Как да се приближим към Бога?
Във всички времена е имало един закон по този път - отричане от себе си. Не може да се съчетае нестесняемото, с нищо неограничавано наслаждение от благата на света и живота с приближаването към Бога. Налага се да изберем: или Бог с приемането на личния кръст и отричането от себе си, или самоугаждането с всички последствия от нехаенето за Бога.
Това не означава, че спасението е достъпно само за мъчениците или монасите, но то е невъзможно без вътрешно искрено съгласие.
При всички условия на живот има и добри възможности, и пречки, но решението и решимостта зависят само от човека.
Четем Евангелието, струва ни се, че знаем всички притчи, всички думи на Господа. Защо тогава в нужния момент те не идват в паметта ни?
Ако ние живеехме с тях, ако проверявахме себе си с тях, ако чрез тях преценявахме своите мисли и постъпки, в тях търсехме съвет, щяхме да свикнем, да заживеем, да се сродим с тях.
С много боклук са пълни главите ни и не можем все още да го изхвърлим, за да е чисто в ума и сърцето ни. Не напразно светите отци са заповядали да се ограничаваме, да подбираме доколкото е възможно впечатленията, за да не станат много и да не са прекалено силни, разсейващи вниманието. Който не може да се откаже от удоволствието да разбере последните новости, да узнае всички подробности за съседите или колегите, не може да застане на молитва и да забрави целия свят. Във всичко е необходимо първо внимателно да прецениш, всичко да сравниш с евангелските слова и едва тогава да вземеш за себе си нужното, полезното. Тогава Евангелието ще ти бъде и в ума, и в сърцето, и в думите. Но не веднага. С времето, с търпение и постоянство ще придобиеш тази памет.
Трудно е да вървиш по пътя без ръководство. Какво да правим тогава?
Духовният ръководител - казваше отец Никон (Беляев), - само посочва пътя, но ти сам трябва да го вървиш. Ако духовният отец показва, а ученикът не се движи, доникъде няма да стигне. Когато имало духовни ръководители, те водели своите духовни чеда; сега, когато няма непосредствено ръководство, пак няма причини за скръб: имаме словата на светите отци, Евангелието, апостолските послания - чети и изпълнявай, и няма да сбъркаш. Ако това не ти стига, то погледни себе си - да не би леността да е причина за неудовлетвореността ти. Който изпълнява - той преодолява трудностите независимо от формата на ръководство. Който си търси оправдания - и живото слово няма да му помогне, той все още си държи на своето.
Ако условията на живот не позволяват да останеш на тишина, да се уединиш, да се помолиш от душа, то как ще се научиш да помниш Господа?
Не всичко зависи от условията на живот. Който иска да се научи да помни Господа, ще му е напълно достатъчно да се обръща колкото може по-често мислено към Бога между своите обичайни дела. Да се запитаме, винаги ли мислено просим благословение или вразумление от Господа преди да започнем свое дело? Не забравяме ли да поблагодарим на Бога след приключването на всяко дело, макар за това да е нужно толкова малко време и никакви специални условия - само желание да го направиш.
Не се ли отразява отрицателно на взаимоотношенията с хората съсредоточеността върху себе си с цел да се ограничиш във всичко в името на Бога. Едното не изключва ли другото?
Не би трябвало. Даже напротив - ограничавайки своите потребности, човек освобождава сили, време и възможности, за да помага на другите. Тази помощ трябва да се счита за милост Божия най-вече от този, който дава.
Отец Алексей Мечев казвал: „Възможността да направиш на някого добро е милост Божия към нас. Затова трябва да бързаме, да се стремим от цялата си душа да послужим на другите. След всяка проява на любов ни е толкова радостно, толкова спокойно на душата, чувстваме, че точно така трябва да постъпваме, иска ни се да извършим още добрини.”

E-книги