Вяра, църква, общество

"Изгубеното поколение" на открилите Христа

Владимир Свинтила (1926-1998) Произхожда от възрожденски род с патриотични традиции. Завършва италианската гимназия в София. Учи за кратко медицина и режисура. Следва романска филология и право в Софийския университет. Завършва право през 1952 г. Дебютът му на преводач е блестящият превод на „Сонети” на Шекспир и „Песни и поеми” на Робърт Бърнс. Работи като журналист и редактор, известно време е драматург. Реализира се като публицист, есеист, художествен и литературен критик, кинокритик, историк на българската култура, културолог, народопсихолог, социолог, поет, белетрист. Автор е на повече от 4 хиляди публикации в печата и на 20 книги.

В периода между двете войни парижките кафенета вдъхновяват едно поколение млади интелектуалци да си измисли очарователно име: „изгубено”. Това са група американци, жизнени и фриволни, талантливи „скептици”, за да не кажем безбожници, модерни хора. Небогати - дарени от обстоятелствата с възможността да живеят в Европа скромно, но без никакви лишения. И без нуждата да работят нещо извън интелектуалните си интереси.
Естествено предпочитат Париж, където превръщат ежедневието си в един „безкраен празник”. Хемингуей така и озаглавява прочутата си книга. Освен него: Ездра Паунд, Скот Фицджералд, Томас Елиът и други.
„Безкрайният им празник” все пак се нуждае и от доза драматизъм, от щипка патос. Човек се чувства дискомфортно в пълна безметежност. А само личните любовни драми не натежават достатъчно... И един ден се стига до формулата: „Всички вие сте едно изгубено поколение”. Думите са на Гертруд Стайн. Те им харесват с този съдбовен тон. Може би защото им придават осанката на елегантно страдание, романтичния чар на изискана обреченост. Може би и защото така се продава по-добре всяко новоизлязло заглавие. В американската литература „лост дженерейшън” става нещо като търговската марка на една нова класика.
Както и да е, ние също харесвахме „изгубеното поколение”, неговите книги отдавна са преведени на български и продължават да се търсят.
Но когато преди около месец и половина се появи книгата на Владимир Свинтила „От Маркс до Христа”, изведнъж болезнено осъзнах: „онези там” не са никакво изгубено поколение! Нормално е млади и безгрижни хора да си измислят проблеми, които красиво и възвишено да разрешават. Но - от тяхна собствена гледна точка - те не са никакво изгубено поколение. Защото са осъществили докрай себе си като такива, каквито сами са искали да бъдат; оставяли са до последно посланията си такива, каквито сами са искали да достигнат до другите. Те са си изкарвали хляба (и сухото мартини с лед) с онова, което са обичали да правят. И никой не е инкриминирал нито изданията, нито възгледите им. Нито тях самите... Дори войната за повечето от тези интелектуалци остава фон - по-близък или по-далечен - на някакви лични преживявания (наистина, талантливо превъплътени в общозначими теми) или гореща точка на вълнуващи репортажи. Но за тях войната никога не е национална катастрофа, нито проводник на комунизма.
Може да прозвучи като завист, но е само болка. Защото, докато те са се радвали на творческата си зрялост, на читателски интерес към себе си, докато и в България включително са се подготвяли преводите и изданията на техните книги, незабелязано и за България, а още по-малко за света, у нас самотно съзрява едно истинско наше „изгубено поколение” български интелектуалци - не по-малко талантливо и може би много по-ерудирано. А ние сякаш сме забравили това още преди да сме го разбрали, преди да сме си направили поне някое и друго полезно заключение.
Днес покойният Владимир Свинтила, четири години след смъртта си, ни го напомня в своята книга.
Бог да го прости. Дали приживе сам е съзнавал колко е важно, че ни оставя тези страници, тези свои есеистични откровения, анализи, изповеди? Но в книгата му няма място за стария глупав въпрос „какво е искал да каже авторът” - не, авторът е казал всичко с пророческа яснота, в прав текст и пределно искрено. Авторът е и свидетел, и главно действащо лице. Той е част от хората и събитията, за които пише. С него също се случват невидимите духовни процеси, които описва. Той всъщност е сред най-изтъкнатите, най-ярките фигури на нашето достойно „изгубено поколение” големи български интелектуалци.
Книгата обаче не е биографична, нито автобиографична. Това е полезно да се знае предварително от читателя. Въпреки че повечето от главите са посветени на отделни личности, за живота им се научава малко. Затова пък се проследяват неща, за които чисто биографичният жанр обикновено остава сляп: движенията на душата, израстването на духа, онзи невидим път към Христа, след който вече Христос е Пътят...
Илия Бешков, Филип Чипев, Константин Константинов, Трифон Кунев, Димитър Талев, Яна Язова... Владимир Свинтила - съвременникът, сподвижникът, свидетелят, летописецът, изповедникът на тези и още други споменати и неспоменати поименно в „От Маркс до Христа”.
Защо да са „изгубено поколение”, защо този паралел?
Защото повечето от тях, почти всички, преживели творческата си младост между двете войни и достигнали зрелостта си в годините след Деветосептемврийския преврат, остават лишени от възможността да се доизкажат свободно, да се наситят на дните на творческата си зрялост, да наситят и други. Освен онези, които са продали съвестите си, но за тях авторът не пише, те за него не представляват интерес.
И тук още по-важно и по-интересно е откритието, че докато свободните им творчески години са белязани, най-общо казано, от леви настроения и безгрижно интелектуалстващо безбожие, то годините на зрелостта ги обръщат постепенно към християнството, а вече в края на жизнения им път - конкретно към Православието. Те лично срещат Христа, смирено стоят пред образа на Пресвета Богородица и се молят. Така си отиват от този свят - в покаяние, в един тъжен и радостен мир, опростени. Оказва се, че другото преди е било етап за надживяване, че техният потенциал е достатъчно голям, за да не спрат развитието си с изкушенията на младостта.
Като автори, като мислители и представители на истинската българска интелигенция (не на подкупената, не на фалшивата), те остават ощетени. Творческият им път среща яка и висока стена след 1944 г. Комунизмът сподавя словото им - и писмено, и устно - хората се страхуват даже от личните си разговори. Никаква възможност поне за обсъждания, поне за тих разговор в кафене. И това продължава прекалено дълго.
Едни спират да творят и се отдават на преводи в борба за (достойно) физическо оцеляване. Други творят, но не ги издават. Трети ги реабилитират, но късно и при „определени условия”. И почти всички са били репресирани, изселвани, или минават през лагерите.
Но, както споменах, книгата на Владимир Свинтила не се занимава обстоятелствено с биографични сведения. Тя не е и политическа. Даже към политиката се таи тихо презрение, политиката е под нивото на автора.
Той самият в предговора я нарича документална. Всъщност „От Маркс до Христа” е много повече от документална книга. Бих казал, че ако се абстрахираме от литературно-есеистичния й стил - а той е прекрасен - бихме разпознали в нея един истински нравствено-богословски трактат. Може би най-добрият в съвременната ни богословска мисъл. И добре, че е литературно-есеистичният стил. Иначе мнозина биха се отвърнали „респектирани”, преди да прочетат и първата глава. (Някои днес предпочитат да определят отвращението си от богословския стил като респект...) А сега - дано повече да я прочетат.
Та, трябваше да се появи тази именно литературна творба, за да ни открие толкова горчиви и важни истини за нашата фолклоризирана „духовна идентичност”, за нашето прословуто „българско православие” на шаяка и шевицата, на менчето с чемшир... и потурите. И за нашия стародавен, закоравял атеизъм, който започва някъде далеч в зората на националното ни самоосъзнаване и залеза на светоотеческата ни духовност.
Но също и утешителните истини за нашия шанс за спасение днес, за нашата все още жива връзка с истинското Православие и с непобедимата вяра Христова.
Не че ние досега не предчувствахме тези истини, но това бе все още предчувствие. Някакви опити само да подредим пъзела. И сега, като го подреждаме с помощта на Владимир Свинтила, под него откриваме забравени прекрасни византийски (не гръцки!) мозайки от времето преди да заспим историческия си и духовен български сън... Мозайки, от които ни гледат иконните образи на светците.
Зад океана нямат, лежащи отдолу, своите византийски мозайки. Интелектуалната памет там достига до парижките кафенета. Е, добре - до Френската революция, все едно. Както уточнихме, там не може да има изгубени поколения, защото никой не ги е затривал. Че изгубено поколение и изгубени хора са две различни понятия, е съвсем друга тема.
А ние, с нашите „истински” изгубени поколения, като че ли сме се обогатили с намерили себе си хора. Намерили себе си, означава: намерили Христа.
Не са ли те шанс за всички ни? Но как да си спомним за тях, как да ги открием? Личностите им са труднодостъпни - та нали съществена част от зрялото им творчество остава неиздадено, а и ненаписано. Само преживяно и премисляно към залеза на дните в усамотение пред иконостаса на някой софийски храм.
Владимир Свинтила чрез своята книга извежда личния духовен път на тези интелектуалци до висотата на творчество. Той дава живот, сила и непреходност на техните недописани послания: творчество, което така или иначе води до Христа и до Православието.
Личният пример по-трудно се следва. Много по-лесно е да се впишеш конформистки в своето поколение и сетне да се оправдаваш или хвалиш с него. „От Маркс до Христа” ни показва именно трудния път на личността към Истината. (Вместо „на поколението към бъдещето” или нещо подобно.) Това е пътят на личните лутания, на личната свобода в избора, но и на личната отговорност пред Бога - не пред човеците и тяхната суета. Също така, това е пътят на личното страдание. Изглежда, единственият възможен верен път - към Голгота.
Те не оставят свои „духовни чада” сред родната интелигенция. Следващите априлски поколения са вече други хора. Общото е, че и техният път започва от Маркс. Различното е, че никога не стига до Христа. Минава през прекалено много удобства, наречени „грижи за културата” и прекалено много лични интереси, наречени „убеждения”, за да отвежда до Голготата на Владимир-Свинтиловите съвременници.
Безспорно, и после има таланти, но вече пречупени, подчинени на всичко, което може да подсигури траен, конструктивен атеизъм сред новата „прогресивна интелигенция”.
И накрая, понеже не е престижно толкова много бездуховност за едни деятели на културата, минаха през Рьорих и стигнаха до... Ванга.
Какви криви пътеки - от Маркс до Ванга!
Такъв е неочакваният край.
Сигурно и Владимир Свинтила го е разбирал приживе, но в книгата „От Маркс до Христа” не става дума за това. Тя е над това и разказва за други хора. Нека не я опорочаваме.

Книгата ми „От Маркс до Христа” е не толкова автобиографична, колкото документална. В нея е отразен не само моят религиозен опит, но и опитът на цяла една общност. Разказано е движението на една социална среда от позитивизма, материализма, марксизма - към трансцендентизма, метафизиката, религията, християнството, православието. Това движение бе и агония - „из безднах возопих”! Това движение бе и героика. Да скъсаш с тези възгледи, които се смятаха за естествени - като късния дарвинизъм, класическата физика на твърдото тяло, и да се върнеш назад във времето - както на всички изглеждаше движението към православието - за това се изискваше характер. Човек трябваше да се пребори с предразсъдъците на позитивизма и марксизма, дълбоко залегнали в съзнанието на интелигенцията - трябваше да се пребори и със себе си. В тази борба помогнаха страданията, с които ни обогатиха и последните десетилетия. Страдащият човек е по неволя и мислещ. Ето как сатаната отиваше против себе си и против своето дело. Измъчени, но с озарени лица, ние най-сетне се обръщахме към иконите на Иисуса Христа и на Пресветата Божия Майка. В агонията на духа бяхме намерили спасението.
В нашето поколение материализмът и атеизмът претърпяха завинаги своя крах. Това е смисълът на книгата. Тя говори за едно постижение, което ще остане за всички. Ние сме поколението, което се завърна при Светата наша Православна Църква до дългия и труден път на покаянието.

Илия Бешков
„Никога не съм бил марксист. Но пантеист бях. Сега времето ли, Божията милост ли, не знам, ме лекуват от моя пантеизъм... Аз още не знаех какво е изкушението. Потиснатото състояние, меланхолията приемах за „състояние на духа”, за настроение. Не знаех, че така се проверяват душите ни.”
Темата за демонизма не бе приятна на Бешков: „Това бяха глупостите на времето, казваше ми, глупостите, на които е способна младостта, младостта след войните. Разбира се, никога не съм вярвал реално в злото. Но демонизмът, това бе критическо отношение към света.”
Бешков знаеше, че плаща за грешките на цялата интелигенция, грешки гибелни, от 20-те и 30-те години. Тези грешки не можеха да бъдат поправени житейски и политически. Пътят бе само един: изкуплението.
Той изтощи себе си с пости, тримирене. Беше му постоянно студено, защото от постите беше „изпосталял”. „Изходът от драмата, каза ми, е духовен. Страданието и молитвата отвеждат на пътя на честта.”

Константин Петканов
Беше от тракийските бежанци. През 1913 г. бе влязъл доброволец в армията...
Във въстанията, войните бе сформирал своя мироглед - бе затвърдил християнската си вяра и бе осмислил своето православие исторически...
При него патриотизмът съвпадаше с християнството... Неговото родолюбие бе и христолюбие...
Той не беше от куклената интелигенция и те разбраха, че няма да играе по свирката им... В разправата, която започнаха с интелектуалците, Петканов бе на едно от първите места. Комунистическите писачи започнаха атаките си...
В нещастието, в страданието на плътта и на душата, той бе по-християнин от всекиго. В него видях, както и при някои други, способността да се страда, тази способност, която се открива и в житията на българските светци.

Атанас Далчев
Той не приемаше себе си да е християнин. Приемаше - в онези години, - че изпитва един дълбок интерес към християнството, без да се отъждествява с него...
После животът му внезапно се вгорчи. Оставиха го без работа, препитаваше се единствено от преводи...
Комунистите го изтезаваха в името на своя мистериален театър.
Тогава Далчев се обърна към Евангелието...
Видях го в „Св. Седмочисленици”. Беше запалил свещица и се молеше пред олтара. Същата жълто-златна свещ, която бе палил като дете в Солун...
Гледайки молещия се Далчев, в сърцето ми проникна чудото на вярата.
След бродене при католическите мислители, след западните отци, след Хегел, Атанас Далчев се бе върнал към лоното на Православието. С детска чистота и невинност той пристъпваше към ритуала и молитвата.