Като селище Батак е съществувал много по-рано от времето на потурчване на чепинското корито, когато там се преселили корави и юначни българи, за да запазят своята вяра, да намерят спасение и съхранение във вековните гори на Родопа. Особено по време на насилственото помохамеданчване тук прииждат цели родове от Серско, Драмско, Неврокопско и Македония.
През 1813 г. жителите му построяват нова църква, понеже старата била вече тясна за богомолците. Само за 75 дни с труда на цялото население тя била издигната и обградена с високи каменни стени, като крепост.
Първите духовни служители в тази църква били баташките отци: - Димитър Паунов (Попов), Илия Янков, Нейчо Паунов (Попов) и Петър Попилиев, които са близки родственици на многозаслужилите игумени на Рилския манастир - архимандрит Йосиф (Строителя), йеромонах Кирил (духовен баща на Васил Левски) и йеромонах Никифор. Последните двама са родни братя на о. Димитър и о. Нейчо, а архимандрит Йосиф е техен чичо.
Забележителен е фактът, че в църквата се е служело не на гръцки, а само на църковнославянски език и проповедите били изнасяни на български. Църквата се е смятала за самостоятелна и независима много по-рано от решаването на църковния въпрос от турците в национален мащаб. Изпреварени са реформите от 1829 г. вероятно защото Батак е далеч от Пловдив, където владиката бил грък, и вероятно защото Рилският манастир е покровителствал църквата в Батак.
Епохата по това време била много бурна. Започнало да се подготвя Априлското въстание, което за Батак е една епопея, героизъм и себеотрицание. Тогава свещеници в църквата са били о. Нейчо и о. Петър. Те двамата са убити при погрома на въстанието, о. Нейчо е обезглавен мъченически. Неговото семейство било многолюдно - един син и седем дъщери, които той успял да възпита в патриотичен дух и пословично трудолюбие. Синът му Тодор бил учител в местното училище, а по-късно става свещеник на мястото на убития си баща. По време на подготовката на въстанието Тодор Попнейчев е член на баташкия революционен комитет. Той подпомага и създаването на комитети в Неврокопско и Санданско, в селата Долен и Сатовча.
Най-голямата дъщеря на поп Нейчо, Стефана, е извезала въстаническото знаме с помощта на сестрите си. На него е бил изобразен настъпил полумесеца лъв и думите „Свобода или смърт”. След освещаването му от свещениците Нейчо и Петър пред въстаниците, Стефана го предала на байрактаря Атанас - син на о. Петър. Това знаме се е веело 14 дни по окопите, докато е съществувала „Баташката република”. По време на погрома знаменосецът се оттеглил на барикадата пред входа на църквата, където бил убит. Знамето за последно развяла самата знамевезка, но и тя била посечена.
Започнало масовото клане. Развилнелите се орди на турския башибозук избили над 3000 души - мъже, жени и деца. Запазвали живота си само онези, които приемали чалма или кърпа на главата си. Преди да обезглавят жертвата, палачите питали: „Искаш ли да се спасиш - сложи чалма”, т. е. потурчи се, или по-накратко „чалма или брадва”.
Дошъл ред и на о. Нейчо, поп Петър бил вече убит. Турците искали свещеникът на всяка цена да се потурчи. Той отказал. Започнали мъчения, които той понасял стоически. Задали му поредния въпрос: „Чалма или брадва?” Последвало мълчание. Обезглавили една от дъщерите му, после пак и пак, и така до седмата дъщеря. Сърцето на бащата се е късало от мъка и болка, като гледал как убиват родните му деца, но въпреки това не приел чалма. След като психическият тормоз не сломил духа му, озверените джелати започнали да скубят брадата му, да го бият, отрязали едното му ухо, но от там кръв не протекла. Той бил вече мъртъв. Въпреки това отсекли главата му и я хвърлили при тези на дъщерите му за назидание на другите клетници.
Селото било опожарено до основи. Останала да стърчи само каменната църква, напоена с кръв и пълна с трупове, която да напомня нечовешките зверства на турците и мъченическата смърт на батачани в името на християнската вяра.
И днес като отидете в Батак, можете да видите църквата, превърната в музей, където се пазят костите на загиналите мъченици.

E-книги