Атеистичната пропаганда често се възползваше от бисерите на християнската добродетелност, за да се обърне срещу тях, опитвайки се да ги унищожи (вж. Мат. 7:6).
Днес например още битува мнението, че християнството е учение на бедни и презрени, религия на плебеи - теория, скалъпена недобросъвестно на основата на високия християнски идеал за нестежателност...
Но бедността никога не е била християнски идеал сама по себе си.
Християнството никога не е било кастово учение
затворено в някакви обособени обществени кръгове, били те нисши или висши. Това би противоречало на самата му същност - спасението на целия човешки род, без остатък.
Кастово обособяване наблюдаваме по-скоро в другите религии.
В по-късния юдаизъм виждаме класови разделения на религиозна основа. Формално погледнато, те са установени от Моисеевия закон, но когато се изкриви духовният им смисъл, се стига до закоравял религиозен елитаризъм с неизбежни социални последици. В Новия Завет на някои места ясно проличава дистанцирането и презрението на първосвещеническия елит към народа: „Повярвал ли е в Него някой от началниците или от фарисеите? Но тоя народ, който не знае Закона, е проклет” (Йоан 7:48-49).
Елитарност има и в будизма, и в по-примитивното езичество, а в исляма се наблюдава по-скоро обратното - религиозен популизъм, религия на масите.
Християнството не се поддава на подобни определения.
Дали то възниква сред бедни или сред богати, сред простолюдието или сред аристокрацията? - не може да се каже нито едното, нито другото.
Христос се родил във витлеемската ясла, но бил от знатен, царски род, от Давидовото коляно; имал дом и занаят, а нямал къде глава да подслони (вж. Лука 9:58); след Него ходело простолюдието, но Го търсели и богати, и началници, и членове на Синедриона; ядял и пиел с грешници, но поучавал и книжниците.
И никой да не дръзва да помисли, че Христос бил бездомен, скитник и просто случайно изпаднал в беда!
Тук става дума за служение, не за принуда. Христос не само със слово, но и със Своя живот сред човеците ни учи да не се уповаваме на тленните блага на света, да презираме земната слава. Учи ни на упование в Бога, Който е наш любещ Отец, промислящ за нуждите на всеки.
Ние знаем, че Господ до последните три години на Своето служение имал дом, имал и занаят: „Не е ли Той на дърводелеца син?” (Мат. 13:55). В онова време дърводелството било нелека, но сериозна и почитана професия, осигуряваща добро препитание.
Да погледнем Христовите апостоли. И за тях се разпространява погрешното мнение, че били бедни и неуки. Вярно е, че Йоан и Петър били обикновени рибари (впрочем и рибарството било почтен занаят), но Лука бил лекар, а Павел - знатен юдей, римски гражданин (по-късно, за да се издържа от труда на ръцете си като апостол, той усвоява професията на благочестивите Акила и Прискила и става майстор на шатри - вж. Деян. 18:1-3).
Но всички те изоставят стария си начин на живот и тръгват да проповядват словото в доброволна бедност. Тази бедност има дълбок духовен смисъл. Тя не е бедност-беда, не е бедност-бедствие. Нито един от Христовите пратеници не остава в положение, което да възпрепятства Господнето дело поради изтощение от глад, липса на подслон или дреха. Всъщност това е
бедност-победа
над суетата, над грижите и тегобите на света. Победа, която никой не може де си извоюва сам, без упование на Бога Творец и Всеподател.
И мизерията, и греховното богатство започват тогава, когато човекът изостави Бога и поеме по свои греховни пътища.
Още от самото начало първите християни, съвременници на Спасителя, не могат да бъдат причислени към някакви определени обществени прослойки. Ако Христос изцелил дъщерята на бедната и презряна хананейка, то пречистото Му тяло било снето от Кръста, помазано и обвито в чиста плащаница, благодарение на благообразния Йосиф Ариматейски - човек богат и знатен, принадлежащ към юдейската върхушка, почитан и от евреи, и от римляни.
В деня на Петдесетница Божият Дух не подбирал по социални критерии кого да осени с благодатта. Хиляди приемали християнството. Но сред първите били мнозина високопоставени в обществото - стотникът Корнилий, например (вж. Деян. 10:1).
Кои били раннохристиянските мъченици
Времената до началото на IV век били сурови. Никой не можел да се спаси чрез благороднически произход, обществено положение и пари, ако нарушавал разпоредбите на императора. И ето, че историческите сведения за житията на първите мъченици изобилстват с имена на хора заможни и знатни, нерядко поставени да началстват над мнозина, с добро име и в императорския двор. Те пострадали чисти и неопорочени от слава и богатство, единствено заради пламенната си вяра в Христа и почитането на Истинния Бог.
Съвсем обяснимо е, че в писмен вид са съхранени животоописанията на по-известни и почитани люде. Затова много често мъченическите актове започват с краткото: „роден(а) в семейство на заможни родители, син (дъщеря) на богати сановници, произхождал (а) от богат род, наследява от родителите си огромно богатство” и т. н.
По-късно, когато гоненията спират и жаждата по Бога подтиква мнозина към подвизите на монашеския живот, потокът на „знатните” не секва. От палатите и именията на Рим и Византия към пустинните местности на Северна Африка, Арабския полуостров, Палестина и Мала Азия поемат хиляди христолюбци, подвижници на благочестието. Те доброволно се обричат на бедност, но не и на духовна мизерия; на скърби, но не и на отчаяние; на пост, но не и на гняв поради лишението. Външно, според разбиранията на този свят, те се унижават, но духовно достигат истинското благородство - светостта.
Непонятен, почти ужасяващ за категориите на мирската суета, е животът на такива преподобни като св. Йоан Колибар, син на цариградски сановник, който станал монах в един от най-строгите манастири. По-късно, по Божие допущение, той напуснал манастира и се върнал в бащиния си дом неузнаваем, като окаян бедняк. За да не наруши доброволния си подвиг заради Христа, той не разкрил себе си, но до края на живота си живял в мизерна колиба, стъкмена в двора на родния му палат и се хранел от подаянията на бащините си слуги.
Подобно е житието на сенаторската щерка Евсевия - Ксения Римлянка, по принуда сгодена за велможа. Заради Христа, дни преди сватбата си тя тайно напуска завинаги суетния свят на римската аристокрация и се поселва край един малоазийски манастир. Едва след края на земния й път се разкрива загадката за нейния произход.
Да си спомним и за прекрасната Мелания Римлянка, вдовицата на окръжен римски управител, която „грамадните си съкровища употребила за богоугодни дела”, а около нея още мнозина благородници станали нейни подражатели.
Тези случаи не са изключения, а само малка част от едно неизчерпаемо духовно съкровище, засвидетелствано за поколенията в писмен вид.
Ето, и светите отци, и великите учители на Църквата, повечето били с аристократичен произход и значително имущество. Но просияли не с блясъка на диамантите, а с нетленното сияние на любовта към Бога. Те станали истински последователи на Христа, като се отрекли от суетата на преходната слава и придобили наследството на вечния живот.
След всичко това кой освен недобросъвестният може да твърди, че християнството е плебейска религия?
Но ето, че същите тези злоречиви обвинители твърдяха и продължават да твърдят, че по-късно богатото и властващо съсловие се било опомнило и проумяло, че християнството било подходящо за „потискане на една класа от друга”, та го направили с тази цел официална религия.
Нелепост след нелепост
Те би трябвало да изпаднат в недоумение, ако научат, че стълбът на Православието, великият Атанасий, архиепископ Александрийски, посрамил нечестието на арианската ерес, бил „син на бедни родители християни”.
Св. мъченик Емилиян Доростолски бил „роб у един грък и изповядвал вярата в Христа Иисуса”. Ала това не попречило той да получи нетленен венец в Царството Божие чрез жестоките мъчения, претърпени заради вярата.
Преподобни Мойсей Мурин пък, преди да се покае и посвети на Господа, бил разбойник, родом етиопец. „Не знаел ни страх, ни жалост”, казва се в житието му, „но Господ, Който не желае гибелта на грешника, в Своята милост му пратил светла минута на покаяние”. Постъпил в манастир и завършил живота си като свят подвижник и мъченик Христов.
А какво да кажем за почти едновременното обръщане към Разпнатия Христос на разбойника, търпящ наказание, и представителя на реда - римския „полковник”, стотника Лонгин (вж. Мат. 27:45-54)?
Във времената, когато християнството наистина станало „официална религия”, когато външното благочестие започнало да измества идеала на светостта, тогава Бог намерил начин да противостои на конформизма. Подобно на старозаветните пророци се появили юродивите „Христа ради” (заради Христа). Те явили християнската святост извън формалните норми на „разумния” свят, били за поучение и коректив не само на средната, но и на висшата прослойка в „християнизираните” общества.
Къде е тук класовият елемент? Къде е „потискането на една класа от друга чрез религията”?
Виждаме, че се изплъзва всеки опит християнството да бъде сковано в някакви диалектични рамки, в систематизирани концепции, в определения от политическа, социологическа или икономическа гледна точка.
Спомняме си словата на пророк Исаия: „Но рода Му кой ще обясни?... Отредиха Му гроб със злодейци, но Той биде погребан у богатия, защото не бе сторил грях и в устата Му нямаше лъжа” (Исаия 53:8-9).
Тези думи се отнасят за Христа. Те са в сила и за християнството.

E-книги