Майка Гавриила (1897-1992)

Майка Гавриила e родена в Константинопол, завършва медицина в Англия. Проповядвала е Православието в много страни, но любимата й остава Индия, в която е живяла пет години преди да стане монахиня и след това. Работила е там в лагерите за прокажени. 

Из книгата “Аскеза на любовта”

         Този, който не желае да вижда никого, не е човек.

         Никъде не сме “за винаги”.

         За всичко, което ни се случва сме виновни само ние.

         Всяка сутрин, когато се отваря новата и празна страница на деня, да се подписваме под нея. И каквото иска Господ, нека пише.

         Обичам някого от цялата си душа, означава моля се за него. Който притежава този опит, се намира в рая.

         Ако не загубиш надежда, не виждаш светлина.

         Животът е вълна. Или ще станем като апостол Петър и ще ходим по водата, или ще потънем като пророк Йон.

         Господ не иска позьорството. Господ говореше за смирение. А смирение означава да си едно с другия. Да си едно с него и като него – и с търсача на щастие, и с проститутката, и с учения, и със светеца.

         Харизмите, които ни е дал Господ, разцъфтяват само тогава, когато ги поливаме с водата на Любовта.

         Единствената истинска радост е в Безгрижието.

         Колкото по-присърце вземаме проблемите и нещата, толкова по-ясно показваме, че сме горди и ни липсва Вяра.

         Самият Бог Отец ни повежда за ръка и ни води към изкушението. За наше очистване и усъвършенстване. Затова Бог Син ни учи да се молим: И не веди нас в изкушение.

         Когато обичаш Господа, имаш търпение за святата Му Воля. Ако имаш обаче само търпение без любов, тогава си като един войник на Хитлер и нищо повече.

         В Евангелието няма да срещнеш думата “задължение”.

         Това, което светът счита за съвпадение, аз наричам среща.

         Писмо за страха

         “Не се грижете за нищо.”

         “Начало на премъдростта е страхът Божи”

         “Не бой се малко стадо” (Лука, 18-32)

         “Съвършената любов прогонва страха” (1 Йоан, 4, 18)

         “Бог е любов” (1 Йоан, 4, 16)

         У човека има различни видове страх:

         “Ще направя нещо, което другият не иска и той ще ме накаже, ще ми навреди..” (например ученикът в училище)

         “Тъй като много обичам този човек, не искам да го наскърбя”. (това е страхът на детето за неговата майка)

         “Ако направя това, ще загубя авторитета си, изгодите, които мога да имам от еди-кой си.”

         Затова страхът е основа на много беди в характера ни. Прави те притворен, лъжец, двуличен. Често пъти от този низък страх изневеряваме напълно на характера си с това непрестанно “какво ще кажат хората” и така предаваме Любовта на Бога, за да се харесаме на човеците.

         Но кои са тези хора, кой е този свят? Това ли са вашите съмишленици? Искате да бъдете като тях ли? Ако честно запитаме себе си, отговорът ще бъде НЕ. Тогава защо предавате Божията Любов и Божията Истина заради света?

         Бог казва: Познайте истината и тя ще ви освободи (Йоан 9, 32)

         Първата страст е страхът…

         Но достатъчно говорихме за земния страх, заради който сме така неуверени. И при все това вярваме, че ще влезем в таксито и шофьорът няма внезапно да се побърка и да ни блъсне в някое дърво, че няма да получи удар и да загинем всички. Познавам един епископ, който по време на тежка катастрофа в пустинята, когато очите му се напълнили със стъкла, не се уплашил, но се помолил да бъде волята Божия за него… И лекарите бяха изумени от чудното му според тях възстановяване… Или пък виждате, как след самолетна катастрофа ще има 50 мъртви и само едно момиче ще се измъкне живо от развалините!

         В този живот, в който само нашите тварни органи ни осведомяват за всичко, ако не приложим това, което казва Христос: Искайте и ще ви се даде, чукайте ще ви бъде отворено… (Мат. 7,7), няма да може да изкореним здраво вкоренения в нас страх. Страх от какво? От неизвестното, от невидимото, от това какво ни чака след смъртта. Защото човек от малък има чувството, че е паднал Ангел…

         Бях на около 4 години, когато един ден попитах най-благочестивата си сестра, която винаги ми говореше за Бога:

         Вярно ли, че Той е навсякъде?

         Навсякъде е.

         Как така навсякъде? Ако вляза в една мъничка, мъничка стая и там ли ще бъде?

         Да.

         Ами ако като в приказките успея да стана толкова малка, че да се побирам в кибритена кутийка, Той и там ли ще бъде?

         И там.

         Тогава се хвърлих в скута й и се разплаках:

         Е, тогава…не мога да избягам!!!

         Това е вкорененият страх на падналия човек. И идва Изкупителят, Който ти казва: “Не се страхувай, само ВЯРВАЙ” (Марк.5:36)

         Затова ви казвам, че са ни нужни три неща. Първо Вяра, второ – Вяра, и трето - Вяра. Да ни удостои Господ никога да не кажем: Вярвам Господи, помогни на моето неверие… (Марк. 9:24)

         Какво ни каза? “Жено, голяма е вярата ти! Да ти бъде както желаеш” (Мат. 15:28)

         Вярваш ли, че ще станеш добре? Вярвам… И се излекува в същия час. Вярваш ли, че ще прогледнеш? Вярвам… И се отвориха очите на слепия…

         Когато поех към непознати страни, без да познавам никого и без никакви средства, кой ми даде сигурността, че няма да ме изгонят и няма да има къде да отида, че няма да се разболея, че няма да се наложи да прося?

         Не. Християнинът никога не става просяк! Защото Бог не го оставя! Дава му насъщния чрез работата му, чред усилията му или по какъвто и да е друг начин… И за петте години, които живях при всички климати на Индия – от минус 10 до плюс 40 градуса, нито веднъж не изкашлях, нито една дизентерия не изкарах от храната, която ядях…

         Как може човек да не повярва, когато види всички тези чудеса? Но и как да ги види, ако първо не повярва?

         Когато се молим и казваме: Да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята, ако наистина вярваме, че ще стане, то ще стане. Не само за нас самите, но и за другите. Това да бъде молитвата ни. Не каквото аз искам за другия, защото мисля, че то е правилното… Само Бог знае кое е нужно на човека. Затова да казваме “Да бъде волята Ти за този или онзи”. Това да е молитвата ни.

         Какво друго да кажем? Когато спазваме заповедите на Бога, Евангелието, което трябва да четем всеки ден, тогава ще открием Божията мъдрост направо в сърцата си. Не чрез философии, разсъждения и логика. И тогава ще сме толкова спокойни… Няма да имаме нужда от никаква друга книга или поучение, което носи отпечатъка на пишещия или говорещия. Господ дава различно вдъхновение на всеки, според това какво може да приеме и каква е целта на Бога за живота му.

         Друг страх е страхът от смъртта.

         “Ах, ще се разболея и къде ще отида… в коя болница … и какво ли ме чака там, могат да направят грешка … и ще ми искат пари, пари, пари… и когато те свършат, къде ще ида? Как да отида в чужбина, кадето единствено лекуват хората?”..

         Нещастни хора! Не знаят ли, че Ръката на Бога води ръката на Лекаря? И че което трябва да преживеят, ще го преживеят! Най-големите успехи през живота си съм видяла при един незаслужаващ никакво доверие лекар! И когато попитах своя Ангел-пазител, защо става това и как Бог допуска при него всички тези неща, отговорът бе: “Бог помага на болния, който трябва да се излекува, а оставя ученият да даде отговор за постъпките си някой друг ден.”

         Трупаме, трупаме, трупаме в банката… и започват страховете! Качва се доларът, пада франка! Ако ги загубим, какво ще правим? Ами ако стане война, къде ще отидем, какво ще правим? Само тялото ни да не пострада! Ах, да не го измъчим…

         Дарувай ни християнски край на живота ни, безболезнен и мирен… Молим за това от страх. И от Кого искаме това? От Този, Чийто край бе в страдания и болки… Господ да ни прости!

         Затова алфата и омегата, началото и краят е: Вярвам Господи. Обичам Те и ден и нощ се опитвам да спазвам Твоята първа Заповед. Всичко останало принадлежи Нему. Не на мене. Нито кога, нито къде, нито как.

         Това казвах на моя Обичен и Той ми прати Своя пратеник да бъде до мен, така че чрез живота, който живея, да продължа своето не-грижене в Нозете на Христа, ден и нощ. Амин.

За промяната на другия

         В. Сестро, когато забелязваме нещо изкривено у другия, как може да го накараме да се промени?

         м. Г. Голяма заблуда е да мислиш, че можеш с усилията си да промениш един човек. Никога. С живота си – можеш. Но с усилия, говорене, противопоставяне и всички подобни, никога или поне много рядко. Промяната ще настъпи, когато дойде Божият Час. Ако ти промениш себе си и станеш жив пример за този, който искаш да промениш, негов идеал, и той те вижда щастлива, тогава ще се промени. Да се молиш за някой човек е добре. Но да се опитваш да го промениш – не. Това е само в ръцете на Бога. Господ има Своя План за живота на всеки от нас. За всички. Ние сме свободни. Не знаем обаче, че Той знае какво ще правим. Той знае всичко. Знае нашия път до последния миг от живота ни. Ние не го знаем. И ако обична моя М., се опитаме да се съединим повече с Бога, тогава няма да има нужда да правим нищо. Тъй като автоматично ще се превръшаме в жив пример за онези, които искаме да видим вървящи по Неговия Път. Но е естествено при твоята младост и при любовта, която Бог е вложил в сърцето ти, да не можеш поне в началото да разбереш това и да се разочароваш, казвайки си: “Но какво е това? Толкова усилия, а той е все същият”. Знаеш ли какво обаче? Същото казва и Господ за нас: “Толкова пъти ти простих. Толкова пъти проявявах търпение, а ти си все същият”. И тогава продължението е в молитвата. Както и началото е в молитвата. Без да осъждаме другия. Един път, когато вече бях разбрала какво е молитвата, видях на пътя две деца да се бият. Не отидох да ги разтърва, както бих направила по-рано, но веднага приложих това, в което вярвах. Обърнах глава настрани и се помолих: “Господи, вложи Своя мир между тях”. И докато се обърна да видя, те вече играеха усмихнати. Беше отговор на Бога. Да помниш това, обична ми М. Мирът и тишината в нас, и това как живеем, показват колко Вярваме. Затова може някой да ни казва най-хубавите поучения. Но като го видим смутен, неспокоен, не можем да повярваме на това, което ни казва.

         Тоест, ако искаме да помогнем на другите, цел на живота ни трябва да бъде да се приближим колкото може повече до Първообраза, т.е. до Господа.

За Църквата

         В. Преди няколко дена Ви казах: “Много бих желала, но не се осмелих… Знам колко сте уморена, колко хора приемате в килията си… Исках да се престраша да ви помоля да дойдете в нашия храм, някоя вечер, но не се реших”…

         М. Г. Не! Трябваше да се решиш. Трябваше да ми го кажете! И аз щях да дойда!За мен това е най-голямата радост. Защото знаете ли колко се радвам, когато има толкова хора, които обичат Бога със същата сила като мен! Тогава се случва нещо страшно! Съединяват се енергиите на светците, и на ангелите, и на хората. Това е чудо! Тази Среща е сред най-големите събития. Тя е Църквата! Това е Църквата! Каква Любов!

За умората

         Питат ме дали не се уморявам като срещам толкова много хора всеки ден… Ще ви кажа защо не се уморявам. Защото това е най-голямото богатство в живота ми. В един ден да ставам 12 човека! Идва някой, аз изчезвам, станах него. Колко е хубаво. Слушам, слушам, слушам. Тръгва, идва друг. Повтаря се същото. Знаете ли колко голямо нещо е това? Да съм 12 души? Голямо чудо! Как да го обясня, не знам. Но е така. Говорим за Бога. Изморяваш се? Никога не можеш да се измориш!

Какви трябва да бъдат днес манастирите?

        Трябва да се отворят. Да отворят вратите си за Гостоприемството, за да чуват проблемите на хората и техните страдания. Това е голямата помощ, която може да окаже един Християнин. Спомням си, когато бях в новия град Йерусалим, един ден там се качи група хора, които викаха, дърпаха се един друг, смееха се високо и бяха неприлично облечени. Видях ги от прозореца. Почукаха на манастирската врата. Аз не слязох да ги видя. Доста време след това ги видях да излизат. Поведението им сега бе абсолютно различно. Мълчаливи, всеки по пътя си, те слизаха по пътеката… Излизам и питам игуменката: “Какви бяха тези, които дойдоха?” “Дойдоха едни хора, чедо, кой разгърден, кой без риза, кой по шорти… Влязоха вътре, викайки, и единият от тях ми казва: Майко, ще ни приемете ли както сме?.. Не е мой манастирът. На Богородица е, им отговорих аз... И те влязоха”..

        И продължи: “И влязаха вътре и лека-полека започнаха да се покланят на иконите, да палят свещи. Казват ми: Много е хубав манастирът ви, майко! А като си тръгваха, им викам: По живо, по здраво, чеда мои. Благословението на обителта да е винаги с вас. И си отидоха”.. Знаете ли каква злина можеше да им причини игуменията, ако като ги беше видяла да нахлуват така, им бе казала: “Вън!” Защото, когато си тръгваха, аз виждах разликата…

За внезапното прозрение

        В. Има моменти, когато на човек му се струва, че е разбрал някои важни неща, и в следващата минута забравя всичко, което мисли, че е разбрал…

        М. Г. Нарочно става така. Защото не трябва да разбираме повече от нужното. Бог допуска това, за да бъдем през цялото време в очакване и в послушание пред Него.

За личната връзка

        Мисля, че тъй като човек не може да се раздели на много парчета, добрата работа е възможна само лице в лице. Двама човека. Защото тогава човекът, вторият, е напълно свободен. Отразява себе си в този, който го слуша и отваря сърцето си. И тогава слушащият престава да е този, който е. Мога да ви кажа, че с Божията помощ всеки ден аз мога да ставам и пет, и десет души, колкото дойдат да ми говорят. Съвършено различни хора. Напълно различни. Дотам, че понякога седя и си мисля: Нима е възможно Любовта – защото само любов мога да им дам, нищо друго – да преобразява човека в някой друг?… И това да се повтаря с всеки нов човек?

        В. Може ли да ми го обясните това. Когато казвате, че “ставате другия човек”, какво имате предвид?

        М. Г. Да кажем, че идва някой и ми казва проблема си. Че това и това се случва в моя дом. Това и това се случва с майка ми. Тя не проявява никакво разбиране. Аз съм страшно нещастно дете. От момента, в който се връщам от училище, до следващата сутрин, когато пак отивам, тя има само една грижа: “Да бъдеш пръв в класа. Да не оставяш другите да ти вземат първенството. Да гледаш ти да си отгоре. Гледай да станеш силен човек. Гледай това, гледай другото…” Тази майка никога не казва: “Гледай да обикнеш съученика си. Гледай да не се държиш лошо с него. Помни, че всички деца имат родители, които ги обичат. Трябва да се обичате помежду си като да сте в едно семейство.”… Никога не казва подобни неща! Детето е обезнадеждено. Идва при мен и ми казва: “Не издържам повече. Не издържам, защото аз искам да се държа различно, а майка ми иска от мен друго. Какво ще стане с мен?”… В този момент, сестри, ви уверявам, че преставам да бъда себе си. Ставам веднага този ученик. Търпя с него това мъчение, заемам неговото място и казвам: “Какво ще стане?” и “Как ще стане?” Когато се случи това, и само тогава, мога да почувствам, че Бог ме просветява, и мога да му кажа какво поведение да има. И ако младежът намери подходящото поведение, той идва отново и пак разговаряме, и отново идва, и пак разговаряме. И след пет - шест месеца настъпва такава хармония, която никога не би могла да се случи, ако бях себе си – която бях гледано дете, която се родих, израснах и живях сред любов, без трудности – защото иначе нямаше да мога да се доближа до това дете, нямаше да мога да направя абсолютно нищо, ако не се бях преобразила в неговата личност. Разбирате ли сега? Не може да му кажеш: “Ще правиш това и това. Не може да правиш онова, защото не е правилно, и други подобни.” Не може да направиш нищо, ако не излезеш от себе си. Ще се чувстваш едно с него. Ще страдаш с него… Докато те просвети Бог как да излезете от този проблем, как да излезете от този път…