Думата „мой” пронизва всички сфери на човешкия живот, личен и обществен. „Мой” е основен ориентир, това, което отстояваме, над „моите” неща се трудим, за „моите” успехи залягаме... Защото те са „мои”, а това е особено, особено важно...
Толкова ли е лошо да обичаме себе си? Ако винаги е лошо - защо сме създадени и съществуваме с такъв развален „компас” вътре в себе си? Защо не се раждаме с неизкоренима любов към другите? Дори любовта към другите е свързана с любов към себе си: „ Възлюби... ближния си като себе си” (Лука 10:27). Обичай себе си, но и ближния като себе си. Възможно ли е това? Как да се съвместят две съвсем несъвместими неща? Любовта към себе си е законна, заповедта не я забранява. Но изисква такава любов и към другите. Сега сме свикнали с представата, че да даваш, да отделяш от времето си за другите, да бъдеш готов да помагаш - е равнозначно на накърняване на собствените интереси, на „нелюбов” към себе си. Всяко добро дело - това е всъщност: да „взема” от себе си и да „дам” на другия. Самоограбване. „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” (Марк 8:34-36). И тук се сблъскваме с огромно и непосилно изискване: да се отречем от себе си, да погубим душата си...
Любовта към човека е действена тогава, когато го освобождава от неговите най-големи противници - греха и смъртта. Такава е Христовата любов към човека - тя освобождава от греха и смъртта. „Възлюби ближния си като себе си” е втора по важност заповед, която Господ Иисус Христос изтъква, но тя трябва и може да бъде разбрана единствено чрез първата, единствено чрез Христос. Ако човек не обича истински Христос, той не може да обича никого. Няма любов към човека без любов към Бога. Само любовта към Бога дава сили да обичаме човека, да го обичаме какъвто е - омърсен от греха, но без търпимост към самия грях. Да обичаме истински човека - означава да го спасяваме от неговия грях, от неговия ад. Лъжем себе си, ако смятаме, че обичаме човека, угаждайки на греховността и страстността му - това не е любов. Грехът донася смърт на човешката душа и личността, на него не трябва да се угажда. Само когато обичаме някого в Христа с цялата си душа, с цялата си сила, само тогава истински го обичаме.
В егоизма е тъкмо обратното. Както всяка сериозна духовна болест, егоизмът е обичащ и обичан от „този свят”, той е болест, която изглежда добре и предпочита кориците на лъскави списания. Но колкото и добре да продава своя образ, егоизмът не може да защити своите почитатели от онова, което влече всяка гордост след себе си - безумието. Човешката мисъл, човешките дела, отдалечени от Бога, довеждат до безумие. В своята гордост човекът се смята за мъдър. И прави идол от самия себе си. На този идол той принася жертви, на него иска и другите да принасят жертви. Винаги. Идолите са ненаситни. Трагикомизмът на подобно състояние изключва всякакво критично отношение към себе си. И това е неминуемо. Човекът от днешното време не се чувства като жертва на съвременната цивилизация. В своята мнима свобода той се вижда независим. Ако твори, ако създава нещо, неусетно пада в капана на собственото си творчество, което го обсебва и започва да властва над него. И така животът на съвременния творец започва поразително да напомня за Фауст. Той става служител на демона, който се е вселил в него, защото демонът е купил душата му. Гордостта на самотния индивид, повярвал „изцяло” на собствените си сили, има за предобраз дяволската гордост. И дяволското падение. Като всяко тварно същество и човекът е ограничен. Хранейки се със собствени сокове, той обрича себе си на безплодие и изсъхва.
Пътят към Бога, към другия човек е необходимост за придобиването на вътрешна пълнота и яснота.
Когато тварният човек се затвори и ограничи в себе си, се превръща в свой собствен роб, забравя своята вечност, своето призвание да се богоуподобява и се изгубва, изтлявайки в смъртното и тварното, в „този свят”. „Похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска” заменят истинското предназначение и вечен стремеж на нарцистичния индивид. Щастието, на чието страстно преследване се посвещават толкова огромни усилия в днешния ни живот, всъщност съвсем не е там, където го търсим - в болния свят, в болните ни души, в студа, който лъха от един напълно секуларизиран бит и ежедневие.
Отдалечаването от божествената красота ни отдалечава от нас самите. Човекът, по думите на преподобни Юстин Попович, е жива Божия икона. Той не е самодостатъчен. Нужен му е Бог, нужен му е неговият ближен. Заради Своето любимо творение, заради човека, Бог слезе на земята, стана Човек, за да даде на човека всичко, което му е необходимо за неговия богообразен живот на света и на небето.
Егоизмът - тази болна любов към себе си - ни изправя пред Бога и нашия ближен като пред съперник, който ни застрашава, обвинява, накърнява... И сякаш най-доброто, което можем да измислим по отношение на нашия събрат, е да бъде той използван, употребен за нашите земни и временни цели, според случая... Страстите, живеещи в нас, съдействат напълно за това. А всъщност... призвани сме да живеем, да участваме в едно постоянно богослужение, към ежедневна, ежечасна прослава на Бога. Заедно с нашите ближни. Служейки на Бога, обичайки Господ Иисус Христос, човекът не би могъл да не обича хората.
Когато в душата ни няма място за нашия брат, тогава в нея няма място и за нас самите, животът ни не се случва като истински човешки живот и тази непълнота не може да се запълни със сурогатите, които ни предлага светът. Но светът ни променя - когато ближният присъства, когато е близо до нас, не можем да го търпим и бързаме да „се освободим от него. „Отде у вас тия вражди и разпри? Нали оттам, от вашите сладострастия, които воюват в членовете ви?” (Як. 4:1). Ако човекът е Божия икона, ако аз съм Божия икона, следователно и моят ближен е Божий образ, Божия икона. Това означава, че общението с него е общение с Божия лик, който е вложен в него. Ако такова общение е непълноценно, нечисто или отчуждено, ще разруши Божията красота и у двамата. Угасналият лик на човека е много по-тъжен от угаснала звезда, а общуването с безликия човек е мъчително, адско лутане. Тъмнината е заличила благодатния му образ, превърнала го е в непознат, далечен, нежелан, в потенциална опасност за другия. Когато греховете ни заслепяват, те ни лишават от способността да виждаме и да преценяваме ясно. Затова, вместо да можем да срещнем Божия лик срещу себе си, ние се боим и го възприемаме враждебно. Нататък... не е нужно да се описва пътят в тъмнината. Той води надолу, към все по-дълбокия мрак и студ.
„Защото всякой, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да станат делата му явни, понеже са по Бога извършени” (Йоан 3: 20-21).
Класическият пример в църковните слова на авва Доротей, отпреди 14 века, е напълно съзвучен с нашите разсъждения днес: „Представете си кръг, начертан на земята. Неговото средище е центърът, а правите линии, които излизат от центъра към окръжността са радиусите. Сега вникнете в това, което ще ви кажа. Да предположим, че този кръг е светът, а центърът е Бог. Радиусите или правите линии, които водят от окръжността към центъра, са пътищата на човешкия живот... Колкото светците навлизат в кръга с желание да се доближат към Бога, толкова според на-предъка си се оказват по-близо и до Бога, и един до друг! Колкото повече се приближават към Бога, толкова повече се приближават и един към друг; и колкото повече се приближават един към друг, толкова повече се приближават и към Бога. Това се отнася и до отдалечаването. Когато се отдалечават от Бога и се връщат навън, очевидно в същата мярка те се раздалечават и помежду си. Такова е естеството на любовта: колкото повече се намираме вън от Бога и не обичаме Бога, толкова повече сме отчуждени от ближния.”
Ако разделението, студената безучастност, различията в името на суетата, болната любов към себе си се обожествяват, дори ако всичко, от което трябва да се срамуваме се толерира вместо да се лекува, за нас, християните, критериите са други: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Йоан 13:35); „Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога” (1Йоан.4:7).

E-книги