Ролята на Църквата в съвременната цивилизация
Продължение от бр. 18
Религиозният
индивидуализъм и институционализъм взимат такъв размах, че вече
се гледа на него като на нещо иманентно присъщо на Църквата.
Днес виждаме
как самите църкви произвеждатблага и организират служби,
които отговарят на потребителския манталитет. За осъществяването
на тези цели се използват методи, които са се показали като ефикасни
в организацията на продуктивността. Това са реклами, медии, свързването
с кинематографични компании и компании за производство на музика,
увеличаването на верски вестници и списания, организиране на
религиозен туризъм, на спектакли и митинги. Вярващите са сведени
до ниво потребители на религиозни блага, свещениците
- до ниво специалисти и професионалисти за задоволяване
на религиозните нужди, а Църквата - до ниво религиозен
сервиз. Имайки предвид, че това не пречи на установените
течения на прогресивистичната идеология, съвременната държава
и обществените институции дори са готови да помогнат на Църквата
и християните в горепосочената насока, защото така християните
помагат на развитието и осъществяването на идеологията. Ако вярата
е във функцията на бизнес, тя е обществено привлекателна
и трябва да й се помага. Най-общо погледнато, което крие определени
опасности, може да се каже, че съществува тенденция отношенията
между Църквата и обществото да не се развиват във видима конфронтация
помежду си, а по-скоро се превръщат в отношения на производствен
механизъм от типа на мултинационалните компании. Изграждат се
общи банки, предприятия, холдинг компании, които работят по законите
на пазара и на основата на личния интерес. Световната и църковната
администрация са почти съвсем съобразени една с друга и почти
еднакво ефикасни. Бюрократизмът еднакво разтърсва и едната, и
другата. В посткомунистическите земи и общества Църквата бе разтърсена
и от допълнително изкушение: етнофилетизъм и етноцентризъм.
Това е тенденция на национализация на Христа и православието,
както и тяхното адаптиране и приобщаване към националните идеологии
и злободневно-политическите потребности. Това по същество е редуциране
и свеждане на православието до локално и партикулярно ниво, до
дял от националния фолклор и традиция, което при хората ражда
илюзията за вярност към вярата на предците, за собствена
невинност и невинно страдание. Използва се
фактът, че Православната църква днес екзистира в нецърковен свят,
в свят, в който традиционалните християнски ценности и култура
имат само музейна и археологическа стойност, а съществуващите
ритуали и обреди имат само традиционално и магическо значение.
Очевидната тенденция на Запада да колонизира този свят във всяко
отношение и да го превърне в духовен изрод, само подкрепя антицърковния
национализъм и патриотизъм, което бута тези народи далече в праисторията.
Когато изтече последната минута на комунизма, медиите и центровете
за политическа власт съчиниха уверение за ревитализация на вярата,
което има за последица да се внесе в Църквата нецърковен манталитет
и непривичен за нея начин на мислене, при което това почти не
се забелязва. Прави се всичко, за да не се стигне до истински
преобразувания и промени, но същевременно да се създаде илюзията
и увереността за радикални промени във всяко отношение. Важно
е да не се сблъскаме с реалността. При нас много вярващи само присъстват (което
им дава право да се наричат вярващи), но не участват активно
в живота на Църквата. Сега, когато се свиваме под руините на
един неестествен свят, имаме главно две отношения или гледища
за света, който ни обкръжава: манихейско, което панически
отрича света, който ни обкръжава и идолопоклонническо-магическо гледище,
което издига съвременната цивилизация до нивото на божество.
Съществува очарованието на златния телец, опиянение
от тоталитарните пазари, които стават сурогат за тоталитарна
държава. Едни са унесени в миналото и са обърнати към него, склонни
да претворят всичко минало в мит и легенда. Други са унесени
в бъдещето, очаровани от утопията. Ясно е, че и единият и другият
път са еднакво гибелни. Това създава пълна дезориентация и безидейност,
конфузия, лъжливи дилеми, неспособност да помръднем от мястото
си. Поставя се въпросът: съществува ли алтернатива? За православните
християни единствената алтернатива на този и на такъв свят е
Църквата т. е. мъкотърпеливото подвижническо-творческо обновяване
на евхаристийния и църковен мироглед, както и съпреживяването
на Бога, света и човека. Наша първа задача е екзистенциално да
се вкореним в дома на Отца, в Църквата Божия. Колкото по-бързо
и повече сраснем с недрата на Църквата - ще открием толкова повече
предусловия за правилно разбиране на света, в който живеем. Отдалечаването
и отчуждението от Църквата винаги влече след себе си помътено
и помрачено виждане за света и човека. Евхаристийният свят е
единственото лекарство, което може да спре екологичната катастрофа.
Това подразбира радикална и коренна промяна в гледищата спрямо
света и начина на живот. За християните светът е дар на святата
Божия любов. Нашият дълг е да приемем и пазим този дар с любов
и благодарност, а не само да го използваме и подчиняваме на себе
си. Необходимо е да заменим антропологическия минимализъм и максимализъм
с антропологичния богочовешки реализъм т. е. с православна антропология,
която еднакво определя човек като лично и отделно същество и
като обществено същество. Това съпреживяване и гледище спрямо
живота подразбира непрестанно саможертвено излизане от себе си,
от своето его и съ-съществуване и съживяване с не-аз, с другия,
първостепенно с живия Троичен Бог, Източник и дарител на живот.
Човекът не е самодостатъчна и самозатворена монада, а личност,
която по необходимост предполага съществуването на други личности
и любовна връзка и съотношение помежду си. Християните са част
от света, отговорни са за света, но не са само от света и за
света. Тяхната истинска и единствена родина е Небето, престолът
Божий. Този свят лежи в зло, а раят на земята е невъзможен.
Животът не може да се програмира рационално. Но това не подразбира
бягство от света, а творчески подвиг и усилие да не превърнем
този свят в ад. Да бъдеш в света, а не да бъдеш от света е задачата
на християнина.
Православието
е съборна, обединяваща, универсална Истина и живот. То е полезно
и спасително за всички. То има всеобща или никаква важност и
значение. Нито един народ не е извън Божията любов и план. Православието
не бива да бъде подчинено нито на държавата, нито на нацията,
нито на даден тип култура. Единствено изворното православно съзнание
и съвест могат отвътре да поразят пагубната националистична идеология.
Със западните християни не бива да говорим на идеологически език
и на езика на минали епохи, напротив, необходимо е да покажем
любов, че разбираме техните проблеми и рани, и след това чрез
саможертвена любов и подвиг да възвърнем и обновим общото Предание.
Единството на християните (единство в Истината, вярата и любовта)
в историята е може би невъзможно, но това не ни дава право да
се окажем от него. Стремежът към това единство е наша основна
задача.
Църквата
не бива да бъде против обединението и интеграцията на народите,
държавите и света. Нейна задача е да открие за света метафизичните
предпоставки на единството, че това единство се изгражда на евангелски
основи, което и дава истински плодове. Светът днес се обединява
формално, с помощта на от горе спуснати правила,
които са мотивирани от самоцелен интерес и егоизъм. Такава привидна
интеграция повече разделя, отколкото свързва и обединява хора
и народи. Единството в Истината, във вярата и любовта не може
да се осигури от правни норми и различни конвенции за човешките
права.
Съвременната
интеграция на света на т. нар. цивилизационни основи подразбира
единство без разлики и свобода. Това единство премахва народи
и нации (превръща ги в безлична маса и тълпа), национални култури
и особености. Това е и най-голямото изкушение на новия световен
порядък, защото такова единство и унификация са неестествени.
В света
днес е представено съзнанието за човешките права, но православието
трябва да възвърне на света съзнанието за човешките задължения,
за да не се превърнат те в своя противоположност, което често
се случва.
Християнската
култура и наследство, от които сме откъснати, можем да възвърнем
само чрез Църквата. Всеки друг път е рискован. Днес се появяват
много партии, движения, православни братства, които всекидневно
издават съобщения и декларации, програми
и статути и от тях произтича стремежът към обновяване на православието
и националната традиция. Това обновяване най-често се изразява
в организиране на различни трибуни и отпечатване на вестници
и списания с религиозно съдържание. Почти цялата активност се
изчерпва с лозунги. Без оглед на добрите намерения, по същество
става дума за подриване на самата Църква. Ако всичко това не
е включено в евхаристийния и светотайнствения живот на Църквата,
то е безплодно и ялово, тогава става дума за някакво християнство
без Христа. Ако целият ни живот не е включен в литургията, ако
тайнствата на Църквата и църковните обреди се свеждат само до
форма, церемониал, ритуал, то те имат само магическо, но не и
екзистенциално значение. Естествената, индивидуална набожност
и морал, естественото знание за Бог, разбира се, са по-добри
от никаква набожност, никакъв морал и никакво знание за Бога,
но не е достатъчно. Така не се стига до края на пътя, до крайната
цел. От християните днес се очаква истинско свидетелство, готовност
да дадат всичко за Христа, а Христос за нищо. Не става дума за
никакъв православен фундаментализъм, а за обновяване на човешкия
и Божий образ. Църквата днес не може да си възвърне обществената
и политическа власт, която е имала преди в историята. И още дълго
няма да може да стори това. И може би е за добро това, че няма
да има политическа власт. Идеите за християнска империя, царства
и народи, които са се конкретизирали и обективизирали чрез клерикален
и теократичен модел на държава, доживяха своя крах. Не се полага
на християните да променят външната форма на света, политическата
система и държавните режими. От тях се очаква да променят света отвътре.
Ние не сме православни християни генетично и по наследственост,
а по личен избор, приемайки, че нашият начин на съществуване
е идентичен с начина на съществуване на самата Църква. Православните
сърби днес са малцинство сред сръбския народ, както
християните са малцинство по света. Но това не трябва да ни тревожи
и обезкуражава. Важно е това малцинство да бъде сол и светлина на
света, свято семе, което да дава святи плодове и да ражда святи
Божии хора. Докато това свято малцинство е видимо и познаваемо,
народът е жив и още не е изчерпал своята духовна мощ. Ако и християните
са потопени в същността на света и ако не се различават по детайлите
от света, това е знак за духовна атрофия. Ние днес не сме православен
народ (под въпрос е дали въобще някога сме били), но имаме свято
малцинство, което се увеличава, а това е знак, че не сме
изоставени от Бог и че ще надмогнем и надживеем всички изкушения,
които падат на нашите несилни рамене. Ако християните и Църквата
не трябва да се стремят към политическа власт и с това да владеят
света, това не означава, че са пасивни пред всички предизвикателства
на нашето време. Те трябва да настояват за оцърковяване на културата,
училището, нацията и целокупния публичен и обществен живот. Ако
вече не могат да оцърковят държавата, ако не могат да я накарат
да влезе в Църквата, длъжни са поне да правят всичко възможно
да намалят този садистичен авторитет до най-малка степен и да
правят всичко възможно Църквата да не се подчини на държавата.
За осъществяването на тези цели Църквата трябва да си служи с
евангелски методи, с други думи - с ненасилие. Тази оправдана
грижа за света, социалната мисия на Църквата, не бива да поставя
на втори план това, което е приоритетна задача на Църквата. А
тази задача е спасението на света от греха и смъртта. Църквата
днес не може да реши сръбския национален и държавен въпрос, нито
натрупаните социални и икономически проблеми. Всички, които очакват
това от нея, ще бъдат предадени. Църквата няма готови рецепти за
излизане от съществуващата криза. Но тя може и трябва да открие
истинската житейска перспектива, духовно да събира и обединява
по света разделения народ и да го насочва към Небесния Йерусалим,
да го освободи от оковите на историята. Нашата Църква днес има
много рани. По стечение на различни исторически обстоятелства,
в Църквата се е вмъкнал чужд за нея манталитет и начин на мислене.
Между другото, тя е в най-добри позиции да превъзмогне кризата
на самото църковно самосъзнание и да оцъркови своята организация
и своите институции. Тогава ще дойде, а се надявам, че това ще
се осъществи скоро, онази истинска задвижваща сила, която променя
и преобразява света. Църквата ще бъде в състояние да се бори
с всички видими и невидими полуистини и неистини на съвременната
цивилизация, която в много отношения напомня старозаветната Вавилонска
кула. Най-голямата сила на тази цивилизация е лицемерието, доведено
до съвършенство и привидната хуманност. Тази нейна невидима,
подвеждаща сила е най-голямата опасност за съвременния човек.
Паническата борба срещу нея не означава много. Нея трябва да
я тълкуваме и променяме. А най-надеждният път за това е Божията
Църква. Не съществуват по-бистри очи, през които могат да се
видят и разпознаят всички аномалии и капани на тази цивилизация.
|