За живота на св. Марко Преславски е известно малко. Той е забравен от нас, днешните българи.
В списъка на българските светци, представен в „История славянобългарска” на преподобния Паисий Хилендарски, под номер 23 е записано: „Св. Марко, Преславски митрополит. Той пренесъл мощите на преподобната наша майка Параскева от Епиват в Търново. Бил велик със светия си живот и учение, и починал на своя престол в Преслав.”
„Аз претърсих всички светогорски манастири, гдето има български книги и царски грамоти, също така и много места по България, гдето се намират стари български книги”, пише св. Паисий Хилендарски.
Това отношение на светогорския монах към историческата документация ни заставя да обърнем по-голямо внимание на изнесените в „История славянобългарска” вести за събития и лица. Впрочем, църковното предание в Света гора и днес е живо, така че вписването на митрополит Марко Преславски към общността на българските светци от друг, по-късен светец на България - Паисий Хилендарски, не бива да бъде оспорвано.
Известна светлина върху личността на митрополит Марко Преславски хвърля откритият и обнародван от Стефан Кожухаров неизвестен летописен разказ от времето на цар Иван Асен II. За сюжет на този разказ служи пренасянето на мощите на св. Петка-Параскева Епиватска. По нареждане на цар Иван Асен II те трябвало да бъдат пренесени от Каликратия, където според преданието била погребана светицата. Пренасянето трябвало да бъде извършено с участието на митрополит Марко.
От летописния разказ още става известно, че след смъртта на патриарх Василий и след пренасянето на мощите на св. Петка Параскева от Каликратия в Търново царят изпратил „монаха Йоаким” в Никея, за да бъде благословен за архиерей.
За Марко Преславски свидетелства и друг български светец - Патриарх Евтимий. В „Житието на св. Петка Търновска” той описва как цар Иван Асен II, след преговори със завладелите Цариград франки, „веднага изпрати там с голяма почест всеосвещенния Марко, митрополита на Преслав Велики, та да пренесе тялото на преподобната от Епиват в славния град Търнов. А онзи отиде, уреди всичко за прославата, тържествено взе свещените мощи и с усърдие се връщаше в земята си, прославяйки Бога и преподобната. И когато, прочее, премина франкските владения и стигна до своята страна, всички околни се стичаха със свещи, с кадила, с благовонни масла и изпращаха ковчега на преподобната към славния царствуващ град Търнов. Щом благочестивият цар Иван Асен научи, излезе от града с майка си царица Елена, със своята царица Ана и с всичките си велможи. С тях беше и всечестният патриарх кир Василие с целия църковен клир и неизброимо множество хора.”
В Боянския поменик сред имената на патриарсите, преди Йоаким, е споменат Марко. Може да се допусне, че неизвестният съставител на поменика от Боянската църква е поставил митрополит Марко Преславски сред българските патриарси в знак на уважение. Това сигурно означава, че митрополит Марко е отстоявал твърдо православието в българската църква от католическите атаки по онова време.
В по-късни преработки на Бориловия синодик, включващ решения на събора, свикан от цар Борис срещу богомилите, е вмъкнат разказът за възстановяването на Търновската патриаршия в 1235 година от цар Иван Асен II. В славословието за царе, боляри и патриарси, сред митрополитите се споменават: Василий, Марко, Никодим.
В Царственика или „История болгарская”, издаден от Христаки Павлович през 1844 г. в Буда, сред българските светци под номер 25 е записан митрополит Марко Преславски.
Също така във втората част на монографията на Стойчо Стефанов „Назад през вековете” (собств. изд. 2000 г.; стр. 217) се среща следният текст: „Новопостроените манастири, с напътствията на самия български господар Борис Михаил, се превърнали в училища за висши български църковни служители. От тези манастири излизат и голяма част от старобългарските книжовници, като презвитер Йоан Екзарх, Григорий Минх, презвитер Йоан, епископ Марко и много други.” Тъй като тук е налице просто изброяване на духовни деятели, живели и творили през различни векове, не е възможно идентифициране на източника, от който е почерпано сведението за св. Марко.
Всички тези откъслечни свидетелства, които обаче произхождат от множество, и то коренно различни по своята същност и историческа епоха източници, дават основание за надежди, че животът и делото на св. Марко могат отново да бъдат разкрити за признателните потомци, но предполагат извършването на още редица допълнителни проучвания.
Времето на Марко Преславски съвпада с най-щастливата епоха от средновековната ни история. Но духовният блясък на онова време на боголюбиви духовници и миряни, сравнено със съвремието ни, носи тъжни размисли.
Защо ние, днешните българи, сме лишени от спомена за св. Марко Преславски?
Вероятен отговор на този въпрос дава Константин Иречек, един от най-големите историографи на нашето Възраждане:
„Историята на фанариотския клир в България е опетнена с дела, достойни само за вандали.”
Може би написаното за св. Марко е изчезнало около 1840 г., когато Шуменският епископ - грък, освещавайки църквата в село Въча, заповядал да хвърлят ръкописните български книги в една яма на гробищата. Но най-прочутото фанариотско аутодафе, според Иречек, било изгарянето на старата Патриаршеска библиотека през 1825 г. в Търново. По това време от там са изчезнали и мощите на св. Михаил - войн, българин.
Ние ходим по земя, пропита с мъченическа кръв и по стъпките на светци, за които не знаем. Или знаем твърде малко.
Зачитането на светците е заповядано от Господ Иисус Христос с думите: „Който приема вас, Мене приема” (Мат. 10:40).
Българската същност е в българската святост.

E-книги