Лични

Пътуване към вярата


„Тогава доведоха при Него деца, за да възложи върху им ръце и да се помоли; учениците пък им забраниха.
Но Иисус рече: оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно. И като възложи върху им ръце, отиде си оттам.”
(Мат. 19:13-15)

Чакахме отдавна това пътуване. Цялото ни семейство - с петгодишната ни дъщеричка и шестмесечния ни син - заедно с наши приятели заминахме за Рилския манастир. Искахме да бъдем заедно, да се поклоним на мощите на св. Иван Рилски, да участваме заедно в св. Литургия.
В събота, на големия Господски празник Въздвижение на честния Христов кръст, прекрачихме прага на манастирския храм и веднага се почувствахме у дома. Обгърна ни благоуханието на тамян и онази особена, тиха радост от предстоящата евхаристийна среща с Господ Иисус Христос. Ние бяхме в дома на Отца ни - цялата наша домашна църква, заедно с нашите приятели и тяхното момиченце, заедно с нашите братя и сестри в Христа, дошли на Литургията. С особена възбуда пристъпваха прага на храма двете момиченца. Те с радостно нетърпение очакваха да се помолят на „Божето” и да се поклонят на мощите на св. Иван. А най-мъничкият, шест-месечният Митко, току-що беше поел сутрешната си дажба мляко и блажено се протягаше в количката, унасяйки се в дрямка.
На влизане в храма клисарят - младо момче - се провикна: „С количка не може, оставете количката навън!” Забраната ни се стори абсурдна. На никого не пречехме: бебето кротуваше и се опитваше да заспи в количката, в църквата имаше едва 30-40 човека.
Обяснихме това на клисаря и пристъпихме няколко метра напред. Само след секунди върху нас връхлетя йеромонах Калистрат и със завидна ревност и метални нотки в гласа нареди: „Излизайте бързо с количката. Това е храм, забранено е с детски колички!” Попитахме защо. Искахме само да разберем какъв е проблемът. Обяснихме, че бебето заспива и не можем да го вземем на ръце; казахме му, че в нашия енорийски храм такава забрана няма. „Не ме интересува вашият енорийски храм. Тук не може.” Отново попитахме защо. Тази „дързост” извади нашия брат в Христа от равновесие.
„Щом не излизате сами, ще извикам полиция да ви изведе”, заплаши йеромонахът.
След 2-3 минути към нас се приближи полицай от охраната на манастира. Видимо сконфузен, че му се налага да изведе от храма по време на богослужение не някой буйстващ, а майка с кърмаче, полицаят с голямо неудобство, извинявайки се, помоли да излезем, защото ще си има големи неприятности. Обяснихме и на него, че не правим нищо нередно и искаме да сме заедно на службата. Щом като видяха, че полицаят омеква, а ние все още сме в храма, на помощ на йеромонах Калистрат се стекоха още двама монаси от братството. С лица, изкривени от гняв, и задъхан говор ни заповядаха бързо да се махаме, защото църквата не е детска градина, та да влизаме с количка?! През сълзи им обяснявахме, че искаме само да бъдем заедно, цялото семейство, на Литургия, че бебето заспива и не можем да го вземем на ръце, че ако случайно заплаче, веднага ще излезем. Уви, всяка наша дума предизвикваше все по-силно озлобление. Заявиха ни, че искаме твърде много, искаме всичко наведнъж: хем да сме заедно на Литургия, хем да сме и с количката вътре. Реакциите на монасите ставаха все по-неуравновесени, а поведението им все по-агресивно. Хората започнаха да се озъртат назад. Решихме, че не бива да съблазняваме верните по време на служба, и то в постен ден. Тръгнах навън с количката. Последва поредната заплаха: „Ако продължаваш така, няма да получиш благословение и ще се случи нещо много лошо”, задъхано ми каза един от монасите, сочейки към количката на малкия Митко...
Резултатът от монашеската „интервенция” беше следният: съпругата ми плачеше в църквата, аз бях в манастирския двор с бебето, дъщеря ми не искаше да влезе отново в храма и ме питаше какво лошо сме направили ние и какво е сторил Митко, та трябва да напуснем храма. Предположи, че може би на монасите „не им е ден”. Уви и на следващия ден на някои от тях „не им беше ден”. Йеромонах Калистрат, който отговаряше за посрещането на поклонниците, реши да „приватизира” мощите и отказа да отвори раклата, докато бяхме в храма, въпреки наличието на множество поклонници. Повод за раздразнението и инатливото му поведение беше въпросът кога ще отвори раклата и има ли някакъв специален правилник за това.
Това е само външно описание на една почти битова случка. Случка, в която няма замесени синоди и разкол, политика, догматика, икуменизъм, комунизъм - накратко, не присъства нищо от обичайно изтъкваните причини за нерадостното състояние на нашата Църква. Това беше случка, в която няколко верни се срещнаха по време на Литургия, но литургична среща и единение така и не се случи.
Бързаме да поясним, че изцяло приемаме правото на всеки манастир сам да определя не само своя вътрешен ред, но и външните ограничения за посещаващите манастирските служби. Така че проблемът изобщо не беше в наличието на забрана, нито дори в ревностното й спазване. Големият проблем беше в невъзможността за лична среща именно в Църквата. Имаше агресия, страсти, заплахи и клетви, имаше задушаваща липса на любов, но нямаше лична среща на верни на Христа. Изпитваме силно затруднение да предадем разтърсващата среща лице в лице с гняв и агресия, каквито рядко можеш да срещнеш и в света. Обяснението, че в Църквата сме се събрали болни и немощни и че трябва да носим един другиго немощните, макар и вярно, не работи в случаи като този.
Защо се оказа, че хората от света могат да се държат много по-адекватно в подобна ситуация от други, посветили целия си живот на Христа и на придобиването на духовен мир и даровете на Светия Дух (единственият, държал се „нормално” в тази ситуацията беше полицаят)? Защо един най-обикновен въпрос „защо не може” и искрена родителска молба да не разделят семейството ни по време на Литургия, разклати духовните устои на здрави, прави и сравнително млади монаси? Що за заплаха беше това, че ако не се подчиняваме, ще се случи нещо лошо с бебето? Нима духовникът има право по силата на свещения си сан да сипе клетви? Нали ако Господ въздаваше според заслугите ни, досега всички да сме покосени от Неговата десница? Защо монасите, събрали се около нас, излъчваха високомерие и „кастово” пренебрежение? Какво можем да направим ние за тези хора, с които се причастяваме от една чаша и какво биха могли те да сторят за нас? Ако нашето влизане с бебешка количка в храма е било едно от най-кощунствените и мерзки неща, с които братята от манастира са се сблъсквали, как тогава биха реагирали те на прояви на сребролюбие, лицемерие, сексуално насилие, разврат, идолопоклонство в Църквата?...
Това е малка част от въпросите, които ни споходиха. И не на последно място, имаме нужда от съвет - как да обясним на по-голямото си дете разигралата се пред очите му случка: тя знае, че монасите са приятели на Бога и че водят живот, подобен на ангелския; тя знае, че в Църквата са събрани хората, които обичат Бог и своите ближни. Това, обаче, което видя с очите си и чу с ушите си нямаше много общо с онова, на което сме я учили на „теория”. Напоследък сякаш все повече се сблъскваме с теория на православието и все по малко с практически проявления на Истината. А нали вярата ни е преди всичко праксис, живот, личен опит, лична среща с живия Бог?
И още нещо важно за нас. От нещата, които ни повтаряха монасите, не успяхме да проумеем изказването, че църквата не е детска градина. Ние знаехме, че храмът не е „разбойнишки вертеп” (Мат. 21:13), че не е място за осъществяване на болни амбиции, не е паметник на културата, не е още хиляди други неща, но не сме сигурни, че не и детска градина. Църквата е място, където децата идват не за игри и забава, а за да участват в тайнствения живот, идват да благодарят и да отправят искрена молитва към Господ, Богородица и светиите. И нека не забравяме, че и пеленачето, и йерархът са в равна степен членове на Църквата, чрез едно Кръщение са влезли в кораба на спасението. И за пеленачето, и за възрастния в Църквата са благодатните дарове на Тайнствата.
Случката в манастира ни засегна много дълбоко и много лично. Бяхме огорчени и натъжени, но не и унили. Поради особената си „битова” простота, преживяното имаше за нас знаков смисъл. Подобни събития рушат кумири и идоли на нашата вяра, ритат от ръцете ни патериците, на които полягаме и се опираме повече, отколкото на Бога, и то именно по пътя си към Бога. Но Бог иска от нас да вярваме първо в Него, да се уповаваме първо в Него, само Той да бъде нашата опора. В сходни ситуации проумяваш, че си в Църквата не заради красивото пеене, дори не и заради чудотворните икони, обаятелния свещеник, харизматичния епископ или пък неспирните чудеса. Разбираш, че си в Църквата заради Самия Него, а всичко останало ти се придава.
Както казва прот. Александър Шмеман: „Духовенството е необходимо, за да направи Църквата това, което тя трябва да бъде: избрания народ или част от Бога. Тяхната роля е да продължат в Църквата онова, което не зависи от хората: благодатта на Бога, учението на Бога, заповедите на Бога, спасителната и целебна сила на Бога. Подчертавам „на Бога”, защото цялостният смисъл на думата „духовенство” се крие именно в пълното им идентифициране с обективното учение на Църквата. Това не е нито тяхно учение, нито тяхна е властта: нито едно от двете, но те носят онова, което е запазено и обезсмъртено в Църквата от Апостолите до наши дни и което съставлява същността на Църквата. Свещеникът има учителна власт, но само дотолкова, доколкото той преподава Преданието на Църквата и изцяло му се подчинява. Има право да свещенодейства, но отново само доколкото изпълнява вечното свещенство на Самия Христос. Той е обвързан напълно и единствено с Истината, която представлява и следователно никога не може да говори или нарежда от свое име.”


Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
         Мария СПАСОВА
Димитър СПАСОВ
 

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!