Амвон

Да не грешим срещу единството на Църквата

      Ковровският епископ Атанасий (Сахаров), (1887-1962), е ръкоположен от патриарх Тихон. Личната му съдба отразява трагичната участ на цялата Руска православна църква през ХХ век. В края на 50-те години той пише, че като епископ е служил само 33 месеца, защото 76 месеца е прекарал в изгнание, а 252 месеца - по лагери и затвори, в пленничество и тежък труд. На последния Архиерейски събор на Руската православна църква, проведен в Москва през август 2000 г., той беше канонизиран за новомъченик и изповедник на православната вяра.
Тук поместваме със съкращения едно от писмата на св. Атанасий към духовните му чеда, което той е пратил до различни части на Русия след освобождаването му от затвора през 1955. Неговите писма са допринесли за завръщането в Църквата на десетки хиляди вярващи и благочестиви миряни, монаси и свещеници. Писмата на епископ Атанасий са помогнали за заздравяването на раната, която разкъсвала Руското православие през 30-те години.

Оставам с впечатлението, че още се колебаете и не сте сигурни дали да посещавате патриаршеските храмове. Колкото до мен, аз лично съм намерил отговор на този въпрос без никакво колебание.
Не спирам да си припомням примера на Самия Иисус Христос, Който дойде, за да обезсили прототипа на старозаветните свещенослужения. Въпреки това обаче Той - до последния момент от Своя живот - участваше в свещенослуженията на юдейските духовници, при все че в същото време сурово ги осъждаше. И светите апостоли дълго време са посещавали Йерусалимския храм - очевидно до самото му разрушаване през 70 г. от Р. Хр., дори след окончателното въвеждане на християнските богослужения. Участвали са освен това и във вече лишените от сила старозаветни свещенослужения, прекланяйки глави, когато първосвещениците или други свещенослужители са ги благославяли в името Божие.
Църквата Христова е свята и безгрешна. Но до деня на Второто пришествие на Христа само част от нейните членове - тези, които принадлежат към Тържествуващата небесна Църква - няма да съгрешат. Другата част обаче - тези, които принадлежат към Войнстващата земна Църква - ще продължават да се борят и воюват за спасението на грешници, без да ги отхвърлят или пропъждат.
В земната Църква благодатта Божия се излива над всички нейни чеда, които поддържат общение с нея чрез духовниците на тази Църква, получаваща благодатта в законно извършвани тайнства, от законно ръкоположени свещеници и епископи.
Всеки член на земната Църква влиза в истинно, свещено и благодатно общение с нея и със Самия Иисус Христос единствено чрез каноничен духовен отец - при условие обаче, че последният е в общение с Първойерарха, който пък трябва да е признат като такъв от всички останали първойерарси на другите автокефални православни църкви, които в своето единство образуват Едната Света Вселенска Апостолска Църква.
Няма и не може да има друг начин за осъществяване на благодатното единение с Вселенската църква и със Самия Христа, освен по линията на тази йерархична верига.
Даже и великите отшелници, живели десетилетия наред в абсолютно усамотение, винаги са се придържали към тази благословена йерархична верига и не са пропускали удобна възможност да приемат светите Дарове с благословение от слугите на Църквата и изпълнените им с благодат ръце. В Христовата църква благодатта се лее и спасението се постига не чрез самото духовенство, а чрез Църквата, но с помощта на нейното духовенство. Не духовниците са творци на благодатта - те са само нейни разпределители. Те са нещо подобно на проводници, по които благодатта Божия преминава, за да се излива върху вярващите, и без които е невъзможно да получаваме небесната благодат.
И ръкоположените за йерарси, и ръкоположените за свещеници са били в началото най-обикновени, смъртни, грешни миряни. Даже и духовници, които водят срамен начин на живот, си остават разпределители на благодатта, докато не настъпи моментът, в който да бъдат низвергнати от каноничната църковна власт и лишени от тайнството на свещенството, от благословената сила да разпределят Небесната благодат и да принасят пред Божия олтар молитвите на вярващите. В случай на недостоен духовник Бог изпраща Свой ангел, за да извършва светите тайнства. Тайнствата, извършвани от недостоен духовник, са за негово осъждане и проклятие, но също и за благодатен благослов над хората, които ги приемат с вяра.
Има само едно изключение от това правило, и то е в случай, когато духовник започне от амвона на църквата най-открито и откровено да проповядва ерес, която е вече осъдена от светите отци на Вселенските събори. Такъв акт дава не само правото, но дори налага задължението както на всеки духовник, така и на всеки мирянин да прекъсне отношенията си с такъв проповедник независимо от неговото положение в църковната йерархия, без да бъде изчаквано решението на съборния съд.
В църковната история познаваме немалко случаи, когато недостойни люде са заемали високи длъжности или когато патриарси са се превръщали в ересиарси. Знаем също така, че Вселенските събори, свиквани, за да разгледат и осъдят нова ерес, са изпращали по една, по две, по три покани към тези ересиарси, с които са ги призовавали да се явят на събора, и при това до последно са използвали обръщението „възлюбени в Господа”. И тогава, чак тогава - чак когато такъв ересиарх отхвърлял поканата им да се яви на събора, членовете на събора вече произнасяли анатема срещу него. Едва от този момент нататък подобен човек и тайнствата, извършвани от него, изгубвали своята благодат.


Погледнете, например, историята на константинополските патриарси през ХVII век. Турските султани били тези, които се занимавали с назначаването на патриарсите, и при това подбирали само хора, показващи, че са в състояние да дават възможно най-голям принос в султанската хазна. Някои патриарси запазвали своя сан по цяла година, други - по няколко месеца, трети - едва по няколко дни. На патриаршеския престол заставали също тайни йезуити и симпатизанти на протестантството. Султанът редувал патриарсите един след друг само защото всеки следващ изглеждал по-обещаващ приносител към султанската хазна. Колко бързи и неочаквани са били тези смени, можем да съдим по факта, че за периода между 1598 г. и 1654 г. са били сменени 54-ма патриарси. Само какво изкушение за вярващите!
Животът на гръцките християни от онова време бил безкраен низ от мъчителни страдания. Въпреки това обаче, те не се отделили от своите пастири и епископи. Нито пък престанали да посещават храмовете, въпреки че там се почитали имената на патриарсите, назначавани от мюсюлманския султан. Сред патриарсите от онзи период бил и св. Атанасий Пателарий - три пъти назначаван на патриаршеския престол, след като всеки път успявал да внесе в султанската хазна подобаваща сума пари. Той починал в Господа в Русия и бил канонизиран за светец.
Да не говорим също какво изкушение за православния руски народ е бил приближеният на цар Петър Първи, главата на Синода, архиепископ Теофан Прокопович - един пияница и женкар. Неговото изкусително поведение е могло да докара някои по-зилотски настроени следовници на вярата до истинска схизма. Но така или иначе, внимание в случая заслужават не схизматиците, а онези, които продължили да се молят в храмовете, където се споменавало името на архиепископ Теофан, и които не изоставили Православната църква, а останали в нея, за да получават нейната благодат и благословение.
В наши дни изкушенията също не са малко. Но въпреки всички изкушения, нищо не ни дава основателно право да страним от общение с духовенството, което е в канонично отношение с патриарх Алексий.
Днешното състояние на църковната администрация няма нищо общо с времето, когато делата на Руската църква бяха ръководени от митрополит Сергий - в качеството му на заместник на митрополит Петър, по волята (с пълномощията) на последния. Когато митрополит Сергий извести, че властта му произхожда от властта на митрополит Петър, и че той, митрополит Сергий, е изцяло подчинен на митрополит Петър, тогава всички ние единодушно признахме митрополит Сергий за законен водач на Руската православна църква, чийто първойерарх все така си оставаше митрополит Петър.
Впоследствие обаче митрополит Сергий открито заяви, както беше цитирано в списанието на Московската патриаршия (бр.1, 1933 г; стр.3), че той „в качеството си на заместник на митрополит Петър притежава не само временните пълномощия на Първойерарха, а цялата Патриаршеска власт”. Вследствие на този акт редица архипастири, в това число и аз, счетохме, че подобно присвояване на властта от страна на митрополит Сергий от ръцете на нашия каноничен Първойерарх, митрополит Петър, който беше жив, освобождава православните от всяка подчиненост на митрополит Сергий и неговия синод. Аз най-откровено изложих това в едно мое писмо до митрополит Сергий, написано непосредствено след завръщането ми от изгнание през декември, 1933.
Но независимо от отказа ми да работя и да влизам в съслужение с духовници, подчинени на властта на митрополит Сергий, аз все пак не отбягвах да посещавам храмовете, в които същите тези духовници, подчинени на митрополит Сергий, извършваха свещените богослужения. Още тогава считах, а и до ден днешен продължавам да съм на мнение, че суровите, оскърбителни квалификации за така наречените „сергиевски” храмове и за богослуженията, извършвани в тях, са „хула против Светия Дух”.
Истинската ревност за вярата не може да бъде съчетавана с яд и злост. Там, където има яд и злост, там няма място за Христа. Там остават само внушенията на тъмните сили на злото. Християнската ревност трябва да бъде съпътствана от любов, може също от скръб, а даже и от негодувание, но не и от грях („гневете се, но не грешете”). Озлоблението (ядът) е сред най-тежките грехове. Един непростим грях, истинска „хула против Светия Дух”, против Духа на Любовта и Духа на Благодатта. Даже най-ревностният владика, владика Кирил, макар да приемаше отказа да се посещават „сергиевските” храмове като един вид израз на протест, въпреки това порицаваше оскърбленията от страна на неразумните и безразсъдни, зилотстващи ревнители. Той казваше, че ако все пак му се наложи в предсмъртен час, сам би приел да се изповяда и да се причасти от ръцете на сергиевски свещеник.
Понастоящем положението в Църквата е съвсем различно от състоянието на нещата при митрополит Сергий. Пък и митрополит Петър, естествено, вече не е сред живите. Никой от нас - нито от миряните, нито от свещениците, нито дори от епископите - не може да осъществява общение с Вселенската православна църква: това право притежава само и единствено Първойерархът на автокефалната Руска църква. Тези, които не признават своя Първойерарх, остават извън Църквата. Бог да ни пази от подобна съдба!
Няма друг Първойерарх на Руската църква освен патриарх Алексий. Всички православни патриарси го приемат и зачитат като такъв. Всички руски епископи признават неговата власт. Аз също не бих дръзнал да се отделя от него.
Не е изключено наистина в делата на патриарх Алексий да има неща, които да изкушават, смущават или тревожат някои по-консервативно настроени членове, но нито едно от тези неща не отнема благодатта нито от него, нито от подчиненото му духовенство.
Патриарх Алексий и неговите сътрудници не проповядват ерес, осъдена от отците на Църквата. Според каноните на Църквата, това е единствената законна причина, която позволява да се прекъсне всякакво общение дори и с патриарх, без да бъде изчаквано решението на Църковния съд. Патриарх Алексий не е получавал осъждане от страна на никоя висшестояща канонична власт. Ето защо нито мога, нито имам правото да твърдя, че той е лишен от благодат или че тайнствата, извършвани от него и от неговите духовници, са лишени от сила. Ето защо, когато през 1945 - тогава все още бях в затвора - аз и другите свещеници с мен, които не почитаха митрополит Сергий, разбрахме за избирането и интронизирането на патриарх Алексий, единодушно се съгласихме, че щом освен патриарх Алексий нямаме друг каноничен Първойерарх на Руската православна църква, който да е признаван от всички патриарси на Вселенската църква, значи и ние ще го почитаме в нашите молитви като наш Патриарх. От онзи момент до ден днешен аз продължавам да правя същото без абсолютно никакво колебание.
Що се отнася до онези дела на Патриарха или членовете на Патриаршията, които изкушават и смущават по-ревностните членове на Църквата - те ще тежат на съвестта на самия Патриарх и той ще отговаря пред Бога за всички свои дела. Страшничко е наистина да се лишаваме от благодатта на светите тайнства само защото намираме нещо, което да ни изкушава или смущава и което всъщност нерядко се оказва съвършено различно от това, което изглежда отвън.
Ето защо, нека не се делим от Църквата, нека с цялото си сърце се молим на Бога да направи патриарх Алексий още по-мъдър и да помага на него и на всички в управлението на Църквата да взимат възможно най-справедливи и прилягащи решения. Нека също да молим Бога да ни учи и напътства как точно да постъпваме, за да не работим срещу собствената ни съвест, да не грешим срещу единството на Църквата и да се предпазваме от участта на хора, разпространяващи изкушения в Църквата.


Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
        

Епископ Атанасий, 1955 г.
П
ревод от английски
Анжела Лазарова-Петрова
 

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!