Религиозното поклонничество е сигурен признак за хуманност. Има множество причини за поклонничество и има дълбоко духовно значение, когато то се изживява както подобава и правилно се разбира. Поклонникът е човек, който желае да посети и да се поклони на библейски свети места, гробници на мъченици, мощи на светци, чудотворни икони или места, където живеят бележити духовни старци.
А. Главните причини за поклонничеството са следните:
1. Поклонничеството е визуално припомняне на места, където чудесната любов и действието на Бога са манифестирани за людете и чрез хората. Поклонникът е някой, който иска да докосне светото място или светите мощи, в които и чрез които освещаващото присъствие на Бог самоv се е проявило в най-силна степен, така че поклонникът да може да затвърди своята вяра и любовта си към Бога.
2. Следователно поклонението се извършва за усилване на молитвата и духовния живот.
3. Поклонничеството често се разбира като духовен акт на благодарение към Бога за всички дарове, получени от Него; така то се превръща само по себе си едновременно в заздравяващо действие и благодарствено приношение.
4. Поклонничеството включва също така акт на покаяние за греховете и се увенчава с изповед на всички сторени грехове, с молитви за прошка и спасение на душата.
5. Поклонничеството може да бъде мотивирано също и от мощното желание да се получи помощ от Бога за постигане на нещо важно или за изцеление от телесно или душевно заболяване.
Б. Дълбокото духовно значение на поклонничеството, е че дава едновременно духовна полза както за личния живот на поклонника, така и за живота на Църквата.

I. Поклонничеството като търсене и вкусване светостта на нашето съществование
Посредством поклонничеството човек и Бог взаимно се търсят и се срещат по непринуден и мистичен път. Авраам напуска своята родина, Ур Халдейски, и пътува надалеч, към страната, която Господ му е обетовал, Ханаан (Бит. 12:1-5).
Авраамовото поклонничество е отговорът на призива на Бог към него. Тъй чрез поклонничество може да се усети определен призив на Господ, Който търси нас, човеците, както и нуждата на човечеството да достигне мястото, избрано и благословено лично от Бога. Динамичната връзка между търсенето на човешкото същество и Божия зов и неговото пътуване към обетованото място е вярата. В този смисъл и ап. Павел тълкува Авраамовото поклонничество от Халдея до Ханаан: „С вяра Авраам, бидейки призоваван, послуша да замине за мястото, което щеше да получи в наследство, и тръгна, без да знае къде отива. С вяра се пресели той в обетованата земя, като в чужда, и се настани под шатри с Исаака и Иакова, сънаследници на същото обещание; защото той очакваше оня град, който има основи и чийто художник и строител е Бог” (Евр. 11:8-10). В Ханаан Господ Бог показва Себе Си във вид на трима поклонници, които посещават Авраам при Мамврийския дъб (Бит. 18:1-8) и са посрещнати с гостоприемство.
Така Авраам поклонникът, временно заселен в Ханаан, изведнъж става домакин на Самия Бог, Който е Поклонник. Върху тримата поклонници в дъбравата в Мамреv Свещеното Предание от ранно време вижда мистичното присъствие на три небесни същества (трите ангела или Светата Троица).
Вярата на поклонника е насочена към светата, небесна родина, избрана и благословена от Бога, и представлява динамиката на духовния живот в самото Свещено Писание (Лев. 19:34; Иов. 19:15, 31:32; Пс. 88:15-16, 104:1-5, 118:54; 2 Кор. 5:6-8; I Петр. 2:11; Евр. 11:14-15). Тази страна от християнския живот, предвкусването на Царството Божие чрез вярата, е обяснена в Посланието до Диогнет по следния начин: християните „живеят в собственото си отечество като странници. Всяка чужда страна е тяхна родина и всяка страна е чужда за тях”.
Религиозното поклонничество е търсене в този свят на онова, което не е от този свят - Царството Божие, за което Сам Господ Иисус Христос казва: „Първом търсете царството на Бога” (Мат. 6:33) и „Моето царство не е от тоя свят” (Йоан 18:36).
Бог-Поклонник в търсене на човека, и човекът-поклонник изцяло тръгнал към Бога се разкриват в тайнството на Христа. Синът Божий е роден в света като Човек, докато Мария и Йосиф били на път към Витлеем, след което те потеглили за Египет в изгнание. След тяхното завръщане в Галилея, където Той израснал, Иисус взема участие в поклонничество до Йерусалим. Дванадесетгодишният поклонник знае, че светият Храм в Йерусалим е символ на дома на Неговия Отец в небесата (Лука 2:48-50), но в същото време храмът като свещено място символизира мистерията на Самия Христос (Йоан 2:19-21). Понеже Синът е в Отца и Отец е в Сина (Йоан 10:38, 14:11 и 17:21) и в Иисус Христос „обитава всичката пълнота на Божеството” в човешка форма (Кол. 2:9).
По време на последното поклонничество на Иисус до Йерусалим се разкрива пред нас най-свещеното поклонничество. Това е триумфалният вход в земния Йерусалим, където Той ще бъде разпнат и представлява предобраз на Неговото влизане в небесния Йерусалим. В разпнатия Пътник от Йерусалим поклонничеството се обръща към Пасхата (Йоан 10:17-18; 1 Кор. 5:7), земното пътуване се изпълва в небесното странстване: „Излязох от Отца и дойдох на света; пак оставям света и отивам при Отца” (Йоан 16:28). „В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място. И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз” (Йоан 14:2-3; срв. Йоан 17:24; 1 Сол. 4:17 и Евр. 10:19-25).
Предаден на кръстна смърт от народа на Йерусалим, Поклонникът идва отново сред тях след Възкресението. Но Иисус, възкръсналият Поклонник, вече не стъпва в каменния храм на земния Йерусалим, а в небесния Йерусалим на Възкресението. Той пътува като странник до Емаус, окуражавайки всеки поклонник да приеме Бога. Външното поклонничество към Емаус е придружено от вътрешно поклонничество, духовно, насочено към „светите места” от Свещеното Писание (Лука 24:27 и 32; 44, 45). Такъв вид поклонничество „изгаря” сърцата на поклонници като Лука и Клеопа, защото божествената любов с небесен огън докосва и отваря техните сърца, след което евхаристийното причащение отваря техните духовни очи и им помага да разпознаят Онзи, Когото са приели в дома си и в самите себе си.
Той, Христос Поклонникът, изчезва отново от техния взор (Лука 24:13-35), защото посредством евхаристийното причащение е станал част от тяхната вътрешна духовност. Той е станал живот на техните животи, светото, върховното и основното значение за човешкото съществование, осветено чрез вечната Божия любов. Случилото се в Емаус чудо показва, че поклонничеството е обърнато на Евхаристия в жив храм, в Църквата. Самата Църква е поклонничка, пътувайки към възкресение и предвкусване на вечния живот в Царството Божие (Евр. 12:22-23, 13:14). Следователно човек, създаден по образ Божий и свят, намира в светостта върховната и крайна цел на собственото си съществование.
Поклонничеството има също и пророческо значение, което е описано от съвременен богослов по следния начин: „Тези съобщества от хора (т. е. поклонниците), които възпяват своята вяра, символизират и учреждават многоликата общност от хора (народи), за които е писано в последната глава на книгата на пророк Исайя и във визионерската книга на Откровението. От Авраамово време, всички вярващи са поклонници, пътуващи през пустинята към обетованата земя; крачка след крачка те осъзнават, че Христос ги придружава по пътя и ги приканва да Го разпознаят в преломяването на хляба (Лука 24:35).

II. Поклонничеството - обнова и обогатяване на духовния живот:
Разни хора от различни страни посещават места за поклонение. Тяхната мотивация и желанията им са твърде разнообразни. Тяхната възраст е различна, както и техният социален статус, култура, дълбочина на вярата и духовна чувствителност. Всички тия различия стават видими, в частност, при поклонението до свети места или отнасящо се до празници, на които се чества паметта на светци - покровители на светите места.
Западен богослов описва присъстващото множество на място за поклонение така: „Поклонническото място привлича едновременно туриста и поклонника, младия и стария, здравия и боледуващия, семейства и отделни личности, благочестивия и любопитния, милосърдния и джебчията, загрижения за духовното си здраве и търговеца. Природата на поклонничеството изтрива социалните различия, защото поклонниците, в тяхното многообразие, участват в общност, основана на обединяващата реалност на поклонението. Поклонничеството само по себе си рефлектира не само фундаменталната реалност на църквата като народ Божий, потеглил на път в поклонничеството на живота, но така също реалността на човечеството по неговия път към тайнственото място някъде отвъд. Това мистично място надалече може да се разглежда донякъде и да се почувства тъкмо по време на поклонничеството.”
Преживяването на поклонничеството е възможност за освежаване на духовния живот и укрепване на вярата. В духовния опит на поклонничеството онези, които имат по-слаба вяра имат шанса да я заздравят чрез виждане на по-силната вяра на останалите; онези, които са по-нетърпеливи, се сдобиват с търпение, като наблюдават другите; тези, които се молят кратко и по-небрежно, се обогатяват и обновяват от искрените молитви на останалите. По време на поклонението другите влияят на нас. Така също и ние оказваме влияние на останалите чрез нашето виждане за участието в поклонничеството. Обикновено поклонниците са жадни за повече духовен живот, понеже тяхната енория или манастир не могат винаги да им го предложат или защото просто са привикнали с тези места. Поклонничеството е противоположност на рутината. При него Светият Дух събужда в хората по-голямо желание за придобиването на светост и обновление на живота.
Поклонничеството става извор на вътрешна радост и мир и възможност за духовно обогатяване, когато молитвата, бдението, изповедта, причастието и духовният диалог с другите поклонници са неотменна част.
Поклонниците даряват на църквите на поклонническите места пари или материални блага като знак, че са получили на тия места духовни дарове и благословение за своя живот и дейностите си. Светлината и красотата, които могат да се видят в лицата на поклонниците по време на религиозните служби при поклонение, указват светлината, която те са придобили в душите си чрез общата молитва на религиозния празник. Събирането заедно на светите места, мощите и иконите на светците и на хора със свят и скромен живот, стават източник на радост, любов и вътрешно освещаване за поклонника.

III. Поклонничеството като акт на мисионерство
Мирът и радостта, светлината и светостта, събирани от поклонниците в техните сърца по време на посещенията на свети места или по време на отслужването на св. Литургия, биват отнасяни обратно в техните домове, енории, манастири и в обществото. Тъй пилигримите стават носители и свидетели на Светия Дух в света и по този начин - мисионери. Поклонниците вземат със себе си в света това, което са получили при срещата си със светите места и светиите, почитани там. През поклонничеството им, от голяма полза за тях е популярният катехизъм, отнасящ се до житията на светците и деятелността на Бога в живота на людете. Молитвите за болящите (светото Елеосвещение), освещаването на водата, изповядването на греховете и помирението, молитвите и всенощните бдения, песнопенията и общите молитви на група поклонници по техния път към светите места и обратно до дома, книгите и брошурите, иконките, религиозните сувенири и външните литургийни богослужения правят поклонението мисионерска дейност. Във време на тази мисионерска деятелност истината на вярата е в синхрон с красотата на богослужението с цел да се даде израз на тайнството на Божията любов на човеците към Бога. Мистерията на любовта и божествената радост, давани на хората чрез светците, се чества в поклонничеството и се превръща в свещена задача. Поради всичко изброено дотук, поклонничеството като акт на мисионерство е тържество на живота, осветлен от светостта, икона на вечната радост в Божието присъствие. Поклонението освещава цялото продължение на нашия живот на земята и го отваря към вечността.
Поклонничеството ни учи, че мисията на Църквата е търсене на святост и нейното желание да реализира пълнотата на живота в Господа. Туристическото пътуване не е поклонение, ако не се превърне в мистично пътуване, вътрешно поклонничество, в усилие да се стигне все по-близо до Бога посредством молитва и помирение.
През вековете поклонничествата са имали благодатно въздействие върху човешкия живот. Те са допринесли за създаването и обновлението на религиозния живот, като са консолидирали идентитета и духовното единство на човешките общности в дадени области. В същото време те са спомогнали за обогатяването на културата на народите, като са белязали глобалната човешка цивилизация с динамичността на духовния прогрес и търсене на свещеното и вечния живот.
Истинското поклонничество е изобилно благословение за хората и народите, когато се превръща в отговор на възвишения призив: „Залягайте да имате мир с всички и светост, без която никой няма да види Господа” (Евр. 12:14).

E-книги