Според едно много разпространено мнение религиозният човек вярва, без да се съмнява. Пораждането на съмнение се свързва с разколебаване и загуба на вярата. Това схващане е характерно за времената на религиозен упадък, когато човек възприема своята вяра като независима от него, сякаш „долетяла” от висините и способна също така лесно да се върне там, от където е дошла. Вярата е подобна на прелестна пеперуда, която е достатъчно да изплашим, за да отлети безвъзвратно.
А съмнението е именно тази прогонваща сила.
В подобна постановка на проблема има много еснафска безпомощност, наистина трогателна (и опитваща се да запази своята „светиня”), но в същото време наивна и обречена. Наивна, защото се говори за вяра и религия, без познание на религиозния опит, за това как се придобива, как се изгражда и как се удостоверява. Обречена, защото религиозната вяра не се отглежда като цвете в саксия, а се нуждае от духовен простор, въздух и свобода. Тя по своята същност и призвание е висша жизнена сила, просвещаваща и предвождаща. Вярата е като кормчия в бурята. Тя е източник в самата глъбина на личността, как може да я уподобим на случайно долетяла и лесно плашеща се птичка.
Религиозното съмнение в своята същност не е „съблазън” и не предвещава „края на религията”. Неговата поява е опасна само за безпочвената и безпомощна „религия на настроението”: изплашената птичка ще хвръкне и ще отлети завинаги... Появата на религиозното съмнение означава, че е дошъл краят на „невинните” детски сънища, че религиозността, сведена до капризната случайност на настроението е мнима, че духовната сила не се ражда от безпомощност и е дошло време за лично „радиално” движение към Бога.
Съмнението отделя религиозното „детство” и може би религиозното отрочество от зрялата възраст, от мъжествената вяра, здрава и окончателна. То не е „съблазън”, а „горнило”, не е „край на религията”, а обновление и задълбочаване. „Да го избягваш” означава да удължаваш своята детска безпомощност, т. е. да омаловажаваш силата на вярата и победата на религията. Съмнението е подобно на „природата”, изгонваш го през вратата, то влиза през прозореца. За да го преодолееш, трябва да пребиваваш в него. Този, който не го е превъзмогнал, съхранява уязвими места в своята религиозност, които могат да се проявят в труден момент от живота и да го доведат до духовна гибел.
Човешката душа има своите земни завеси, които покриват нейния духовен взор и й пречат да вижда Бога. Тя е длъжна да повдига тези завеси на своето земно естество и да очиства своя взор, замъглен от всяка нечистота.
Тя трябва да се грижи за чистотата на своята душевно-духовна среда, която възприема лъчите на Божественото слънце. Мнозина не могат да съзрат Бога, защото окото им не е духовно и чисто.
Дълг на човека е да се труди над свободата и целостта на своя дух. Разцепеният, разпилян дух губи своето внимание (вътрешно) и интензитет и затова е безсилен. Той е разсеян по земното множество, скита се по периферията на душата и по повърхността на предметите.
Човек трябва да се грижи никога да не угасва духа в него, да присъства в душата, открита за Божиите лъчи. Религиозната душа има една непреходна задача: винаги да помни Бога, дори и в най-земните съдържания и състояния, да пита за Него във всеки, дори и нерелигиозния опит. Във всичко преживяно в минало или настояще да се обръща към Него с помисъл и воля, преосмисляйки всичко с Неговата светлина и с Неговата мярка, откривайки във всичко следи от Неговото присъствие, вдишвайки от Неговото дихание, долавяйки Неговия ритъм, радвайки се на Неговото присъствие. Особено по време на религиозното обръщане към Предмета (Бог) човек трябва да следи в него да няма интенционално безразличие, защото такова безразличие често е източник на духовна слепота и глухота. Трябва да развива и поддържа в себе си остра и зорка възприемчивост към съвършеното, където и да се проявява то.
Нужна е особена бдителност на душата, лесно и подвижно съсредоточаване върху Предмета, впечатлителност по отношение на Него. С една дума, религиозна готовност на душата да пребивава в постоянно внимание, напрежение и движение.
Търсещият човек намира търсената вещ толкова по-лесно, колкото по-бързо и живо може да си я представи в паметта и въображението си. Именно затова търсещият Бога, съмняващият се, трябва да Го помни, да си представя живо и наяве съвършенството на Реалното и реалността на Съвършеното. Той е длъжен да се обръща към Бога, да насочва към Него своя взор, да пита Него със своето съмняващо се сърце за Неговото битие и свойства. С други думи, неговата духовна бдителност трябва да стане истинско бдение за Бога. И съмнението му ще се разреши.
Той е длъжен от самото начало да помни тези рационалистични изкушения, които го очакват по пътя. Така например, не трябва да заключава от „не виждам”, че не е възможно да виждам или никога няма да видя. Не трябва от признанието на своята или общата познавателна немощ „аз не виждам Бога”, „ние не възприемаме Бога” да следва екзистенциалният извод - няма Бог.
Вярната постановка на въпроса е: „още не виждам, но ще видя”, „аз не възприемам, но други може би възприемат”, защото както е казал Шекспир: „Има много по света, което дори не се е присънвало на нашите мъдреци.”
Съмняващият се не трябва да забравя, че търсенето не се увенчава с успех, когато той самият „отсъства” в своето търсене - или защото не търси там където трябва, или търси със сетивата, когато трябва да търси със зрението, или разчита на зрението, когато трябва да търси духовно.
Религиозното съмнение не се разрешава с рационални умозаключения и абстрактни аргументи, то се разрешава в реалния опит, но не опита на чувственото наблюдение и чувственото въображение, а опита на съзерцаващото сърце. За да повярваш в Бога, трябва да Го разбереш със сърцето си, за тази цел трябва да се научиш да внимаваш върху Него, да възприемаш Неговите лъчи и Неговото влияние в земните дела и така да възпитаваш своя дух в Неговия дух.
Този, който е духовно сляп и глух, няма да постигне Бога, защото Бог е дух. И този, чието сърце е безжизнено, няма да постигне Бога, защото Бог е любов. Затова съмняващият се трябва преди всичко да придобие духовен взор и сърдечно пеене.
Религиозното съмнение е пътят на предметното удостоверяване. Религиозност, която не се нуждае от това удостоверение е мъртва и сляпа, тя живее не чрез Бога, а чрез хората, на които подражава и на които се доверява повече от Бога. Това е лековерна вяра, хетерономна и опосредствана. Тя не познава религиозната очевидност, затова често се превръща в страстна и буйна и довежда до нетърпимост и гонение. Защото, като не притежава очевидността, тя няма и истинска увереност и е лишена от тишината на съзерцанието и покоя на истината.
Докато вярата, преминала през религиозното съмнение, придобива силата на несъмнеността, става наситена с достоверност и се приобщава към религиозния покой и религиозното равновесие на постигащия духа. Такава вяра не се плаши нито от думи, нито от спорове, нито от критика, нито от упрек в „субективизъм”. Тя посреща критиката спокойна и с благоразположеното предложение: „Да изпитаме Предмета още веднъж съвместно! Погледни с духовния си взор с жива любов и ще видиш Бога!”

E-книги