Двадесети век постави човешкото съзнание пред парадокси, с които преди не се беше сблъсквало. Един от най-поразителните и трагични сред тях днес се осъзнава под името кризис. Какви са неговата същност и причините за възникването му?
Човечеството изначално живее с мечтата за създаване на
рай на земята
и в своята история то полага всевъзможни усилия за нейното осъществяване и това е очевиден факт. Но на прага на третото хилядолетие откриваме, че всички тези усилия, а с тях и цялото море от кръв и страдания, несправедливост и лъжи, пролети в името на тази мечта, се оказват не само излишни, нещо повече - „благодарение” на тях човечеството е достигнало до напълно противоположни резултати.
От една страна, научно-техническото равнище на нашата цивилизация днес прави по принцип възможно усилията дори на един определено тесен кръг хора само за часове да предизвикат такава глобална катастрофа, в която могат безвъзвратно да загинат всички висши форми на живот. От друга - изумителният научно-технически прогрес и достигането на висок стандарт на живот в развитите страни, съпътствано от рязко намаляване на християнската религиозност в тях, според статистиката довежда все повече хора не към обещаното блаженство, а към разочарование от живота, изгубване на смисъла в него, нравствени извращения, тежки нервно-психически разстройства и самоубийства. Антикултура, аморализъм, псевдорелигии се появяват и разпространяват с такава катастрофална скорост, че реално заплашват да извършат небивала в историята световна революция, унищожавайки на планетата всички традиционни духовни ценности.
В същото време
жаждата за комфорт
обещаван от научно-техническия прогрес, дотолкова е завладяла цялото човечество, че то е забравило не само за духовните, нравствени и религиозни ценности, но и за своя собствен живот, да не говорим за живота на наследниците му.
Наслаждение, изгода, власт - вечните страсти и неизменни спътници на комфорта, буквално са обладали и окончателно подчинили съвременния човек, заставяйки го да погуби дори това, без което животът е невъзможен - самата природа, част от която е и той.
Като резултат идва кризата
най-напред екологична, която все по силно поразява съвременния свят.
На прага на третото хилядолетие човечеството се оказва пред реалии, които заплашват не само благополучието на човека, но и самия живот на земята и все по-категорично поставят под съмнение избрания път на развитие.
Действително, това е парадоксално явление! Неволно си спомняме библейските думи: „Докато чаках добро, дойде зло, докато ожидах за светлина, дойде тъма” (Иов 30:26).
Накъде е повела човека съвременната цивилизация, „освобождаваща” се от Христос? Къде е източникът на надвисналата глобална Катастрофа?
Причините се коренят във водещата идея у човека. Да отговорим на простия въпрос: към какво по принцип е насочено вниманието във възпитанието и образованието на човека? Несъмнено акцентът пада върху получаването на знания, професия, усвояване навици на културно поведение, върху получаването на максимум материални и културни блага, за да се устроим по най-добрия начин тук на земята. „Тук” - това е кодът, който определя съдържанието на целия живот на човека и неговата дейност. Но защо тази целеустременост към това „тук” довежда не до естествено предполагания всеобщ разцвет, а към окончателна всеобща трагедия? Отговорът намираме в един от най-фундаменталните закони на човешката дейност. Но преди да говорим за него, нека разгледаме следния факт.
Съществува определена йерархия на битийните пластове. Имаме физически пласт, най-прост, макар и неразгадан до този момент от човека. Следва - биологическият, принципно извисяващ се над физическия свят. По своя ред биологическият пласт се оказва по-низш в сравнение с психическия свят. (Изумителната сила на човек в състояние на афект или смъртта на майката при известието за гибелта на детето й красноречиво свидетелстват за това.) По-висш пласт в човека, на който се подчиняват и биологическите и психическите страни на живота, е нравственият. Заради истината и съвестта човек е способен да пожертва своето собствено благополучие. Самият живот пред тяхното лице губи своята ценност. Колко мъченици заради една идея познава историята!
Най-висшият пласт е духовният, пред който дори нравствеността се оказва вторична, подчинена. Ако нравствеността се оценява най-вече в отношението на човека към другите хора, към обкръжаващата действителност, външния свят, т. е. по неговите постъпки, то духовността се определя от степента на очистване на душата от вътрешната нечистота, преди всичко от гордостта и
трите главни, според авва Доротей страсти:
славолюбие, сребролюбие, сластолюбие. При това истинската духовност предполага висока нравственост. Обратно, нравствеността невинаги се явява свидетелство за истинска духовност. Често човек с безупречна нравственост, от гледна точка на общочовешкия морал, бива заразен от гордостта, честолюбието, завистта и се оказва „свят сатана”. В този случай нравствеността, естествено, губи своята значимост. Тази
съподчиненост на битийните пластове
говори много. Оказва се, че духът на човека въздейства върху всички по-низши пластове, определяйки съдържанието и характера на жизнената дейност на човека. От своя страна и самата духовност на човека се определя в крайна сметка от висшата цел, която си поставя в живота.
Тази цел може да бъде изцяло обърната към истината, светостта, правдата. За такава истинска духовност апостол Павел пише: „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание...” (Гал. 5:22-26).
Но крайната цел може да не се издигне по-високо от чревоугодието или от търсенето на слава, богатство, наслаждение и тогава истинските духовни ценности и идеали: съвест, разум, другият човек и Самият Бог се превръщат в пречка за живота. Но нима не е ясно как при подобна „духовна” ориентация ще се развива дейността на отделния човек, живота на обществото, народите и цивилизацията като цяло?
Свидетели на съдбовните последствия на подобно развитие са много добри хора от всички времена и народи. Известният руски общественик Иван Сергеевич Аксаков преди повече от сто години произнесе във връзка с това изключителните по своята сила и пророческо вдъхновение думи: „Прогрес, отричащ Бог и Христос, накрая се превръща в регрес; цивилизацията завършва с подивяваване; свободата - в деспотизъм и робство. Снелият от себе си образа Божий човек неминуемо снема от себе си и човешкия образ и се устремява към животинския.”
Тези думи изглеждат твърде силни. Но нима съвременните небивали по своите мащаби и острота проблеми: нравствени, социални, екологични, икономически и много други - не потвърждават характера на прогреса, отхвърлящ Христос?
Нима законната пропаганда на всякакъв род безнравственост и откритата гавра с тялото и душата на човека, привидната свобода на които представлява угодническо извращение, господство на златния телец, диктат на престъпния свят - не е свидетелство за подивяването на дехристиянизирания свят?
Нима съвременната демокрация не е де факто деспотизъм на финансово-промишлената олигархия и завоалирано робство над народите?
Накрая, нима пълната свобода и достъпност на окултизма, магьосничеството, та дори и сатанизма, откритото фалшифициране на всички светини („религиозна свобода”), легитимната пропаганда на култа на жестокостта и насилието - не е снемане на Божия образ и човешкото от съвременното цивилизовано общество и ревност по животинския образ?! (вж. Откр. 13:1-18)
Духът твори формите! Каквато е духовността, такива са и плодовете! Тази проста истина се явява ключът към тайната на парадокса на нашата цивилизация. Тя пряко следва от основния закон на човешкия живот и дейност, завещан ни от Христос: „Не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците ( т. е. тези, които не знаят истината за безусловната зависимост на всички страни на човека от състоянието на духа). Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:31-33). Но този закон може да се предаде и по друг начин: Ако не търсите първо Царството Божие и Неговата правда, то губите и цялото земно благополучие: какво да ядете, да пиете и да облечете.
Това е християнският, респективно православен отговор на централния въпрос на съвременността: защо човечеството се приближава не към триумфа на пълното благоденствие на земята, а с изумителна скорост - към окончателната трагедия и безизходност.
Несъмнено, изначалната идея за създаването на рая на земята, явяваща се главна движеща сила на нашата цивилизация, съдържа в себе си принципна грешка. Тази грешка се заключава в неразбирането на целите на човешкото битие, които стихийно се насочват в безграничното удовлетворяване на страстите.
Напротив, християнството говори, че именно греховните страсти се явяват причина за световния кризис, доколкото всеки човек е обладан от тях, и те всъщност определят характера и целенасочеността на неговата дейност. Страстите подчиняват ума, заслепяват го, в резултат на което дейността на човека придобива погрешен характер и като бумеранг се обръща против него самия. Те, превръщайки се в идоли на човечеството, го водят към гибел. Защото страстите по своята природа влекат със себе си страдание (думата „страст” означава страдание) и смърт и затова тяхното култивиране е равносилно на самоубийство.
В този въпрос се заключава главното и принципно разминаване между Евангелието на Христос и съвременния прогрес. Неговото преодоляване е възможно само чрез познанието на горчивите плодове на човешката дейност без Бога, против откритите ни от Него духовно-нравствени закони на живота. Сега, когато от времето на пришествието на Спасителя в света се навършват две хилядолетия, човечеството има възможност в световен мащаб и от различни страни да види и осъзнае тези плодове. Това осъзнаване е изключително важно, защото е първото условие за изменение на образа на собствените мисли (покаянието), чрез преразглеждане на съдбовния път на развитие на цивилизацията и приемане на другия път, открит от Този, Който е „пътят и истината и животът” (Йоан 14:6).

E-книги