Съдбата на България е пряко преплетена с историята на Вселенските събори. Шестият вселенски събор (680-681 г.) се свиква в Константинопол от ромейския император Константин IV Погонат тъкмо по времето, когато Аспарух вече е основал Дунавска България и заплашва северните граници на империята.
По време на самия събор императорът тръгва на поход, за да ликвидира тази опасност, но противникът се оказва по-силен от очакваното и военните действия при Онгъла не носят успех на ромеите. Междувременно Съборът в столицата продължава. Преждевременното отпътуване на Константин Погонат преди края на похода - първо към Месемврия, после и към Константинопол - разколебава войската му и тя тръгва да отстъпва. Аспаруховата конница излиза от укрепленията, за да преследва ромеите, които се спасяват с бягство.
Отглас от тези събития намираме в протоколите на VI Вселенски събор. Там са записани думите на някой си презвитер Константин, който между другото казва: „Ако бях изслушан, нямаше да претърпим това, което претърпяхме тази година, т. е. ако сме претърпели нещо във войната с България.”
Победата на българите е победа на езичници над християни, но всъщност тя промислително води до утвърждаване и признаване на създадената малко преди това българска държава при Дунава. Същата тази държава след по-малко от два века ще приеме християнството именно от Константинопол, и то именно чрез държавния глава - св. княз Борис.
Знаменателно е, че България се покръства през 865 г., съвсем наскоро след като най-сетне е сложен успешен край на борбата с иконоборската ерес. Близо век и половина протича тази борба, в която участват и отците на Седмия вселенски събор (787 г.), утвърдили иконопочитанието като неотменима част от Православието. Съборът в Цариград през 843 г., който честваме като Тържество на Православието, всъщност е бил преди всичко тържество на иконопочитанието и в този смисъл продължител и осъществител на деянията на Седмия вселенски събор.
България е честита, че равноапостолското дело на светите Кирил, Методий и Борис се осъществява по щастлив за нея промисъл именно във времето, когато Православната църква най-сетне е преодоляла периода на смъртоносните вътрешни ереси, завършила е в основни линии изграждането на своята догматика и е издигнала величав Дом на Премъдростта, чиито седем стълба са седемте Вселенски събора.

Г. АТАНАСОВ

„Вие сте светлината на света. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.”
(Мат. 5:14, 16)

Очевидно е, че в този откъс от Проповедта на планината Господ Иисус Христос употребява думата „светлина” не във физическия, а в духовен и нравствен смисъл. Като нарича Своите ученици „светлина на света”, Христос всъщност определя тяхното високо назначение в света - да пръскат със словото и добродетелния си живот духовна светлина, да разсейват мрака на невежеството и заблудата и насочват към истинското богопознание.
Светлината на света в собствен смисъл е Сам Господ Иисус Христос (вж. Йоан 8:12). Но светлина са и всички, които живеят според Христовия закон (вж. Ефес. 5:8; Сол. 5:5). Такива светоносци са били и светите отци от шестте вселенски събора, на които дължим учението на Църквата в най-чиста форма.
Ако първите три века са белязани с гонения на Църквата и мъченическата смърт на мнозина, просияли с твърдостта си Христови следовници, то периодът IV-VIII век с основание се счита за епоха на триадологическите и христологическите спорове. Тогава други богоносни мъже просияли с не по-малка твърдост във вярата, отстоявайки православното учение за Светата Троица и Личността и изкупителното дело на Господ Иисус Христос.
Условията тогава позволявали на епископите от всички страни да се събират и заедно да решават спорните въпроси. Наред с провежданите и дотогава поместни събори, при император Константин Велики (324-337) се поставило началото и на вселенски събори, представляващи гласа на цялата Църква. Благодарение на тях Църквата се справила с най-опасния си вътрешен враг - ересите, и оформила църковното учение и догматическото вероопределение.

А. КАРАМИХАЛЕВА

E-книги