Белослатинският пастир Свещеник Александър Дянков е роден на 23 декември 1902г. в гр. Плевен. Дядо му, отец Алекси Дянков, бил свещеник в гр.Свищов, а баща му - опълченец в четата на Христо Ботев, бил заточен в Мала Азия. Под благотворното влияние на своя дядо постъпва в Духовната семинария, която завършва през 1922 г. Като служител във Врачанската митрополия се запознава с бъдещата си съпруга - Мария Христова Босолова, чийто баща бил църковен настоятел. На 7 февруари 1926 г. двамата се венчават във врачанската църква Св. Възнесение Господне. След това Александър Дянков е ръкоположен за дякон във Враца. През 1927 г.е ръкоположен за свещеник и изпратен в румънския град Браила. В Румъния той учи в Консерваторията и Художествената академия в Букурещ, където се запознава и сприятелява с художниците Илия Бешков и Константин Щъркелов. Изучава френски, немски, английски и руски език и започва да пише стихове и песни. През 1935 г. със семейството си се завръща в България и става енорийски свещеник в църквата Св. Параскева в Бяла Слатина. Тук той се заема с реставрирането на храма, който е зографисан изцяло, изработен е и нов иконостас с дърворезба. Отец Александър създава християнско братство и младежки църковен хор. С помощта на белослатинци залесява местността Агининото бранище, превръща езерото край Бяла Слатина в басейн, а до него правят футболно игрище. Свещеник Дянков изключително много обича децата и ги занимава с уроци по цигулка, музика, пеене, рисуване, плуване. Той ненавижда политиката, никога не говори за политика и против комунистите. Лично той разквартирова руските части в града и приема много войници в къщата си. Още преди 9 септември спасява дъщерята на домакина на читалището, заловена заради членството си в РМС. Впоследствие същата свидетелства против него в съда, заявявайки, че отецът я освободил, за да може да се застъпи за него, ако комунистите дойдат на власт. На скалъпения процес в читалището на Бяла Слатина отец Александър Дянков се защитава сам, без адвокат. Посочва много дати на събрания на РМС и БКП преди Девети, посочва и много от ръководителите и членовете на тези организации, като казва: Ето, аз съм знаел всичко това и не съм ги издал. И после, защо ще моля някакво момиче за услуга, след като познавам много от големите комунисти на града и бих могъл да ги помоля тях за нещо, ако се наложи. Обаче не съм го направил. След тези негови думи момичето се разплаква в съда, иска прошка от отеца и казва: Прости ми, отче, заплашиха ме и ме принудиха да говоря против теб. Въпреки това в присъда №1 на Белослатинския народен съд от 13 март 1945 г. отец Александър Прокопиев Дянков е осъден на доживотен строг тъмничен затвор,100 хиляди лева глоба и 1/3 имотна конфискация. В мотивите към присъдата се отбелязва, че свещеникът освен че е разкрил конспирацията в гимназията, с което бил станал причина за убийството на Благой Монов, но е преследвал и всяка свободна мисъл на младежите. След обявяването на присъдата отец Дянков казва пред съда: Наложена ми е присъда до живот. Десет години съм в Бяла Слатина и работих за града. Аз моля милост и да ми се наложи по-малко наказание, като не ми се конфискува имотът, за да може да се гледат малките ми деца! В затвора той е обект на много мъчения, побоища, подигравки, (скубали му брадата, скачали му на гърдите и т.н.). През това време уволняват презвитерата и семейството с три невръстни деца остава без никакви средства за препитание. През нощта хората им носят храна. Сутрин често намират в двора си чували с брашно, ориз, дърва, въглища и др. На свиждане ги допускат само веднъж на шест месеца. А в затвора свещеникът не спира да чете молитви на затворниците, да ги подкрепя, да пее и пише стихове: Настъпи ли омраза, всяка страст е на лице. Завист, подлост са на поза и те със клюки кат проказа мъчат нашето сърце. Чистите души огъват, праведникът лей сълзи. Радост с мъка се запълват - всички в плач, тъга потъват - само ужас, смърт цари. (1947, затвора)
След няколко години е преместен на по-лек режим в Плевенския затвор, където работи в дърводелската работилница. През 1952 г. е освободен и заточен в село Стожер, където не след дълго умира.
|