 Светският и църковният български език
Днес Църквата не е пряко преследвана и много хора приемат Свето Кръщение в зряла възраст. Други, които са били кръстени като деца, но не са били възпитавани във вярата, като големи хора започват да проявяват съзнателен интерес. Някои извървяват сложни пътища, като минават през съблазните на източни учения, различни секти, окултизъм и т. н. И пак се завръщат към Православието не само защото намират там родовите си духовни корени, но главно защото намират там истината, която така дълго и болезнено са търсили.
И тук изведнъж започва поредица от недоразумения, и тук започва един друг и не по-малко мъчителен път.
Защото много от тези хора, млади и образовани, щом започнат да посещават църковните богослужения, срещат бариера. Тази бариера е езикова.
Погрешно би било да се мисли, че само църковнославянският език е в основата на проблема. Днес в храмовете Свещеното Писание, много от молитвите и проповедите са на чист съвременен български език.
Но ето, че пълната разбираемост въпреки това някъде се нарушава.
Ще се опитаме накратко да анализираме това явление.
Какъв всъщност е езикът на Църквата?
Би трябвало най-напред да си дадем сметка, че няма един-единствен църковен език, универсален в Църквата във всички случаи.
Не, но съществуват:
Език на апостолската проповед, сиреч проповедта сред още неприелите вярата. И тук отделно има значение дали аудиторията е от юдеи, или е от езичници. Или пък атеисти, ако говорим конкретно за нашето време.
Език на църковната проповед. Това е проповедта сред верните, сред убедените и утвърдените във вярата.
Език на богословието. Той е предназначен предимно за четене. Това е езикът на книги и трактати, който се характеризира с висота на стила (въпреки че някои подменят висотата с изкуствена сложност на изказа).
Език на Свещеното Писание - старозаветен и новозаветен, съответно с различни първоизточници и особености.
Език на молитвата. Това може да е най-интимният, най-съкровеният и личен изказ, строго индивидуален. И всеки запазва своята свобода с какви думи и изрази ще се обърне към Бога, стига да има вярата и дръзновението да го направи. Но освен език на частната молитва, различаваме и език на общата молитва в църковното събрание.
Език на славословието. Това е богослужебният език, който съдържа поетични, библейски, молитвени и богословски елементи. В него се смесват съответно библейската лексика, богословската, поетическата и молитвената.
Значи първата езикова бариера е свързана с това, че много хора, добре образовани в светската област, влизат в Църквата неподготвени за спецификата на нейния изказ. Това не им пречи обаче да имат своите предварителни представи и дори изисквания, често погрешни. Те директно идват на неделните служби и попадат изведнъж сред песнопения и славословия, без да си дават сметка за многообразието на църковния език в зависимост от случая, мястото и аудиторията. Те очакват от богослужебния език да бъде за тях и проповед, и разяснение, и молитва.
Вторият езиков проблем идва от онези, на които е поверена просветната мисия на Църквата - свещенство, богослови, учители по вероучение.
Често те проявяват неразбиране точно в обратна посока: тъй като отдавна са се сближили с богослужебния език, с лекота го внасят в проповедта, в свободните разговори, в катехизиса пред аудитория, която още не е готова за това. (Не защото е необразована, а тъкмо обратното - защото е много добре образована, но в една лаическа среда, чужда по ценности и по духовна идентичност на Църквата или даже на християнството изобщо.)
Третата основна езикова бариера се дължи на преводите.
Невинаги българските преводи на църковна литература са достатъчно добри. Те страдат от утвърждаването на една лексика, която невинаги е съвместима с българския език, използван днес. Срещат се неоправдани архаизми, терминологията понякога е утежнена. Има и преводи, които звучат изкуствено и даже наивно, и които принизяват езиковата висота на оригиналните текстове, идващи чрез църковнославянския - най-често от гръцки, еврейски и латински. Това се отнася както до Свещеното Писание, така и до богослужебните и нравоучителните текстове.
Този проблем касае в по-малка степен богословските творения, но затова пък те се възприемат като тясно специализирана литература и по този начин излизат от интересите на широкия кръг читатели.
Всички тези проблеми от своя страна са свързани с интересната история на формирането на българския език, с динамичните и съдбовни промени, настъпили (и настъпващи) в него.
Първо, отдалечаването му от старобългарския и съответно - от църковнославянския език като основа на всички славянски езици.
Естествено е такова
Отдалечаване от общия корен
да се наблюдава и при другите славянски езици, още повече че църковнославянският никога не е бил разговорен. Но отдалечаването на останалите славянски езици е повече на равнище лексика.
Българският всъщност остава единственият славянски език (ако изключим македонския), който от синтетичен става аналитичен. Това означава, че падежите изчезват. Изгубва се също инфинитивът на глаголите, а определителният член се премества вкрая на думата като суфикс.
Не зная точно по какви причини това се случва. Не бих изключил те да се окажат свързани с определени особености на темперамента, на манталитета и даже на историческата съдба на българите. Това по-добре ще кажат лингвистите.
Сигурно е обаче, че с тези важни промени се променя и самата логика на езика, самият изказ.
Когато става дума за превод от друг, синтетичен език с падежи, самият езиков инструментариум при превода е вече различен.
В същото време църковнославянският се съхранява като богослужебен език и звучи в храма наред с българския. Но той за нас вече не е така разбираем, както е бил и както днес е за другите славяни - например руснаците. Причината не е в лексиката, тя лесно се усвоява. Причината е в падежните форми. Затова днес българи, владеещи руски или сръбски, много по-лесно разбират богослужебния език.
Замяната на църковнославянския с български също не е никак лесна. Все още не можем да кажем, че са направени достатъчно добри преводи, които да звучат убедително и да са на високото ниво на църковнославянските. Като се имат предвид грамадните инвестиции, които са необходими, това едва ли някога ще стане.
Най-полезното и благодатно, и сътоветно най-трудното разрешение на проблема е да положим усилие и да изучаваме корените на собствения си език; да възстановим езиковата си памет; да усвоим падежната система и да се опитаме да влезем в нейната логика.
Освен, задължителния вече английски език, струва си да се поинтересуваме, поне само теоретично, и от някой синтетичен език. Това не просто би обогатило езиковата ни култура, но би стимулирало изобщо мисловния ни потенциал. Познаването на един аналитичен език и усвояването на още един синтетичен ни дава сякаш още една логическа система, още един тип мислене.
Тук механичното трупане на думи минава на заден план. Речниковият запас не е маловажен, но, както виждаме, езикът е много повече от съвкупност от думи - той е начин на мислене, начин на възприемане и отразяване на света.
Също така следва да се вземат под внимание и историческите обстоятелства при
Формирането на новобългарския език
Ще се опитаме да ги прегледаме накратко.
Съвременните книжовни езици са фиксирани главно чрез печатното дело. След изобретението на Гутенберг, преписваческите школи естествено западат и отстъпват място на издателствата.
Точно в този процес българският език се оказва ощетен в сравнение с много други. Българският език става жертва на едно драматично противоречие: от една страна, неговият древен прототип служи за основа на цялата славянска книжовност. В езиковата си памет ние носим искрата на св. Кирил и Методий, на св. Седмочисленици и техните последователи, Златния век, Преславската школа, делото на великия Евтимий.
От друга страна, след векове на робство, някъде към Възраждането, българският е обречен да преживее втора младост - ненавременна, неестествена и затова - твърде болезнена.
Един древен език отново търси себе си, отново се формира и наново се развива, вече в един много различен контекст.
Полиграфията у нас се развива сравнително късно. Причините за това са повече от ясни: османско подтисничество, бедност, ограничени възможности...
Възраждането като просветен процес неслучайно съвпада с икономически подем и значително замогване сред българите. Но това става доста късно.
Книги на български се печатат и преди това, но едва към средата на 19 век в Пловдив империята УДановФ дава тласък на сериозна издателска дейност. Едва тогава, с появата на многохилядни тиражи на различни издания, може вече да се говори за истинско развитие на българско печатно дело.
Тогава съответно започва да се фиксира новият български книжовен език (за чието създаване иначе се приема периодът 15-и - 17-и век).
Разширяват се интересите, разширява се и тематиката. Заедно с това започва и диференциране на езика, т. е. развиването на различни изказни форми, на различни стилове със своя специфична лексика.
Трябва да допълним, че това разширяване на интересите на младото българско гражданско общество през Възраждането, е главно в светска посока. Лаицизмът, внесен от Запад, си прокарва път и у нас - къде по-плахо, къде напористо.
През 19 век вече се твори и се печата разнообразна книжнина: пиеси и повести, но също и учебници, и наукоподобни издания, и списания - все със светски характер. Дълго време характерни белези на тази книжнина ще останат наивизмът, несполучливата имитация, лошият вкус, популизмът. От Михал Мишкоед и Кръстьо Пишурката до Йовков има дълъг път за вървене.
В езиково отношение се случва следното:
Разговорният език започва по-силно да влияе върху създаващия се книжовен. Писаното и тиражирано слово става филтър на диалекти, наречия, градски жаргон и чужди думи, неизбежно навлизащи отвън. Някои от тях се отхвърлят, други остават.
Създава се едно по-утилитарно отношение към езика чрез навлизането на рекламата и тиражирането на множество УполезниФ книжки Цсборници и наръчници за бита, модата, домакинството и т. н.
Езикът все по-често започва да служи като средство за забава и развлечение, което невинаги е в полза на сериозната литература...
През този период, изпълнен с ентусиазъм, но и с много противоречия, се извършва
Голямото разделение
на съвременния език на УсветскиФ и УцърковенФ.
Във всеки случай църковният език има по-различна съдба, среща по-други проблеми.
Първо, той остава по-консервативен. Връзката му с църковнославянския е още силна.
Да вземем само факта, че от 15-и до 18-и век във възстановените килийни училища в употреба е църковнославянският, докато същевременно навън в употреба е вече новобългарският език.
(Затова, ако през 19 век светският български започва да приема чуждици от френски или от гръцки, то църковните хора приемат в речника си чуждици по-скоро от църковнославянски. Това може да се наблюдава и днес в някои църковни проповеди. Напр.: богохраним, боговдъхновен, небожители, възлюбен и др. Някои от тях са уместни, други звучат нелепо.)
Така или иначе, развитието на църковния новобългарски език е по-тромаво от това на УсветскияФ български.
Не че още в 19-и век у нас не се тиражира църковна литература, но дълго време тя остава по-скоро популярна.
Така е разбирана у нас и мисията на печатното дело през тази епоха - да разпръсква знание и духовност. По възможност бързо, лесно и за всички. Затова дълго време приоритет като че ли имат евтините популярни издания - фолклоризирани жития, патетични нравоучителни брошурки, списания с назидателни статии. Показателно е и това, че чак до двадесетте години на 20-и век на места все още са в употреба старите дамаскини, преписвани на ръка и разпространявани сред благочестивото и любознателно население на малките градове и селата. Можем да си представим какъв е езикът на подобна полуапокрифна литература. За сюжетите да не говорим. А тя в един момент намира и своите издатели. Получава се нещо като Улитературата на въженцаФ, разпространена все още в някои латиноамерикански страни. С тази решителна разлика, че в нашия случай става дума не за сладникави историйки, а за отговорно дело като духовната просвета на един пробуждащ се народ, чиято частична културна, историческа и езикова амнезия трябва да бъде излекувана...
Фатално за авторитета на сериозното богословско познание у нас, ако го съпоставим с бързото развитие на художествената, научната, документалната литература.
(Само като си помислим, че през това време, и то много по-отрано, в Санкт Петербург, Москва и в много други академични центрове в Русия се печатат пълните сборници с творенията на Светите отци, превеждани от оригинал, дело на цели академични екипи... Неслучайно и доднес тези дореволюционни издания остават главният източник за българските богослови. Обикновено те се ползват на руски.
Когато средствата позволяват, правят се преводи. Пак от руски, защото е по-лесно и по-евтино, отколкото преводите от оригинал - старогръцки, латински, еврейски или църковнославянски.)
Виждаме, че църковният език не е толкова неразбираем. По-скоро той е компрометиран по погрешка, и то най-вече сред нашата УсветскаФ интелигенция. Защото и българската интелигенция от своя страна също се разделя на светска и църковна. Едната интелигенция съхранява и развива своя език, а другата - своя! Всеки по своему.
Липсва обмен, липсва творческо и духовно преливане между българския език на светската култура и българския език на духовността.
Затова ние не създаваме свой Достоевски, Соловьов, Бердяев. Не създаваме своя интелигенция, която да е повлияна от православния дух и от богословските понятия, от църковния език.
У нас са се появили бариери от ценностен, културен или ако щете - от психологически тип, отделящи рязко светското от църковното и интелектуалното от духовното.
По някакви причини в един момент от историята си българинът се комплексира от своята православна църковност. Убеден съм, че поне отчасти тези причини са езикови, свързани с процесите, които току-що разгледахме.
В същото време същият този българин дори да иска, не може така лесно да се отрече от тази своя православна църковност, защото тя е вкоренена толкова дълбоко в съзнанието му, че без нея той не успява да определи идентичността си.
Какво става? - Става това, на което и днес сме свидетели. Ние не се отричаме пряко от православната си принадлежност, но, вместо да се отречем, се срамуваме, стесняваме се от нея. Считаме я за закостеняла и архаична, считаме я за недостатъчно УинтелектуалнаФ и даже за наивна, УбабешкаФ - точно както на модерния светски българин му изглежда и езикът на Църквата.
Проявяваме склонност сами да маргинализираме собствената си идентичност, да я избутваме към периферията, към кухнята на самосъзнанието си.
Болезнено търсим друго самосъзнание, други изразни средства, друг език.
А всичко си е тук, на мястото. Трябва само да отпаднат някои бариери.
Свещ. Ангел ВЕЛИЧКОВ
|