учение най-великото щастие е в безкористната безрезервна любов към Бога и ближния. Не към човечеството въобще, а към конкретните хора, които Бог изправя на житейския ни път: роднини и чужди, съработници и конкуренти, единоверци и неприемащи вярата ни... Целият живот на Христа и Евангелието са пример за такава любов и живот в пълнота.
Центърът на живота на християнина е Бог, а не човекът. За християнина фразата „Човек това звучи гордо” има смисъл дотолкова, доколкото виждаме в човека Божия образ. Отнесени към човека, отхвърлил Бога и лишил се от безсмъртие, тя звучи нелепо и жалко. Без Бога човек е като трева „като полски цвят - тъй цъфти той; понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава” (Пс. 102:15-16). Само в единението с Бога се заключава силата и славата на човека. Другото е суета и гонене на вятър (вж. Екл. 1:14).
И така: можем да разберем правилно Библията само ако се освободим от навика да считаме себе си за средоточие и цел на живота си и приемем Бога като висше и единствено начало, средоточие и цел на живота на всичко съществуващо.
Механистическата представа на съвременния човек за света
е третата причина да не можем да разберем правилно Библията. Ние все още сме под влиянието на механистическата представа за света от 18-19 век, според която светът се управлява от неумолими и неизменни физически закони; само материята - онова, което можем да видим, докоснем, измерим и определим - е реално, а духът е неин своеобразен придатък. Модерната наука не само опровергава това невярно подценяване на духа спрямо материята, а променя и класическата представа за материя. Установено е, че материята е изградена от атоми, атомът - от ядро и електрони, ядрото - от протони и неутрони, те пък от кварки... Каква е природата на тези фундаментални елементарни частици? Те все по-трудно се вместват в определението за материя и все повече са нещо нематериално, енергия, сила. Следователно, материята по своята природа е нещо нематериално, тя е сила, жива енергия, която стои в основата на цялото творение.
Очевидна е тенденцията в развитието на науката, тя все повече да се доближава чрез своите открития към библейската представа за света и творението. Господстващото начало в света не е материята с механичните закони, а свободният творчески дух. И ако животът е велика тайна, която можем да изучаваме, но познанията ни ще си останат винаги частични и повърхностни, то ние нямаме разумно основание да се съмняваме както в чудесата, така и в съществуването на ангелите, демоните и задгробния живот.
Със своята поява Еван-гелието преобръща всички понятия и представи за света и отношенията, внася нови идеи, нови задачи пред човешкия ум, творчество, нови по-възвишени представи за Бога и отношението Му към хората и нови цели: „бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48).
Но очевидно не е лесно да превъзмогнем материалистическата и механистическата си представа за света и да приемем върховното и господстващото положение на Духа, Който е реална, конкретна, жива, свободна, самостойна сила. Може би, защото в самите нас, като подвластни на греха, плътта все още господства над духа?
Обърнатите ни представи за вяра и знание
е другата причина да не приемаме непосредствено Библията. Ние считаме знанието за нещо несъмнено, обективно, твърдо обосновано, логически неопровержимо и задължително за всички, а вярата - за нещо произволно. В действителност знанието е опит, който е текущ, променлив, дори противоречив. Така наречените „научни истини”, ако за едно поколение са несъмнени, то за следващото са наивни за-блуждения. Така че знанието не е нещо точно и окончателно установено, то се умножава и изяснява в зависимост от човешките възможности и по-съвършените методи на познанието. Изрази като „науката отрича”, „науката доказа” трябва да се употребяват крайно внимателно и без излишна самоувереност.
Що се отнася до вярата, то тя е свойствена не само за областта на религията, а и за всички сфери на живота. Всъщност ние не бихме предприемали нищо в живота си, ако не вярвахме, че ще има добър край: нито да излезем навън, нито да се качим на транспортно средство, нито да се обвържем с някого, нито да вложим сили, време и сърце в начинание, в което не вярваме.
Но вярата освен като доверие или увереност в нещо или някого, може да бъде окачествена и като особен род знание, различно от сетивно-опитното и разсъдъчното. Вярата е един вид прозрение за вътрешната, дълбоката, същинската страна на нещата.
Това знание не е еднакво достъпно за всички. Там където едни не виждат нищо особено, друг съзира дълбока истина и прави гениално откритие; ако в природата едни виждат източник на ресурси за промишлеността или просто декор за човешките ни драми, други съзират прекрасна симфония на Божията Любов; ако за мнозина даден човек е пълен с недостатъци или е съвършено невзрачен, то за друг той е единственият, неповторимият, най-прекрасният, без когото светът би бил ужасно място за живеене... И в Христос едни са виждали и виждат въплътения Бог и Спасител, а за други си остава син на дърводелец от Назарет, историческа личност или приказен герой. Ако едни виждат и приемат само външната страна на явленията, търсят обяснения, закономерности и ако не намират, ги определят като случайност, то други откриват във всичко Божия Промисъл, невидимата грижлива ръка, която без да ни насилва, ни привежда към доброто, истинното, спасителното.
За познанието не е достатъчно да имаш пет нормално функциониращи сетива и здрав разсъдък, а и известна духовна чувствителност, духовно зрение, духовна бдителност, определено нравствено състояние и чисто сърце. Ако познаването на Бога и духовната страна на нещата са недостъпни за нас, това не значи, че ги няма, а че ние не ги разпознаваме.
Ние, съвременните хора, сме обременени с прекалено много грижи и впечатления. Те ни пречат да се вглеждаме внимателно в себе си и около нас и да долавяме тихите движения на скрития живот. Все не можем да спрем, да замълчим, да забравим своите непоклатими убеждения и се вслушаме в този вътрешен живот на света. Загубили сме способността си да съзерцаваме, а не просто да разглеждаме, да възприемаме, а не да умуваме и преценяваме, затова ни е трудно да виждаме Бога, „макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас: защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме” (Деяния 17:27-28). Затова в Евангелието невинаги разпознаваме Божия зов към нас.

Виж още: Блажения Теофилакт Охридски за Евангелието

E-книги