KОМЕНТАР

Концепцията за религиозното образование

         В края на миналата учебна година се вдигна шум около това, че в някои училища предметът “Религия” експериментално се въвежда като задължителноизбираем, а не като досега – свободноизбираем.  Не знам дали това може да се определи като успех или като поредно отстъпление (т.е - защо не задължителен, а отново избираем, и защо не във всички училища, а само в някои).

         Но когато говорим за преподаването на религия в българските училища, си мисля, че основният проблем е в самата концепция за този предмет. Тя бе определена от Министерството на образованието още при първоначалното въвеждане на религията преди близо 10 години и може да се обобщи така: предметът “Религия” трябва да се преподава обективно, а не конфесионално. Това означава, че преподавателят трябва обективно (безпристрастно) да осведоми децата за съществуващите в света религии, в частност и у нас, как са произлезли и са се развили, какво представлява култът им, ритуализацията и т.н. Този обективен подход се определя от съвременното виждане и от преподаването на религията в Обединена Европа. Мотивът е, че не трябва да се насаждат на учениците определени религиозни възгледи, а трябва те сами да се определят в какво и как да вярват.

         Тази концепция в България звучи логично и почти никой не тръгна да я оспорва, защото звучи толерантно и същевременно - европейски. Въпреки усещането за недоизкусуреност всички смятаха, че това чувство е породено от факта, че още не сме свикнали с европейските стандарти.

         Но ако се замислим по-сериозно и се отърсим от комплексите си на балканци, неразбиращи от демокрация, ще видим ясно, че тази концепция за преподаване на предмета “Религия” може да бъде изготвена и приета (и от правителството, и от обществото) само в една посткомунистическа страна, защото обективно преподаване на религия може да се осъществява само от атеисти. Защо?

         В България официално учители по религия могат да бъдат завършилите Богословските факултети на университетите в София, Шумен и Кърджали. Има вероятност това право да получат и завършилите Висшия богословски евангелски институт, където се обучават предимно младежи от протестантските църкви у нас. За да бъде един човек добър богослов, трябва да бъде истински християнин.  За да избере един младеж попрището на  богословското образование (а не класическата филология, например) значи, че е вярващ човек, иска да изучи богословските науки в дълбочина, за да бъде след това полезен на Църквата и обществото с тези си знания. В такъв случай, изповядвайки православна вяра и постъпвайки в православен Богословски институт, той е пристрастен към православието и го изповядва като единствен път към Бога. Такъв човек, завършвайки образованието си и отивайки в училище, не би могъл на преподава религия безпристрастно, защото това би означавало или че се преструва на безпристрастен, или че наистина е безпристрастен, но това означава, че се е преструвал по време на обучението си. Освен това, не е възможно един учител да преподава добре и резултатно, ако не обича и не е пристрастен към предмета, който преподава. Концепцията за обективно преподаване на религия на практика прави невъзможна и връзката на учениците, изучаващи религия, с енорийския свещеник, тъй като това показва пристрастност към православната вяра. Съставителите на концепцията за преподаването на религия не са се съобразили с това, защото вероятно повечето от тях са атеисти, иначе биха се досетили за нелогичността на изискването си. Като се замислим, ако учителят по религия е завършил православен Богословски факултет (или протестантски институт), дали ще може  с еднаква безпристрастност да преподава истините на православната вяра, вижданията на католическата църква и протестантските деноминации, както и исляма, будизма и т.н. Едва ли. Наистина безпристрастно (но не и обективно) това може да направи атеист, който е безразличен към вярата и тя не се докосва до сърцето му, а е само обект на интелектуалните му занимания. Следователно концепцията за религиозното обучение звучи добре, европейски, но не може да работи на практика в училище. Това го доказва и досегашният опит.

         Главният експерт по религия в МОН, г-н Панчо Василев, обвинява за неуспехите на религиозното обучение единствено и само учителите. Но всъщност нещата стоят точно обратното. Въпреки яловата концепция, абсолютната некомпетентност на главния експерт, безбройните административни пречки и нищожното заплащане, религия все още се преподава в българското училище. И то само благодарение на ентусиазма, предаността и апостолския жар на учителите, които въпреки всички трудности са приели своята работа като служение и я вършат според силите си.

         След всичко казано до тук логично идва въпросът: Какво да се прави?

         Обикновено, когато една концепция не върши работа, се сменя, същото се прави и с експерта, който постоянно повтаря: “Съжалявам, колеги, но от мен нищо не зависи...” 

         В българското общество отдавна вече не стои въпросът да има или да няма религиозно образование. Трябва да има, но по какъв начин. За всеки разумен човек е ясно, че религия не може да се преподава обективно и безпристрастно, защото всяка религия изисква не само интелектуално, но и емоционално и мирогледно ангажиране. В  такъв случай и концепцията за религиозното образование у нас трябва да се съобрази с този безспорен факт.

         Един възможен вариант е финландският модел, при който се формират групи по религия в училище според желанията на родителите на децата – в зависимост от това към кое изповедание принадлежат. Винаги има и група за тези ученици, чиито родители (или те самите) не искат да изучават каквато и да е религия и в тези часове минават курс по основи на етиката.

         Мисля, че са безпочвени страховете, че ако се въведе конфесионално религиозно образование, мюсюлманите ще искат да се изучава ислям в училище.  Това не е толкова страшно, те и сега си изучават Корана в школите към джамиите. Освен това, едва ли някой християнин ще изпрати детето си да учи ислям само защото се изучава в училище. Часовете по религия в никакъв случай не са възможност за прозелитизъм, а възможност българските деца да се запознаят пълноценно от квалифицирани специалисти със своята вяра – била тя православна, католическа, протестантска или ислям. Въпросът за диалога между религиите не стои в българското училище, той се решава на друго ниво и с други средства. А при посочения модел родители и деца наистина ще имат право на избор, а учителите няма да има нужда да се правят на обективни и безпристрастни, защото Богословският факултет не е НАТФИЗ, а училището не е сцена.

 


Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
         Полина СПИРОВА

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!