Интервю

    На въпросите на "Църковен вестник" отговаря доц. д-р Емил Трайчев, новият декан на богословския факултет на СУ

Богословието е Православие


Доц. Трайчев, бихте ли споделили с нашите читатели Вашия път към богословието, а оттам и към сегашната Ви длъжност?
В Богословския факултет ме доведе, колкото и патетично да звучи това, любовта ми към науката. Всъщност става дума за начин на живот. Човек открехва дверите на своето сърце за богословието. Може цял живот да се занимаваш с богословие, и никога да не се докоснеш до него. Създава се една маска. Тя може да се утвърди с годините и по този начин човек да се превърне дори и в цензор. Целият този „декор” излиза извън рамките на понятието „богословие”. За мен богословието е тъждествено с православието. Не е нужно към съществителното богословие да се добавят прилагателни. Богословието е богообщение, връзка с божественото, стремеж, вътрешен ерос в човека към божественото, вътрешна драма и търсене - обръщане към Бога. Има две посоки: едната е богонасочеността, а другата е антибог. В крайна сметка човешката драма се състои в това, че ние винаги сме обърнати в погрешната посока. Бог търси човека, а човек бяга от Него. Какво търси човек? Св. Ириней Лионски рисува по изключителен начин тази драма на човешкото битие.
Моето лично мнение е, че Богословският факултет не може да съществува като реалност, която се явява средноаритметично между светска учебна институция и духовното.
А няма ли противоречие между научното, академичното, разсъдъчното и православието, което е преди всичко живеене, мистична опитност? Дали в съвременните богословски факултети няма известно академизиране и изсушаване на богословието, чуждо на православните традиции и как смятате да преодолеете това противоречие?
Ако този въпрос беше зададен преди 13-14 години, непосредствено след социалните промени в нашата страна, в него щеше да има известна доза оптимизъм. Тогава можеше да се мисли за съставянето на програма за действие, която да отговаря реалистично на действителността. Богословът би трябвало да е най-големият реалист. Той се изправя пред проблемите тук и сега. Отговаря на въпросите на настоящето. Но от позицията на изминалите вече 10 и повече години е много трудно да кажа как могат да се съчетаят академизмът с духа на православието.
В България не са преосмислени основните насоки на богословието през последните години. Такива процеси на преосмисляне вече са факт в Руската, Гръцката и Сръбската църкви. Ние все още нямаме изявен лидер в отечественото православно мислене. Сигурно ще се появи такъв колос, какъвто е бил например проф. Николай Н. Глубоковски в зората на богословското образование в България, но изминаха повече от 70 години. Имало е велики мъже, които са достигнали висок духовен ръст, но те са малко.
В новото време, времето на повсеместна релативизация на всякакви ценности, всичко, което носи печата на духовното, се задушава, потъпква. Богословските школи са подложени на силна секуларизация. Не мога точно да ви кажа къде в нашата история са корените на това явление. Подобни теми трябва да се разискват в широк контекст, с участието както на миряните, така и на духовниците. Дори да има разногласия и противоположни мнения, дискусията трябва да продължи. Този диалог, този подход към съвременната проблематика до голяма степен е отстъпил място на лицемерието, а това, знаем, е нарушение на евангелските заповеди.
Ако ние искаме да водим нашите студенти по стъпалата на духовната планина на православната традиция, тогава отговорността, която носим, е много голяма. Св. Григорий Богослов, когато се обръща към пастира, към учителя, казва, че той първо себе си трябва да научи, първо себе си трябва да очисти, за да може да научи и другите как да се очистят, как да вървят по пътя на богословието.
Днес на думата „богословие”, както и на много други думи с дълбоко духовно съдържание („предание”, „традиция”), думи, които са с ключово значение в целия православен мироглед и съзнание, се придава друго значение, релативизират се. Загубва се същинската им стойност. Православието не търпи дефиниции. Когато човек иска да го дефинира, то изчезва.
Какви хора идват днес в Богословския факултет, с какви очаквания и амбиции?
С годините хората, които идват в Богословския факултет, се промениха. Преди десетина години, непосредствено след промените, дойдоха много амбициозни млади хора, някои от които днес са наши асистенти. Като декан на Богословския факултет бих съдействал за тяхното научно израстване. Но трябва да се внимава - научното израстване невинаги се покрива с израстването в богословието.
Сред приоритетите, които си поставям, е да акцентувам върху духовната страна. Редом с преподавателската работа в аудиторията, в Богословския факултет тече и богослужебен живот. Има Църква.
В православието водителството има централно значение, вземете за пример старчеството. Преподавателят в Богословския факултет може да бъде и духовен водач на своите студенти. Проф. Глубоковски например е бил духовен наставник на младия Флоровски. Запазена е преписка между тях. Духовното водачество е неразривна част от православната традиция, то е втъкано в нея. Тези градивни моменти трябва да се съхранят. Младите хора, които постъпват в БФ, трябва да почувстват, че имат опора в преподавателското тяло. Един професор трябва да има ръст, да вижда повече, отколкото един млад човек. Старшата генерация на професорите трябва да бъде в близко сътрудничество с младите колеги, да предава своя опит на по-младите. Те се нуждаят от това.
Питате какви хора идват в Богословския факултет? Идват хора вярващи, идват и хора, които се нуждаят от утвърждаване във вярата. Те се нуждаят от общение, очакват да се почувстват като членове на едно духовно семейство.
Как смятате да организирате живота във факултета, за да живеете в общност?
В академичния период това беше факт. Студентите живееха тук и участваха в богослужебния живот на академията. Това беше естествен начин на живот. Възможността да се срещнат в неформален разговор от различно естество създаваше сплотеност. Студентите се познаваха. Мисля, че това беше много положително. Сега това липсва. Получи се дистанция между институционните отговорности на Богословския факултет и духовното ръководство на Църквата, въпреки че никой от моите предшественици не е прокарвал умишлено такава дистанция.
При нас идват много млади хора, но не идват духовници. Прекъсна се предишната връзка между митрополиите и Богословския факултет. Оказва се, че митрополитите не познават студентите от своите епархии, които се обучават в БФ, а студентите не познават своя митрополит. По-рано това не беше възможно.
При нас никога не е отпадала като приоритет подготовката на кадри за БПЦ, а също и на хора, които да работят в училищата. Необходимо е възстановяването на живата връзка със средата, където студентите ни би трябвало да се върнат след завършването на следването си и да принесат плодовете от своето обучение.
Смятам, че във времето в което живеем има риск БФ да се превърне в една чисто светска институция. Богословие е равнозначно на православие. Колкото и времето да се опитва да задуши това.
Необходимо е хората, които работят в БФ, да съхраняват живото предание на Църквата; програмите, които разработваме, трябва да говорят за това.
Тоталната секуларизация не бива да завладява БФ. Думите на Иисус Христос не са метафора, а действителност. Те касаят нашия живот. Горко ни, ако в един момент се окажем просто „варосани гробници”, а животът ни се окаже имитация. Заменянето на истинското с лъжовното е сякаш преминаване в друга действителност, която не отговаря на духа на Православието.
Аз разчитам на младите колеги. Те са онези, които могат да откликнат, да израснат и да дадат богат плод. Тук приоритетен характер имат концептуалните въпроси - духът или буквата.
В учебния параклис и днес хората се изповядват и се причастяват, съхранява се традицията на всеопрощаването в навечерието на Великия пост, канят се митрополити.
А защо деканът на Богословския факултет да не стане духовник?
Това е сериозно предизвикателство за мен. Не е така просто за човек да поеме по този път. Това не е въпрос, свързан с мандатност, а дълбоко лично решение.
В БФ тече академичен живот, тук човек изказва и работи с хипотези, а свещеникът се сблъсква с реалности и трябва да откликне на тях. Той се сблъсква всеки ден с действителни съдби и проблеми, не борави с хипотези.
Преподавателите в БФ като научни работници могат да изказват предположения, да излагат доводи „за” и „против” дадено твърдение, но същевременно трябва да се стараят да подпомагат студентите, поели по духовния път. Това е основното ни задължение като православна институция.
Ние имаме много здрава основа - традицията на Богословския факултет - и върху нея можем да градим.
Получаваме всевъзможни критики: от една страна, духовниците ни обвиняват, че сме се превърнали в светска институция, че тук се обучават дори сектанти. От друга страна, пресата ни обвинява, че сме попско училище. Бих се гордял, ако ние възпитавахме добри свещеници. Имали сме години, в които тук са се обучавали повече от 500 студенти. Ако приемем, че средно на година са подготвяни по двадесет души, които са станали свещеници, тогава за изминалите 10 години техният брой би бил двеста. Тоест с гордост днес бихме заявили: да, ние дадохме 200 добри свещеници.
Какво прави Богословският факултет, за да могат възпитаниците му да се реализират и в други области, които съвременните реалности предлагат?
Подобно решение трябваше да се вземе отдавна. В православните богословски школи на другите страни този въпрос е в известен смисъл решен. Имаме една практическа и една теоретична страна на богословието, които биха могли да се обособят като отделни специалности. Тук не се тръгна в тази посока на решаване на проблема. Започнахме с една-единствена специалност, наречена „Богословие”.
По време на едно от деканските ръководства се предприеха стъпки за въвеждането на нови специалности, като музика, иконопис, социални дейности, педагогика и т. н. По онова време от законова гледна точка това може би беше възможно, но сега няма законов механизъм, който да регламентира подобни действия. В момента, за да се предложи една магистърска програма например, тя трябва да бъде изключително с практическа насоченост.
Живеем в нова ситуация. Всичко много бързо се променя, процесите са изключително динамични. Богословският факултет трябва по собствен начин да отговори на процесите в настоящото време. Не става въпрос за догонване на някого. Богословският факултет трябва да има своя идентичност. Той не може да се размие сред другите факултети. Той притежава тази идентичност по определение, по традиция и ние сме задължени да я съхраним. Това е Православието.
Ние сме най-специфичният факултет, с най-много възможности, които можем да проявим, защото живеем и се определяме от живота на Църквата независимо от времената.
Учебната година преди е започвала на Кръстовден, сега се съобразяваме с академичните изисквания и започваме на 1 октомври, но празникът Покров Богородичен не е по-малко знаменателен. Та нали всички ние сме под Богородичния покров!
В нашия факултет има църква, академичният параклис заема централно място в сградата. Тук богословието присъства по естествен начин. Това е уникално. Виждал съм други богословски факултети, в които спецификата на богословското образование липсва. Влизаш в една сграда като всяка друга академична институция и по нищо не личи, че е богословски факултет.
С влизането на Богословския факултет в академичното семейство на Софийския университет бяха ли внесени тези традиции, тази духовност и в университета като цяло?
Човек върви по пътя на богословието, когато нещо около него се променя. Християнинът е съ-творец на Твореца. Той трябва да прави само добро.
Богословският факултет е духът на Софийския университет. Какво би било тялото без душа? Ако БФ се затвори, ако никой не знае какво се случва тук, ще бъдем като светилник, скрит под крина. Не можем да се скрием във факултета само заради собственото си спокойствие.
Ако вярваме, че Евангелието Христово е Божия сила за спасение на всеки вярващ, няма от какво да се притесняваме. Нашите възпитаници на дело ще покажат какво значи богословие. За съжаление дори не всички преподаватели идват редовно на богослужение, а личният пример е много важен. Не можеш да разнасяш светлина, ако твоето сърце не е огряно от светлината. „Тъй да блесне светлината ви”, казва Спасителят. Но как ще блесне тази светлина, ако ти си зацапан съсъд. Как ще запалиш светилника в собственото си сърце, за да блесне светлината ти? Как? Може би като облечеш твоето богословие в многобройни дефиниции? Като познаваш изтънчени философски еквилибристики? Не!
Православието е преди всичко опитност, живот, а после дефиниция. Ние учим нашите студенти на Символа на вярата, но той трябва да стане символ на тяхното сърце и когато казват „вярвам”, да живеят с онова, което изричат с устни. Що за богослов е онзи, който няма молитвен живот?
Когато заговориш на хората, е нужна топлина. Това не става по някакви определения или стратегии. Това е живот.
Нашето академично ръководство не може да се постави над традициите на Църквата. Това е абсурдно. Трябва да работим заедно с ръководството на Църквата, да поддържаме контакт с митрополитите, които изпращат студенти от своите епархии. След завършването си тези студенти ще бъдат от полза на Църквата с познанията и опита, които са натрупали във факултета.
Богословският факултет винаги е отворен за гостувания на духовници на БПЦ не само за големите църковни празници, но и за беседи със студентите. Младите хора имат желание да се срещат с архиереи и свещенослужители на БПЦ. Едно е усещането, когато ние им говорим за духовен живот, а съвсем друго е въздействието на духовника върху тях. Какво пречи на преподавателите от БФ да излизат с беседи по храмовете, а духовници да изнасят беседи пред нашите студенти?
Ще ми се да се възобнови и практиката студентите да ходят на летен стаж в манастирите. Да помагат не само като пеят на клироса, а и в стопанската дейност. Самите студенти споделят подобни идеи. Усещането там е благодатно, различно от академичния живот. Богословският факултет може отчасти да поеме финансовите разноски по подобен проект.
По-рано, когато факултетът беше под ведомството на Св. Синод, Църквата си имаше вътрешни механизми за регулиране на тези отношения. Фактът, че вече сме към Министерството на образованието, не означава, че трябва да скъсаме отношенията си с Църквата. Богословският факултет не може да съществува откъснат от живота на Църквата.
„Църковен вестник” има нужда от млади сътрудници от средите на Богословския факултет, как бихме могли да установим такова сътрудничество?
Мое задължение е да поощрявам, да насърчавам колегите да се обръщат за сътрудничество към „Църковен вестник” и „Духовна култура”, но човек сам трябва да узрее и достигне до тази идея. Такова сътрудничество е повече от необходимо. Добре е на страниците на „Църковен вестник” да се отразяват инициативите, които се провеждат в Богословския факултет.
Ако някой има желание да се включи в живота на факултета с някаква положителна инициатива, аз не бих го спрял. Имам предвид бивши наши възпитаници, които вече са в структурите на Църквата, или настоящи студенти и преподаватели. Нужна е среда за дискусии, за съвместна работа; нужно е да се използва по-пълноценно базата, с която разполага Богословският факултет. Имам желание да работим заедно с Църквата. Като декан мога да се потрудя за създаването на условия за реализацията на подобни инициативи.


Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
         Интервюто взе Александра КАРАМИХАЛЕВА          

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!