Пътят на религиозната интроверсия е „път от външния човек към вътрешния”. Това е т. нар. „тесен” път - път на ограничаване, отричане и интроверсия (в см. на самовглъбяване), на пробуждане на вътрешния човек. Но освен християнската, религиозна интроверсия съществува и друга, нерелигиозна и недуховна.
„В интроверсията има голямо изкушение. В нерелигиозната интроверсия се губи трансцендентното и транссубективното, остава само иманентното. Вярата и Откровението губят всякакъв смисъл.”
Освен това трябва да имаме предвид, че интроверсията в източните религиозни системи има различен характер. Например йогите разглеждат екстраверсията като плод на недоразвитост и недисциплинираност на ума, но и като напълно естествено негово състояние. Йогата, която се бори с екстраверсията на ума, е школа за дисциплиниране на ума. За християнската умна аскеза това не е естествено състояние, нещо повече, то е противоестествено, болест на ума. Освен дисциплинирането на ума е нужно нещо повече - неговото очистване, обръщане и възвръщане в първоначалното му състояние.
На екстравертния Запад все по-сериозно му се налага да се замисли над необходимостта от интроверсия. И това има своите положителни и отрицателни страни. Станислав Гроф, един от основателите на трансперсоналната психология, пише: „Като цяло човечеството днес е изправено пред сериозна дилема... Изборът включва или поддържане на минали тенденции към екстериоризация, отиграване и външно манипулиране в света, или обръщане навътре към самия себе си.”
Ето какъв възможен вариант на интроверсия предлага Гроф: „И ако лесно можем да предскажем крайния резултат на първия вариант в гибелта на атомната война или посред техническите отпадъци, втората алтернатива може да бъде еволюционната перспектива, развита в трудовете на Шри Ауробиндо, Тейар дьо Шарден, Кен Уилбър.” Няма да анализираме еволюционната перспектива по две причини. Първо, защото освен двете посочени от авторите алтернативи има и още една - православно-християнска. Второ, защото трите теории на личността нямат единна перспектива (освен може би някакъв уклон на Изток). И ако европеизираният индус Ауробиндо и оизточненият трансперсоналист Уилбър биха могли да се разберат помежду си, то в много принципни положения те се разминават с учения археолог, християнин-католик Т. дьо Шарден.
Как рефлектират тези проблеми в постсоциалистическите страни днес? Наблюдава се парадоксално явление: опитваме се да строим своята икономика по западен образец, а съзнанието и манталитетът ни остава източен. Затова сферата на интереси на съвременните младежи се разминават по следния начин: парите печелят с „бизнес”, а в свободното си време се просвещават с Шри Ауробиндо. На тези младежи ще припомним, че православието също е източно християнство и затова не е необходимо да търсим толкова далече тайните на Изтока, когато е достатъчно да протегнем ръцете си към тях.
За съвременния човек, преобърнат навън като ръкавица, интроверсията е крайно необходима. И тук можем да послушаме Шри Ауробиндо, който казва, че за превръщането на интелектуалното търсене в жив духовен опит е необходимо преди всичко старание да съсредоточим своето съзнание вътре в себе си. Но това в крайна сметка е безкрайно малко, защото най-главното се заключава в целта и смисъла на интроверсията: за какво, за Кого човек се обръща?
А за „потапянето в себе си” у съвременните западни теософско-йогийски автори не си струва да се говори... На практика това е обикновено упражнение за отпускане на тялото от типа на известната на всички автогенна тренировка. За обозначаването на такъв тип дейност думата „духовна” не е подходяща, нещо повече - съвсем не подхожда.
Също така изцяло физикално е „пътешествието в самия себе си” в трансперсонален вид... Да приведем част от неговото описание: „Включете някаква лека инструментална музика... Легнете или седнете удобно. Отпуснете се в продължение на 1-2 минути и започнете да слушате музиката в стъпалата, т. е. съсредоточете вниманието си върху това какво чувстват вашите стъпала и си въобразете, че слушате от там музика... После преминете към колената, бедрата, гениталиите и т. н.” Това не е път навътре, дори не е път към вътрешността на тялото. Това е път в тялото, практика на привързване на съзнанието към тялото. Описва се по-нататък от автора като практика на постоянно задържане на вниманието върху това какво става в тялото. От мозъчния рационализъм (цереброцентризъм) трансперсоналната психология бързо преминава във вентралоцентризъм - опора на тялото, така и не се установява върху златната среда - сърцето.
Още по-зле стоят нещата с интроверсията в различните западни духовни школи и направления, обединени под названието „Ню Ейдж”. Шърли Маклей, една от лидерите на движението, смята да обобщи и синтезира всичко, отнасящо се към интроверсията, в предстоящото издание на своята книга „Устремявайки се навътре”. Какво е това устремяване не е трудно да се предположи. В предходните си книги тя пише: „Най-добрият учител за себе си е сам човек и затова не трябва да се покланяме на някакви идоли и лъжливи образи, защото Бог, Когото всички търсим, се намира вътре в нашето „Аз”, а не извън него. Но тези относително здрави мисли впоследствие се трансформират в следните: „Неотклонно ме преследва една и съща мисъл: аз ли съм сътворила всичко, или то мене?” Ясно е, че авторът достига с някои уговорки, но еднозначно към първото. Не вътре в своето „Аз” е открила Бога, а е раздула своето „аз” до невероятни размери. От религиозно-психологическа гледна точка това е богоборчество, а от психиатрична гледна точка - мания за величие.
По този начин за западното екстравертирано съзнание нерелигиозните форми на интроверсия не само не са полезни, а имат негативно влияние: те или водят на Изток (като се отрича личностният Бог и самата човешка личност), или водят към вентралоцентризъм, или дори достигат до богоборчество и психиатрични проблеми.
В допълнение към правилната духовна насоченост на интроверсията (теоцентричност) е необходима и правилната й психотехническа реализация, която се заключава в кардиоцентричност - насоченост към сърцето. Второ, молитвата също е процес на интроверсия, който се осъществява по следния начин: „когато някой свежда своя ум навътре към себе си, отвличайки го от всичко чувствено, съхранявайки чувствата и събирайки помислите си, за да не скитат по суетата на този свят” (св. Симеон Нови Богослов).
При това „отличителна черта на това дело е, че то се извършва в главата”, а трябва да се извършва в самия център на човешкото същество - в сърцето. Именно върху кардиоцентризма се основава и третата, най-висшата форма на християнската молитва - умно-сърдечната.

E-книги