„Да предам и тялото си на изгаряне - щом любов нямам, нищо ме не ползва.”
(1 Кор. 13:3)

Наскоро националните медии съобщиха, че т. нар. „алтернативен синод” бил „канонизирал” за светци духовници, които са станали жертва на комунистическия режим след 1944 г., а също и убития неотдавна край Банско разколнически свещеник.
Целият този акт е неистински: неистинска канонизация, дело на неистинска църковна институция и с неистински цели. Всички знаят това и никой не вярва в тази „канонизация” - включително лъжесинодът, който я извършва и медиите, които разпространяват тази новина.
А тъкмо светостта е напълно несъвместима с неистинността. Защото светците са тези избрани съсъди Божии, които не само живеят според истината и умират в истината, но и постигат пълнотата на онова неизразимо всетайнство, което апостолът нарича любов и което е повече от саможертвата.
Светците са онези люде, които след земната си смърт се радват на особената Божия благодат и са приети сред небожителите в Царството Божие. Те са приети в славата и с това стават светъл пример за подражание от всички нас.
Но как можем да узнаем дали даден човек е влязъл след кончината си в славата Божия? С какви човешки мерки можем да го установим?
С никакви.
Никакъв човешки съд не може сам да отсъди кой е получил Божия венец, освен ако Бог Сам не ни даде несъмнени свръхестествени и благодатни знаци за небесна прослава. Такива знаци са чудесата свързани с живота преди смъртта на светците и особено с техния посмъртен живот: нетленност на мощите, изцеления, застъпничество и пр.
В този процес винаги Бог е първият. Земната Църква Го следва, а не поема сама инициативата.
Светците - именно защото са прославени от Самия Бог - са носители на огромен авторитет. Добре е да бъдем близки с тях, защото тази близост ни позволява и ние някак да се осеним с божествената им слава. Но тъкмо оттук произлиза и едно голямо изкушение: вместо да станем близки с онези, които Бог е прославил, да направим обратното: самите ние да прославим нашите близки.
Голямо е изкушението да изместиш Бог от началото на този процес и сам да поемеш инициативата при „канонизацията”: да създаваш (пък било и с най-добри намерени) по свои човешки критерии подобни уж небесни свръхавторитети, за да можеш след това да се ползваш от тях.
Подобно користно „канонизиране” обикновено се отнася или до страдалци и жертви, или до популярни, уважавани и обичани личности с големи заслуги. „Канонизацията” им се прави с цел да се „допълни” земният авторитет на тези люде с онова, което му липсва - Божията прослава. Целта на подобен акт е авторитетът на „канонизираната” личност да бъде усвоен от „канонизиращата” институция.
Най-ярък пример за подобно деяние през последното десетилетие беше свързан с Васил Левски. Авторитетът на тази историческа личност в България е огромен. Всички социологически изследвания го поставят на първо място сред героите на българския народ.
Но. Героизмът и светостта са в различни измерения. Левски безспорно е герой, но имаме ли поне един несъмнен пример за Божия прослава в неговия случай?
Достатъчно е да погледнем опитите да се направи „икона” на Левски, за да се убедим, че никой не вярва в тази лъжеканонизация, която остава изцяло в областта на демагогията.
Често обвиняват Църквата, че протака прекалено много процеса за канонизацията. За пример се дават римокатолиците, които ни „изпреварват” с добре премислени и своевременно проведени „беатификации” със завиден медиен успех.
Но на римокатолиците им е лесно, защото папата е непогрешим „ex cathedra”. В истинската Църква обаче няма непогрешими люде. Затова Църквата никак не може да прибързва и да изпреварва Бога в даването на Неговата награда. Истинската Църква наистина е Богочовешка институция и именно в акта на канонизацията нейната Богоначална природа влиза в правомощията си.
Затова по тези въпроси Църквата не бърза. И не бива да бърза. Не бива да действа, ако няма пълна увереност. Не бива да се поддава на изкушението да използва институцията на светостта за конюнктурни цели.
На времето Христо Ботев в своя календар за 1875 г. с лека ръка беше „канонизирал” по свое усмотрение „великомъченик” хаджи Димитър Асенов, „великомъченик” Стефан Караджа, „свети” Ангел войвода, „Васил Левски мъченик”, „15 000 мъченици ослепени от гърците”, та дори и самоубиеца „Ангел Кънчев мъченик”. В същия този календар Ботев помества стихотворението си „Хаджи Димитър Асенов”, в което героят в мига на смъртта си - т. е. пред срещата с Бога - „проклина цяла вселена”. Без да иска, с това проклятие поетът сам опровергава собственоръчната „канонизация” на героя.
Всъщност какво е ставало в сърцето на умиращия хаджи Димитър Асенов: дали е проклинал като Лошия разбойник, или се е обърнал към Христа като Добрия? Това ние не знаем и няма как да знаем. Един знае. Един е Сърцеведецът. Един е Съдникът. И само Той дава светъл венец на Своите угодници. И ги прославя чрез чудотворство.
Едва след несъмненото установяване на тази Божия прослава истинската Църква добавя и своята - като извършва канонизацията.
Една е светата, вселенска и апостолска Православна църква и Българската православна църква е неразделна и всепризната част от нея. Единствено тя има правото и задължението да канонизира онези свои чеда, в чието прославяне от Бога тя има несъмнена увереност.
Наскоро извършената лъжеканонизация не е нищо друго освен опит за себелегитимиране на един антиканоничен лъжесинод в навечерието на неговото изчезване.

E-книги