Богословие

    Диоклийски епископ Калистос (Уеър)

Продължаващо общение


Смъртта е раздяла, която не е раздяла. Това е моментът, на който православната традиция придава най-голяма важност. Живите и починалите при-надлежат на едно единствено семейство.
Бездната на смъртта не е непреодолима
защото ние всички можем да се срещнем около Божия олтар. По думите на руската писателка Юлия де Бособр: „Църквата... е място за среща на хора мъртви, живи и още неродени, които, обичащи се един друг, се събират около скалата на Олтара, за да провъзгласят любовта си към Бога.” Темата е добре развита от друг руски автор, свещеника-мисионер Макарий Глухарьов, в писмо до човек, който е загубил близък:
Ние живеем и се движим и имаме битието си в Бога. Живи или мъртви, всички ние сме в Него. По-вярно би било да кажем, че всички ние сме живи в Него, и че няма смърт. Нашият Бог не е Бог на мъртви, а на живи. Той е твоят Бог, Той е Бог и на нея, която е покойница. Има само един Бог, и в този един Бог вие двамата сте съединени. Само не можете да се видите, засега. Но това означава, че бъдещата ви среща ще е по-радостна, и тогава никой не ще ви отнеме радостта. И все пак дори сега вие живеете заедно: всичко, което се е случило е, че тя сега се е преместила в друга стая и е заключила вратата. [...] Духовната любов трансцендира видимата раздяла.
Как се поддържа това продължаващо общение? Преди всичко има един фалшив път, който мнозина намират привлекателен, но който православната традиция напълно отхвърля. Общуването меж-ду живите и мъртвите не трябва да се осъществява посредством спиритизъм и некромантия. В истинското християнство няма място за никакви техники, с които се опитват да общуват с мъртвите чрез медиуми, спиритически сеанси с азбуки и пр. Всъщност подобни практики са много опасни, често те излагат практикуващите ги на обсебване от демонични сили. Спиритизмът е също израз на нелегитимно любопитство, което наподобява човек, гледащ през ключалката на затворена врата („През погледа на слугата...”). Както казва отец Александър Елчанинов: „Трябва смирено да приемем съществуването на Тайната и да не се опитваме да се промъкваме през задната врата, за да подслушваме.”
Както научаваме от житията на светиите, положително има случаи, когато
мъртвите общуват пряко с живите -
или насън, или във видения наяве. Но ние, от наша страна, не бива да се опитваме да форсираме подобни контакти. Всеки похват, целящ да манипулира мъртвите, е несъмнено омразен за християнската съвест. Нашата общност с тях не е на психическо, а на духовно равнище и мястото за срещи с тях не е спиритическият сеанс, а трапезата на Евхаристията. Единствената легитимна основа на нашето съдружие с мъртвите е общността в молитвата, най-вече при отслужването на Божествената литургия. Ние се молим за тях и в същото време сме уверени, че те се молят за нас; и именно чрез това взаимно ходатайство ние се свързваме с тях, отвъд границата на смъртта, в здрав и ненарушим съюз на единство.
Съюзът, който свързва живите и покойниците, се изживява от православните християни като особено близък през целия период от четиридесет дни непосредствено след смъртта.
През това време
има само лека завеса между този и онзи свят
затова и през тези първи седмици заупокойните служби за наскоро починалите се правят особено често. Когато минат четиридесетте дни, публичните молитви се правят по-рядко, макар че, естествено, продължаваме да поменаваме новопочиналите ежедневно в личните си молитви. Връзката между живите и мъртвите остава непрекъсната, но ние, живите, сякаш трябва да „пуснем” починалия, така че да може да бъде свободен да продължи в мир определеното пътуване към отвъдния бряг. Все пак това не означава, че в края на четиридесетте дни живите спират да скърбят за покойника; напротив, времето за жалейка следва да се продължи много по-дълго - наистина много по-дълго, отколкото нашата съвременна западна култура обикновено смята за необходимо.
Молитвата за усопшите не се счита от православните християни за някаква „екстра”, а се приема за постоянна съставка на ежедневното ни богопочитание. Ето някои от молитвите, които изричаме:
Единствени Съдителю, Който с дълбока мъдрост, човеколюбиво всичко си устроил и на всички си дал това, от което се нуждаят, упокой, Господи, душите на Твоите раби, които на Теб - Твореца и Зиждителя, са възложили упованието си.

При светиите упокой, Господи, душите на Твоите раби, гдето няма болест, скръб и въздишки, а живот вечен.

Христос да те упокои в земята на живите и да отвори за тебе райските двери; да те приеме в Царството и да ти даде опрощение за греховете: защото ти беше Негов приятел.

Все пак някои молитви имат по-мрачен тон, напомнящ ни възможността за вечно отделяне от Бога:
От вечно изгарящия огън, и от тъма безпросветна, от скърцане на зъби и вечно измъчващия червей, и от всяко мъчение избави, Спасе наш, всички които са умрели с вяра.
Не могат да се поставят твърди граници за това застъпничество за мъртвите. За кого се молим? Ако се тълкуват стриктно, православните правила разрешават поименни молитви при публичното литургично богопочитание само за тези, които са починали във видимо общение с Църквата. Но има случаи, когато молитвите ни са далеч по-обхватни. На коленопреклонната вечерня в неделята на Петдесетница се изричат молитви дори за онези, които са в ада:
Христе, Боже наш... Който си слязъл в ада и си строшил вечните прегради, като си показал изхода на онези, които седят в тъмата... На този всесъвършен и спасителен празник (като) си сподобил да приемеш молитвено очищение, за онези, които са затворени в ада - подаваш ни велика надежда за ослабление на затворените от затварящата ги сквернота и за изпращане на Твоето утешение.
Каква е доктриналната основа за тази непрестанно повтаряна молитва за мъртвите? Как можем богословски да я оправдаем? Отговорът на този въпрос е изключително праволинеен. Основата е
нашата солидарност във взаимната любов
Ние се молим за мъртвите, защото ги обичаме. Англиканският Кентърбърийски архиепископ Уилям Темпъл нарича подобна молитва „служба на любовта” и изказва думи, които всеки православен християнин с радост би приел за свои: „Ние се молим за тях, не защото Бог иначе ще ги пренебрегне. Молим се за тях, защото знаем, че Той ги обича, и желаем привилегията да съединим нашата любов към тях с Божията. По думите на друг англиканин, д-р Е. Б. Пюзи, отказът от молитва за мъртвите е „толкова студена мисъл... тъй противна на любовта”, че дори само на това основание тя по необходимост е невярна.
Не е нужно, а всъщност не е и възможно, никакво по-нататъшно обоснование или защита на молитвата за мъртвите. Такава молитва е просто спонтанният израз на нашата взаимна любов. Тук на земята ние се молим за другите; не бива ли да продължаваме да се молим за тях и след смъртта им? Живи или мъртви, всички сме членове на едно и също семейство; и затова, живи или мъртви, ние ходатайстваме едни за други. У възкръсналия Христос няма деление между мъртвите и живите; по думите на отец Макарий: „Всички сме живи в Него, защото в Него няма смърт.” Физическата смърт не може да прекъсне връзките на взаимна любов и взаимна молитва, които ни свързват едни с други в едно Тяло.
Естествено ние не разбираме точно как такава молитва носи полза на покойниците. Но по същия начин, когато се молим за живи люде, не можем да обясним как това ходатайство им помага. Знаем от личен опит, че
молитвата за другите действа
и затова продължаваме да я практикуваме. Но независимо дали се отнася за живите, или за мъртвите, молитвата действа по начин, който остава тайнствен. Не можем да измерим точното взаимодействие между акта на молитвата, свободната воля на другия човек и Божията благодат и предзнание. Когато се молим за мъртвите, стига ни да знаем, че те продължават да израстват в любовта си към Бога и затова имат нужда от подкрепата ни. Нека оставим другото на Бога.
Ако наистина вярваме, че се радваме на непрекъснато и продължаващо общуване с мъртвите, тогава ще гледаме да говорим за тях, доколкото е възможно, в сегашно време, а не в минало. Няма да казваме: „Обичахме се”, „Тя ми е тъй скъпа, „Толкова бяхме щастливи заедно”. Ще казваме „Ние още се обичаме - сега повече от преди”, „Тя ми е тъй скъпа, както винаги”, „Толкова сме щастливи заедно”. Има една рускиня в православната общност в Оксфорд, която категорично възразява да я наричат вдовица. Макар че съпругът й е умрял преди много години, тя на-стоява:
„Аз съм неговата съпруга, не неговата вдовица”
Тя е права.
Ако се научим да говорим за мъртвите по този начин, използвайки сегашно време, а не минало, това може да ни помогне в един конкретен проблем, който понякога тревожи хората. Много често се случва да отлагаме сдобряването с някой, с когото сме се отчуждили, и смъртта идва, преди да сме се опростили. Горчиво се каем и се изкушаваме да си кажем: „Късно е, късно е, шансът пропадна завинаги; нищо не може да се направи.” Но това е напълно погрешно, защото не е късно. Напротив, можем да се приберем вкъщи още същия ден и на вечерната си молитва можем да говорим пряко на починалия приятел, от когото сме се отчуждили. Като използваме същите думи, които бихме използвали, ако беше още жив и се срещнахме лице в лице, можем да поискаме прошка и да потвърдим любовта си. И от този миг нашата взаимна връзка ще се промени. Макар да не виждаме лицата на покойните ни близки, нито да чуваме техните отговори, макар да нямаме никаква представа как думите ни стигат до тях, ние знаем в сърцето си, че ние и те заедно сме положили ново начало. Никога не е късно да започнем наново.


Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
         Из книгата „Тайнството на човешката личност”       

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!