„Кой е направил бог и е излял идол, що не принася никаква полза? Всички участници в това ще бъдат посрамени, защото и самите художници са пак човеци; нека те всички се съберат и застанат; те ще се уплашат, и всички ще бъдат посрамени” (Исаия 44:10-11).
Тези дни столичният кмет Ст. Софиянски откри комплекса „Водосветилище”, изграден по негова инициатива при банята в центъра на София и включващ чешми с минерална вода от извора. Над целия комплекс композиционно господства новонаправена статуя на Аполон „Лечител”. Така онзи, който се наведе да пие от целебните води, ще трябва да направи поклон на божеството, което именно превръща цялото във „водосветилище”, каквото и да означава това понятие. Но какво всъщност означава то? Защо се прави именно като „светилище”? Кой, как и дали го прави „свещено”?
В случая не ни интересува кичът като художествен стил, а духовно-религиозните подбуди и предназначение на целия замисъл. Названието на комплекса недвусмислено показва „духовните” измерения на проекта, които се вписват в една вече системна противохристиянска традиция у досегашната софийска управа:
- подмененото честване на двухилядолетието от Рождество Христово;
- новоезическата статуя на тъй наречената „Св. София” (преименувана след обществен натиск);
- унищожаването на раннохристиянския комплекс от IV век, открит на хълма Лозенец;
- статуята на Европа и бика-Зевс (предвидена да бъде поставена точно пред храма „Св. Седмочисленици”, преместена след обществен натиск) и пр.
Всъщност противоцърковна (т.е. по същество противохристиянска, противоправославна) е цялостната „църковна” политика на градоначалника като стълб и крепило на разкола в Българската църква.
За нас, членовете на Църквата, „водосветилището” и целият светоглед, който го е създал, са неприемливи. По софийските храмове се появиха частни възвания против проекта. Но какво да се прави? И трябва ли изобщо да се „прави” нещо? И ако ще се прави нещо, то какви ще бъдат целта и смисълът на подобни действия?
Възраженията срещу евентуално „правене” вървят в три направления:
1. От една страна е възражението, че проблемът не е собствено църковен и верски. Че става дума само за художествено произведение, за свободното творческо виждане на един автор, което не може да бъде обект на религиозна „цензура”. Пък и не е ли християнска Европа пълна с подобни новоезически изображения от най-големите майстори?
2. Второто възражение е, че дори и проблемът да е верски и църковен, той не е толкова важен. На фона на всеобщото отстъпничество от Христа защо да отделяме такова внимание на някаква си новоезическа статуя?
3. Третото възражение е, че нищо не можело да се направи. Вече било късно. „Те” си я направиха, защо да хабим сили за предварително изгубена кауза?
Отговорът на първото възражение е, че въпросът е съвсем църковен и верски. Първите християни са отивали на смърт за това, че отказвали да се покланят на статуите на същите езически божества. Те са знаели какво правят.
През IV век тъкмо
тук светите отци на Сердикийската църква са низвергнали статуята на Аполон „Лечител”
от едноименния езически храм за да ознаменуват победата над езичеството. Тук при извора е имало и християнски храм. Тук, в целебната баня на Кръщението, е ставало най-великото събитие в историята на този град - неговото Покръстване, което завинаги ще го превърне в християнска митрополия.
Опасно повърхностно е да гледаме на античните статуи на божества само като на „произведения на изкуството” (Венера Милоска, Аполон Белведерски и пр.). Всъщност те са били действителни идоли и обекти на действителен религиозен култ. И са правени за такива от своите автори.
Но, ще кажат незрящите: красиви са. Сякаш не виждат ежедневно още по-„красиви” блудници в плътската вакханалия на уличната рекламна порнография. Подобна „красота” е съблазнителната опаковка, в която врагът на човешкия род ни продава зловонната стока на духовното разтление. А въздигането й в култ чрез паметници от траен материал на важни обществени места я прави официална, дава й статут на „норма”, прави я „нормална”.
Светите отци са ни оставили безброй свидетелства, че езическата религия е действителен култ към реално съществуващи бесове (паднали ангели). Само духовно непросветени люде могат да лъжат себе си, че между тези бесове и култовите им изображения уж нямало връзка.
Вярно е, че от Ренесанса насам Европа е пълна с подобни „произведения на изкуството”, но тъкмо тези творби разкриват духовното съдържание на
западноевропейското „Възраждане” именно като отстъпничество от Христа
и възраждане на езичеството.
Старото езичество беше загубило битката срещу християнските мъченици. Върху тяхната кръв се утвърди непоклатимата сграда на Църквата. Самата империя при св. Константин разреши християнския култ, а при Теодосий Велики християнството стана официалната религия в царството. Идолите бяха низвергнати. Езичеството беше сразено. Но неговата същност (противохристиянската стихия на врага на човешкия род) не изчезна.
Опита се да се възроди като преоблечено „християнство” - като ерес. Великият период на Вселенските събори премина в борба срещу възраждащите се под формата на ереси философии и идеология на езичеството.
Единната света вселенска и апостолска Църква срази ересите. За духовете на злото нямаше друго противодействие освен да я разделят. Така Западната църква отпадна от Православието (1054 г.). И докато цялата територия на древната Източната църква падаше под властта на иноверци, на Запад започна неусетното възраждане на езичеството. Но не като осъзнат религиозен култ, а като „култура”.
Ренесансът възражда езичеството като „естетика”
Тази „естетика” срещаме у всички стожери на Ренесанса - Данте, Петрарка и Бокачо; Лоренцо Медичи, Чезаре Борджа и Макиавели; Леонардо, Микеланджело и Рафаело, папите Александър VI, Юлий II и Лъв Х; и т. н.
Римокатолическата църква, останала след схизмата от 1054 г. извън спасителното единство на православната църковна съборност, не само толерира това „художествено” новоезичество, но и сама става неин главен поддръжник и меценат.
Целият този процес се развива от само себе си. И понеже навлизането на езическата естетика протича бавно, постепенно, в течение на няколко века, то остава почти неусетно и „неосъзнато”. Изобразяването на езически божества не е било предмет на канонично обсъждане и църковно одобрение от римокатолическата църква. Тези новоезически изображения не са били разрешени или забранени от важен събор или чрез папска вула. Но практиката е налице. Дори в личните папски покои в самия Ватикан Юлий II поръчва на Рафаел стенопис като „Парнас” (Аполон, музите и пр.). Примерите за папско меценатство спрямо новоезическите образи са стотици.
И тъй, низвергнатите от мъчениците и Отците на Църквата езически божества се връщат триумфално - вече като „предмети на изкуството” - в западния „християнски” свят. Процесът става забележим още в ХIII век като промяна в мисленето. Утвърждава се през ХIV век като промяна в стила. Триумфира през ХV век като промяна и в тематиката. Новоезичеството в нравите и в изкуството дотолкова залива „прогресивната” Флоренция в края на ХV век, че предизвиква гръмоносните проповеди на Савонарола и знаменитите клади, на които се изгарят новоезически художествени творби.
Процесът продължава лавинообразно и залива цяла Западна Европа. Любимите изображения са на Нептун (с низшите водни бесове: тритони, нимфи и пр. - главно във връзка с фонтани); Бакхус със свита от сатири; Аполон и музите (теми като „Парнас” минават за възвишени); Венера с Купидон и пр.
Разбира се, предназначението на тези творби не е собствено религиозно. Те са само повод за художниците да изобразяват триумфа на плътта, тъй противен на християнската етика и естетика. Христос чрез Въплъщението обожестви и одухотвори плътта. А водещите художници на Ренесанса правят обратното. Дори и най-възвишените духовни теми те изобразяват по плътски.
Микеланджело в 1525-1526 г. прави статуя на „Давид”, която към 1530 г. преработва (!) в статуя на „Аполон”. Подобна идейна перверзност само разкрива, че художникът всъщност се е вълнувал от мъжкото тяло, а не от старозаветния цар-пророк или от езическото божество. Тази религиозна безогледност е дълбоко развращаваща за душата и съвестта на християнина. Тя е тържество за врага на Христа.
Новоезическата естетика на Ренесанса става през следващите векове норма и еталон за Западна Европа, а оттам и за всички страни, които попадат под нейното културно влияние (включително Русия след Петър I, както и останалите православни страни през ХVIII и ХIХ век). България, последен бастион на истинското християнско изкуство (иконата) в средата на ХIХ век, също бива залята от художествената бездуховност в навечерието на Освобождението като част от процеса на секуларизация, който лъжеименно наричаме „Възраждане”.
Всички тези явления в основата си не са чисто естетически. Тяхната същност е общо настъпление на христоотстъпничеството. То става видимо и се обслужва от съответната естетика. Така например многобройните изображения на Аполон в двореца Версай на повърхността са уж само художествени творби. Всъщност те са проявление на същински езически култ към „краля-слънце” Луи ХIV. Възраждането на старогерманското езичество чрез изкуството (например оперите на Вагнер, храмът „Валхала” край Регенсбург и пр.) ще грабне въображението на художника Адолф Шикелгрубер, за да осъществи своята страховита творба: „Третият райх”. Подобни примери - малки и големи - има безброй.
И тъй, христоотстъпничеството чрез изкуството не е маловажно и безобидно. Тъкмо защото действа лукаво, чрез естетиката - плътската естетика на падналата духовност, то е толкова по-опасно и пагубно. Защото въздействието му протича неусетно, несъзнателно. Ние биваме „зарибени” с отстъпническия наркотик в сладък естетически бонбон.
Доводът, че и най-великите майстори били правили безчет новоезически изображения, всъщност убива сам себе си. Не там е истинското величие и не там са истинските майстори. Фалшива и лукава е казионната система, която произвежда „величия” въз основа на вдъхновението им от падналите духове и въздига в ранг „шедьоври” образците на христоотстъпничеството. Истински великите художници не са шампионите на егото, а тихите съработници на Св. Дух.
България - старата крепост на истинското боговдъхновено художество - няма защо да въздига падналите идоли. По-скоро тя следва да се пробуди в Христа и да прослави онези, които Го прославиха с божествени образи.
Тези изводи дават отговор и на втория кръг от евентуални възражения, за които стана дума в началото - доколко е важна цялата тази проблематика; дали не е прекалено дребна на фона на „истинските” проблеми (мизерията, безработицата, корупцията, организираната престъпност, сектите, порнографията, наркоманията и пр.)? Борбата срещу едно произведение на изкуството не ни ли отклонява от тях? И няма ли да бъде неправилно изтълкувана като църковно „мракобесие”?
Отговорите се съдържат в самите въпроси. Христоцентризмът - мисленето в Христа, живеенето в Христа - и съборността в Църквата са пътят за изкореняване на злините във всеки от нас и в обществото като цяло. Мракобесие е всичко, което подменя Христа и Неговата Църква като средоточие на нашия живот.
Е добре, ще кажат, но можем ли да направим нещо в конкретния случай? Или ние „само” ще си говорим, а те ще си правят каквото са си решили?
Но всяко човешко мислене неизбежно дораства до очевидността, че словото е по-силно от бронза и камъка. А „борбата” - чрез словото и в името на Словото - срещу конкретния носител на новоезичеството (т. е. отстъпничеството от Христа) е духовна битка срещу казионния пост-ренесансов светоглед и духовната му основа христоотстъпничеството.
Имаме нужда от истинско Възраждане. Което да възражда не езичеството с всичките му паднали ангели и техните идоли, а нашето живеене в Христа, Който не е само Истината, Премъдростта и Любовта, но и истинската Красота, която спасява света.

E-книги