Благодарността може да приеме много форми, но най-важното е да разпознаваме Господ във всичко, което имаме и получаваме. Неблагодарността се поражда от егоизма, а той бързо и сигурно разчиства път за бездушието. Благодарността започва с отношението към нея. Докато за някои всяка ябълка блести, за други - петънцата, които са останали по нея са всичко, което виждат. Затова да внимаваме да не би, лутайки се неудовлетворени в желанията си, които винаги разпознаваме като безусловна необходимост, да пропуснем да разпознаем благословенията, с които Бог щедро ни дарява и да изживеем истинската радост от тях. Желанията и непосредствените ни надежди, които са така уязвими от обратите на съдбата, често стават причина да губим вяра в смисъла на съществуването и да позволяваме на отчаянието да ни завладее. А Христос ни призовава да се радваме и ни дава случаи да познаем радостта.
Изглежда невъзможно радостта и щастието да се раждат от благодарността. И смятаме така именно защото ни е трудно да благодарим.
Наскоро един проповедник каза, че сърце, изпълнено с благодарност е началото на величието. Всеки ден човек е изправен пред ново предизвикателство и различни трудности и да приемаме с благодарност тези моменти на изпитание е правилното решение, защото Бог освен Промислител е и Любов. Той не допуска безцелни страдания. Колко ли пъти така, както изцери десетимата прокажени, е лекувал и нас, а ние подобно на деветимата дори не сме намирали време да спрем вниманието си на това, а бързо сме преминавали към следващото си желание в молитвите си. Колко ли пъти Иисус ни е викал, а ние не сме чували дори гласа Му.” Няма да ви оставя сираци” (Йоан 14:18), ни обеща. Тогава да Го потърсим и да Го открием, за да благодарим.
Склонни сме, както да виждаме грешката на другия, а трудно да признаваме своята, така да приемаме красотата и радостта като принадлежащи повече на някой друг или намиращи се далеч, а не искаме да ги разпознаем в човека до нас и това сигурно е така, защото е толкова трудно да кажем „благодаря”.
А винаги, когато изказваме благодарност, искреността, която я съпътства, ободрява духа и има силата да успокоява натежалото сърце или да даде вдъхновение за добро дело и така по-лесно да се справим с предизвикателствата на деня. Отправената към родителите признателност е винаги навременна. Дори от кръста Иисус засвидетелства това мило отношение: „като видя майка Си и стоящия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти! После казва на ученика: ето майка ти! И в оня час ученикът я прибра при себе си” (Йоан 19:26-27).
Иисус, Който не се разгневи на човешката неблагодарност на деветимата, ни показа, че да даваш, без да очакваш благодарност за това, носи истинска радост и щастие. Признателността и благодарността се „отглеждат”, затова вместо да се оплакваме от трудностите и несправедливостите, които ни съпътстват, да изброим хубавите неща, с които сме надарени сега и да бъдем благодарни. Още Данте е казал, че утрото на този ден няма да изгрее никога вече и не бива да пропускаме, да му се радваме. Всеки ден е нов живот.
Понякога се случва смъртта да дойде като натрапник и неочаквано да покоси нечий живот. Тя идва и при възрастните, и при младите и винаги носи огромни страдания за близките. В такива моменти винаги ни идват наум безброй неща, които сме можели да кажем или е трябвало да направим. Но вместо да се отдаваме на безплодно съжаление за неизвършеното приживе, нека отправим молитви за по-добрата задгробна участ на починалите. Отгръщайки Притчите, четем така: „Надявай се на Господа от все сърце и не се осланяй на своя разум. Във всичките си пътища познавай Него и Той ще оправи твоите пътеки” (Притч. 3:5-6). И в най-голямата скръб Господ е източник на утеха и надежда. Той, Който вижда падането на врабчето, не отвръща очи и от нашите скърби, и с думите на Псалмопевеца ни уверява, че „много са скърбите на праведника, но от всички тях Господ ще го избави” (Пс. 33:20). Христос ни даде Своя мир и надежда. Той дойде и ни даде знание за това, което ни очаква и след смъртта. Той обеща, че в дома на Отца, където има много жилища, ще има място за всички нас, за да бъдем и ние там, където е Иисус (срв. Йоан 14:2-3). Така в скръбта ще намираме радост и ще сме благодарни и за надеждата и за знанието, че смъртта не е краят, защото нашият Спасител умря на кръста, за да живеем ние.
Когато обаче тъгата надделява, а трудностите те объркват и забравяш за какво да благодариш, виж в Евангелието на Матей призива, който Господ Иисус ни отправя с любов: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:28-29).

E-книги