Американски, Канадски и Австралийски митрополит Йосиф

Андрей Велички - така е известен у нас и в чужбина приснопаметният Нюйоркски митрополит Андрей. Разбира се, от 1949 до 1969 г. той се е подписвал като Северно- и Южноамерикански и Австралийски, Всеамерикански и Всеавстралийски, Американски и Австралийски или само като митрополит Андрей - Епархийски Архиерей. Прословутото решение на Св. Синод от 1969 г. обаче го определя като митрополит само на град Ню Йорк. Независимо от всички превратности на времето, за нас - неговите духовни чеда и наследници по катедра, той е Веvликият дядо Андрей, както го изричат англоговорещите в нашата епархия, които се затрудняват да произнесат сричката „чки”.
Защо го наричаме велик? Защото е велик, макар че е бил малък на ръст. Защото е българският Закхей, явно облагодетелстван от Господа с благоволението да мине покрай него, да го забележи, да се отбие у дома му и по молитвите му да благославя щедро многобройната му епархийска челяд до днешен ден. Защото е изговарял велики слова и е вършил велики дела в името на великия Бог. Не само като владика на Велика или Величка, какъвто назоваваха и мен като администратор на Акронска епархия през 1983/1986 г., но защото и служението му е било велико, а епархията му се е простирала на три континента. Защото е Андрей, носещ името и обладаващ мисионерските дарби на Първозванния от Господа апостол. Защото с тази титла е дошъл в Америка, изпратен не от други, а от Св. Синод на БПЦ. Защото е бил велик проповедник на Словото Божие още като Стоян Петков. Защото на многолюдните братствени събирания благочестивият ни православен български народ го е знаел, величаел и на пръсти се е надигал да го види, шушукайки благоговейно през рамо: „Видя ли Стоян Петков?” „Той вече е Величкий Андрей!” „А, ето го, този е значи Величкият Андрей!” „Бре, че е сладкодумен!” „Блажена майка, която го е родила!” „Добре, че дойдохме да го видим и чуем!” „Господ да ни го пази!”
Не всеки владика може да се похвали с такъв възход за толкоз късо време. Но ние знаем, че нищо не става без волята Божия. Пък и Св. Синод през онези дни все ще е имал предвид особените дарби на Стоян Петков, за да го въздигне така скорострелно, и то с титлата на Първия епископ на българския език - Величкия св. Климент, Златния Равноапостолен Първосветител на българския народ.
Ако спрете погледа си само на очите на Великия дядо Андрей на всеки негов портрет или снимка, не може да не забележите величието на този духовен великан, остротата на зрението на този велик душепастир, далечината на обзора на този Божий човек. Като митрополит на задграничната ни епархия в САЩ, Канада и Австралия засега, аз анализирам след 31 години от земната му кончина всичко, което Великият старец ни е оставил като дума, дело и помисъл дори, най-вече като добър спомен и благочестиво наследство и идвам до убеждението, че той е бил действително човек на силната вяра. Той е имал апостолската дарба да си представя на живо всичко онова, на което се е надявал и сполучливо е разкривал във вътрешността си онова, което не е успявал да види. Тридесет и една години след смъртта му ни е лесно пак чрез вяра да проумеем неговото 35-годишно свидетелство като пратеник на Св. Синод. Наистина Великият дядо Андрей е бил „от ония, които вярват за спасение на душата” (Евр. 10:39).
Да вземем само времето на мисията му и сложността на служението му в Турция, Америка, Канада и Австралия. От първия ден на идването му тук той е бил посрещнат като чужденец. Ами по време на Втората световна война, на студената война, на борбата срещу комунизма, на схизмата в нашата епархия, че даже по време и на последните му дни - милият, той винаги е бил нащрек. Да надживееш обидите, горчилките, клеветите и неоснователните обвинения на хора, на които по тяхно искане е изпратен за духовен отец - това действително е изисквало велико търпение. Да изживееш изневярата, погазването на клетвата и обещанието на „свои близки приятели”, за които си давал препоръка и си заложил авторитет - това е нещо, което може да го изтърпи само велик архипастир. Да живееш в един дом с хора, които са били на твоята трапеза и са стъпили на благословената земя на т. нар. Нов свят благодарение на твоята блага воля или мъдро виждане в бъдещето за успешно служение на епархията, но впоследствие под разни влияния са станали изцяло „чужди” - това наистина е велик подвиг, който само Великият дядо Андрей е могъл да понесе.
Борбата, не ще и дума, е била велика. Георги Димитров е искал душата му, Св. Синод под негово давление - оставката му, политическите организации - послушанието му, вестниците - отчаянието му, само малкото му духовно стадо - признанието му. Оприличавам действията на Великия дядо Андрей по време на всичкото му служение зад граница като игра на котка и мишка. Той е бил самотната мишка. Политиците са били силни, организациите - мощни, групировките - враждебни, противниците - многобройни. И какво стана? Мишката надхитри и победи котката! Остана не само жива и оцеля, но се и уголеми и размножи.
Великият дядо Андрей остави духовно наследство, което ще остане в историята и името му ще се помни и поменава като на праведник, а всичко останало вече се забрави, вече го няма. Великият дядо Андрей дойде, видя Америка, Канада и Австралия и победи, защото Бог беше с него и той никога не излъга, че е духовник и се занимава само с духовното, което и наследихме.
Велик е дядо Андрей и в това, че като българин, патриот и гражданин на света той остави трайна следа в Америка, Канада и Австралия, но гробът му е в България, която той горещо обичаше, защото го роди, възпита, вдъхнови, изпрати на далечно служение и накрая го прие с благодарност за вечен покой.
Велик е дядо Андрей и на небесата. Защото делата му съпровождат неговия дух и му служат като основание пред Бога да бъде в светлината, в която пребивават праведниците. Защото той е и в нашите сърца, в нашата обич, в нашите спомени и името му на основател, дарител, попечител и духовен отец се поменава на проскомидията и на Великия вход на всяка св. Литургия във всички български православни църкви в Америка, Канада и Австралия, които останаха верни на неговия велик завет - да стоим здраво в благодатта на Майката БПЦ и да се молим за нея и върховната й управа - Св. Синод во главе със Светейшия ни Патриарх.
***
Умен и отлично подготвен за служението си е бил Великият дядо Андрей. Има дипломи с най-високи оценки на семинарист, богослов, историк, географ. От ранни младини е проявявал дарби на изключителна инициативност и внедрена оригиналност. Основател е на Първото студентско християнско дружество в България. Като отличник на Софийския държавен университет той продължава големите си научни постижения и в Московската императорска духовна академия. Ревността му да служи на народа го прави доброволец в руската армия през Първата световна война. Като какъв, мислите? Милее той и за телесното здраве на хората и служи като санитарен офицер. И то как?! С орден за храброст „Св. Георги” и орден за усърдна служба „Св. Станислав”. Така усъвършенства руския език, че става професор в един частен университет в Русия. Революцията там го връща в България, където поема пътя си на проповедник, църковен организатор и инспектор на вероизповеданията към Външното министерство. Истинското му място обаче е в БПЦ. Като началник на културно-просветния отдел при Св. Синод той става основател на Съюза на българските църковни братства, които съществуват и до днес.
Великият дядо Андрей още като Стоян Петков е първият, който въвежда общото църковно пение в БПЦ. Прочува се набързо като църковен деятел. По настояване на църковната власт през 1928 г. става монах. Приема свещен сан и за три месеца е ръкоположен за епископ с титлата Велички.
Започва кариерата на младия архиерей. 42-годишен той начева 44-годишното си църковно послушание на най-различни длъжности по всички линии на светото пастирско служение в БПЦ. Диоцезът на родната ни юрисдикция в България обаче се оказва тесен за него. Изпратен е за Америка, но Св. Синод го ползва и като заместник на Екзарха в Цариград. За късо време успява да уговори Вселенската патриаршия и мисията му се увенчава с успех - през 1945 г. достопечалната схизма е вдигната и той заедно с още двама архиереи на БПЦ получават Томоса и подписват специален Протокол за българските църковни работи в Турция, който е валиден и днес.
Окрилен от големия успех в Цариград, Великият дядо Андрей се връща в Америка и продължава успешната си дейност като епархийски архиерей. Заслужава да се отбележи, че от самото начало на архипастирското си служение до издъхването си той е защищавал твърдо тезата, че „с църквата политика не бива да се прави и че църквата принадлежи на всеки православен българин”. „Юдейските първенци потърсиха в Христа политически водач за земно, национално дело”, пише той. „Това е било най-голямото изкушение... Добро нещо е човек да търси политическо и земно благополучие, но той ще го намери, като първом потърси и усвои царството Божие... Нали така се молим: да дойде царството Ти както на небето, така и на земята.”
До края на живота си той отказва да направи Църквата оръдие на една или друга политическа групировка. „Неговата политика е добър урок за всеки православен църковник в настояще и бъдеще” (проф. С. Райкин). Целият живот и дела на Великия дядо Андрей показват, че той милее за Църквата и прави всичко възможно тя да придобие нещо. Реагира остро срещу всички, които „й нанасят постоянно рани”.
Слава на Бога, че хора с политическа въвлеченост в Америка по-късно разбраха дълбокия смисъл и верността на съветите, които Великият дядо Андрей писмено е оставил. Още в 1952 г. той пише: „... Мене отрупват с много политически внушения... Ние изслушваме всички и всичко, но винаги ще помним, че сме служители на Бога, на Христовата църква и че нашата политическа (ако би било позволено да се употреби тази дума) програма е св. Евангелие и ние имаме само една цел... да градим Божието царство на земята. Като българи, с каквото можем, ще помагаме на народа си, но винаги в кръга на нашето духовно служение. Св. Църква служи в Христа на народа, но никога на тази или онази политическа групировка. От нас ще очакват и искат много неща, но нека им дадем това, което Бог ни е доверил.”
Често обвиняван без основание, Великият дядо Андрей не се е защищавал, но не е правил и отстъпки, а е продължил мисията си на апостол Христов сред грешния свят. И какво е заключението, като анализираме сега всички тези клевети и писания срещу него в чужбина и в Св. Синод, в тайните служби и в писанията на напълно незапознати с дарбите и целите на добрия старец - „че той беше прав” и „че тяхната теза е погрешна”. „Той устоя като хилядолетен дъб бурите на емигрантската действителност и не позволи дребнави всекидневни клюкарства да го отклонят или разкаят от пастирското служение, което той винаги постави на първо място” (проф. С. Райкин).
Велик е дядо Андрей и в мъдростта си. Знаейки, че църковният канон не е за света закон, на Епархийския събор в Бъфало през 1949 г. той предприел осъществяването на регистрацията на Епархията ни тук, за да бъде тя редовна и съгласно гражданския закон. Недобре осведомен и под давление отвън, Св. Синод обяви това постижение в нарушение на черковния канон. Великият дядо Андрей обаче не унищожи на-правената регистрация. И слава Богу, защото актуализирана от нас в ново време, ние с благодарност я ползваме и днес както като църковен канон, така и като светски закон.
И още, от 1948 до 1963 г. Св. Синод под давление на правителството в София взема особено решение за Великия дядо Андрей, което де факто никога не приведе в изпълнение. Това окуражило стареца и той, бидейки официално регистриран и законен тук, никога не е спрял молитвите си за Майката БПЦ и поменаването на Българския църковен предстоятел и Св.Синод по време на всяка негова служба, винаги държейки в десницата архиерейския си жезъл с лентата на българския трикольор. Велики неща в смутни времена!
Пословична прозорливост и Йовово търпение Великият дядо Андрей проявява и в 1969 г., когато Св. Синод, без да вземе мнението и на епархиотите ни, разцепва Епархията му на три и го оставя като „Епархийски митрополит” само на град Ню Йорк! Уплашен и напълно объркан, особено след завръщането си от София, той, горкият, мисли как да запази Епархията си и най-вече нейния имот в Ню Йорк. Той предвиждал, че лесно могат да го ограбят, оставен сам да се спасява и да запази всичко около него. И успява. Прави специален крепостен акт за епархийския ни имот на 101-ва улица в Манхатън, в който изрично описва опасността от комунистите, които могат да го ограбят лесно без контрола на другите църкви и техните представители в Епархийския борд на тръстиите от 9 души според Устава на епархията. Поклон и признателност на Великия дядо Андрей за предвидливостта му! Сега той може да бъде спокоен. Св. Синод на 19 декември 1989 г. възстанови целостта на единната епархия. А на 5 май 2000 г. Върховният съд на щата Ню Йорк отсъди автентичността на крепостния му акт и определи имота на 101-ва и 50-а улица в Ню Йорк като законна собственост на Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия за вечни времена.
Завидна тактичност Великият дядо Андрей е проявил и в това, че не е сторил нищо с Устава на епархията от 1949 г., за да бъде в съгласие с Устава на БПЦ от 1951 г. Защото той е бил освободен през 1948 г. от Св. Синод като управляващ епархията ни тук, но е бил избран от клира и народа на епархията в 1949 г. на събора в Бъфало. А съгласно Устава на БПЦ от 1951 г. Св. Синод избира управляващия българските църкви в Америка по специална синодна наредба, която се одобряваше от директора на вероизповеданията към Външното министерство. Така, Великият дядо Андрей си остана на място и дочака връщането си в Св. Синод, покривайки миналото с ум и разум, на които и съдията в Мелбърн дори се преклони в решението си за нашите църковни неща в Австралия.
Благодарим ти, дядо Андрей, за всичко, що си извършил така тактично и мъдро! Молитвата ти е чута! Почивай в мир! Ние се молим за теб!
***
Повече от три десетилетия изминаха, откакто Великият дядо Андрей телом не е сред нас. Личните взаимоотношения с останалите живи са вече избледнели. С времето нещата се успокоиха. Всичко, което злите езици са съчинили, се е изместило от добрите спомени и полезните дела. „Старата гвардия”, която вече измира, почувства голяма празнота без Великия дядо Андрей, защото той беше в центъра на всички сътресения в живота на емиграцията. „Средното поколение”, което не го познава лично, е озадачено от това, което се стоварва на съвестта му. „Новите хора”, които следваме делото му, виждаме и ползваме всичко, каквото ни е оставил, желаем да се осветли всяка една страна от неговото пастирско служение, защото считаме, че тепърва ще се говори и пише за Великия дядо Андрей и за неговите приноси като основател на епархията и непоклатен стълб на българските църковни работи в Америка, Канада и Австралия.
Защото преди всичко той е свещенослужител с ясното съзнание и разбиране на светото пастирско служение. „Велико е свещенството”, пише той. „То е най-голямата благодат, която, смятам, човек може да докосне и получи. Но то е и всепалещ огън, който изпепелява нечистата душа, която користно посяга към него. Кой е тоя, който би казал, че е достоен да го приеме! Никой.”
Затова в живота и работата си той е вършил всичко възможно да приложи в пълнота даровете на Св. Дух, които са в основата на светото свещенство: „Любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание” (Гал. 5:22).
Каква любов, например, той е проявявал към надеждни хора, от които е очаквал ревностно служение на епархията занапред! В онова време на отчужденост и страх през 1952 г., той се е доверил на препоръките на верни приятели в БПЦ и е сторил всичко потребно да помогне, не само с отечески слова, с постъпки за входна виза, но и с пари от фонда „Цар Симеон Втори”. В едно от тия писма четем: „Ние не се познаваме, но ще се погрижим да направим каквото е възможно... само, ако Господ Иисус Христос благослови и помогне.” С любов споделя и мислите си за мисионерската дейност в епархията. Нарича я „поле широко” „с всичките условия за апостолска дейност”. Макар и „крайно бедна във финансово отношение”, тя е „много богата в своите възможности за църковнополезна дейност”.
Няма съмнение, че Великият дядо Андрей, подобно на св. апостол Павел, духовно винаги е бил радостен. Радостта му е давала сила да надмогва скърбите и неволите. Две години преди да почине, той споделя с духовните си чеда: „Господ Бог и сега, когато сме прекрачили указания от Св. Писание предел на човешкия живот, сме в 84-та ни старческа възраст, Той благослови да се радваме на добро здраве с напълно запазени духовни сили, за да можем да се грижим за дадената ни от Него каноническа епархия и да свидетелстваме за даденото ни от Него спасение.”
Душевният мир, който е обладавал дядо Андрей, му е помагал много да надживее множеството безпокойства, с които е било изпълнено неговото ежедневие. Той проповядвал мира, благопожелавал всяка радост и мир от Господа, молил се за мира по целия свят. С мир в душата си той споделя: „Аз вървя по Божия път... Който е искрен и честен и върви по Божия път, той ще успее.”
След уволнението му през 1948 г. той не се сърди, не обвинява никого. Приема с мир Божията воля. На въпроса през 1963 г. „Какво обяснение можете да дадете по повод суспендирането Ви от Св. Синод?”, той отговаря: „В 1948 г. Св. Синод по заповед на правителството ме уволни. Сега решили да отменят решението си от 1948 г. Това е всичко.”
Що се отнася до дълготърпението на Великия дядо Андрей, може да се каже, че то е повече от пословично. От 1948 до 1963 г. няма нито едно официално писмо между него и Св. Синод. Цели 15 години той е в изолация и забрава. Горкият, само лични писма е получавал от смели приятели в България, които не са се бояли да му пишат до Америка. Дарът на дълготърпението му е давал сила да надмогва и разочарованията. Той пише: „Преживях много горчиви разочарования. Повярвах на хубаво написани писма - сторих грешка, доведох хора, които съвсем не оправдаха това, в което се кълняха.

***

А за един, който по негова специална молба е в Америка, дори е бил негов секретар за недълго време, пише: „Повярвах, направих свръхусилия да наредя идването му с надежда да видя един сигурен и предан на Спасителя Христа служител; и съм сторил най-голямата грешка, каквато можеше да сторя в живота си. Защото сторих непоправимо зло на църквата ни в Америка. Не бих страдал токова много, ако това зло беше сторено на мене, а не на църквата. Дано Бог да ми прости този грях. Сторил съм го в желанието си да дам на епархията добър служител. Измамил съм се бил.”
В много от писмата си съветва: „Имайте търпение! Укрепвайте се в духовния живот, който е в основата и за добрия човешки живот в света. Не губете кураж, не губете надежда. Не отслабвайте доверието в Божия промисъл.”
Дарът на благостта също е красял Великия дядо Андрей. Помнят го като благ старец. Проф. Райкин пише в спомените си за него: „Той е един добряк старец... Всички, на които го представих, бяха очаровани от него. Чувства се свободен да изкаже мнението си за решаване на всякакъв вид въпроси.” В отношенията си с другите винаги е мил. Учил е на благост, писал е благи писма. В едно негово частно писмо от 1952 г. четем: „Аз ви чакам, както баща очаква своя добър син. Жадувам да Ви посрещна като такъв, който иде със запалена Христова светлина. Мисля за тебе, както роден баща и апостол Христов би мислил. Молете се за мене, както и аз се моля за Вас.”
Когато четем архипастирското му послание от 1963 г. относно „печалните смущения, съблазън и опит за разкол, които неколцина наши свещенослужители внесоха в живота на Българската епархия в Америка и Канада, а и с това в цялата наша св. Църква”, не можем да останем безразлични към мъката на стареца, която е изразил с болка, но с благост и въздишка: „Скърбим за тях... Дълбоко скърбим... Ний се молим на Спасителя Христа да събуди и просвети тяхната свещеническа съвест и да им даде разум да се разкаят и спасят.”
В последното си отеческо послание той пише: „Сега, когато очакваме Всевишния, в ръцете на Когото са началото и краят на земния човешки живот, да ни повика в Своя небесен вечен покой, нашите мисли и нашите молитви са за вас, братя и сестри, и за нашата свидна тук епархия, която за нас е нашият живот в Христа и за всички ни - наше свято духовно огнище.”
Много са и милосърдните дела в живота на Великия дядо Андрей. Сърцето му е било изпълнено с милосърдие към всички в епархията, най-вече към сънародниците ни в Ню Йорк. И до днес се разказват случки - как е посрещал новодошлите, как е давал подслон на нуждаещите се, как е помагал с пари, утеха и устройване в живота на всички, които са се облагодетелствали от неговото милостиво сърце.
А какво да кажем за вярата на Великия дядо Андрей? Тя е велика. „От преизпълнено сърце уста говорят” - знаем от семинарията още този верен израз. Великият дядо Андрей не само е говорел, но е и писал слова, които доказват неговата силна вяра. В оригинал можете да прочетете в музея в Търговище изразите: „Ако Бог е решил”; „Само ако Господ Иисус Христос благослови и помогне”; „Възложете по-нататък вашата грижа на Бога”; „Нека Всевишният ви укрепи”; „Бог ще нареди нещата”; „Дано моят Господ и Спасител Христос чуе моята сърдечна молитва!”; „Бог е милостив, ще ви помогне”; „Господ Иисус Христос и св. Богородица да бъдат с вас”.
И още: „Аз съм верующ и религиозната мистика най-много ми импонира. Аз съм духовно лице. С политика не се занимавам... От политика нищо не разбирам. На мен политиката ми е противна... Аз не виждам как се служи на комунистическото правителство, като се проповядва на вярващите да държат вярата си и народността си.”
На друго място четем: „Аз нямам личен живот. Моята вяра в Христа е жаждата ми да видя нашата църква свята, чиста и преуспяваща. Това е моят живот. За това живея. Затова и тъй страдам като видя, че мерзостта на запустението иска да сяда на светото място.”
На изкусителния въпрос на политик: „Какво да правим с дявола, който може да бъде облечен и във владишко расо?”, Великият дядо Андрей отговаря: „Който се бори с дявола толкова много, може да стигне до там, че да се побратими с него... Христос направи бич, но не би хората с него. Той направи този бич, за да изгони добитъка из църквата.”
За кротостта на Великия дядо Андрей съдим от реакциите, които той е проявявал към всички, които са го изкушавали. Благодарение на тази духовна дарба той е прогонвал от себе си дразнителите и разрешавал благополучно проблемите, които са се изправяли пред него. Кротко и мъдро той изтъква истината през 1963 г. така: „Тук има хора, които искат да ми заповядат. Защо и Вие искате да ми заповядате такава политика да водя. Също, както в България! Там едни им заповядат, тука други искат да заповядат.” Затова „моят съвет към Вас е този: недейте говори за никого лошо, не слушайте нищо лошо и не виждайте нищо лошо. Говорете, слушайте и гледайте само доброто”.
Дарът на въздържанието особено украсявал личността на Великия дядо Андрей. По живот той наподобявал Христовите ученици, защото бил трезвен, с чисти нрави и безукорна християнска нравственост. Той не е пиел, не е усвоил нищо чуждо, не е знаел жена, скитник вечен, често гладен - той е умеел да бъде въплъщение на идеална честност. Той не трепва пред трудностите, остава смел пред страха на другите, винаги е стоял горд пред падението на низшите, пред загубилите човешки облик, величествен пред жалките фигури на тия, които престъпиха клетвата си пред Майката БПЦ и пред него като епархийски архиерей. Той е пълно въплъщение на разбирането на св. апостол Павел, че епископът е добър войн Иисус Христов. Той е велик архиерей на БПЦ. Той е герой на България. Той е българин с чар, целеустременост и способност да минава през опасността. Нечут характер, жизнерадостен дух, служител на БПЦ в най-трудни времена. Патриот и в гроба. Той 35 години се скита без собствен дом, без сън, без покой в Северна и Южна Америка, Европа и Австралия, Русия, Турция и България. Носи съзнание, крепост, светлина. Създаде светло, велико предприятие на три континента, в което и днес участват не само български, но и американски, канадски и австралийски православни християни от всяка възраст, класа, пол, занятие, все в изпълнение на неговия велик завет - да бъдем безстрашни и неудържими в православния ни начин на живот, във всяко благочестие и чистота.
Както Величкият св. Климент в Кутмичевица, така и Великият дядо Андрей в Америка, Канада и Австралия създаде, основа и ръководи българските църкви благодатно и успешно, и то в онова време на всеобща депресия, народна немотия, емигрантска бъркотия и дяволска шашкания. В Коледното си послание през 1969 г. той пише: „Преди 31 години ние дойдохме при вас... като Божий служител епископ мисионер... Ние дойдохме да ви проповядваме и свидетелстваме за Родилия се от Светаго Духа и Дева Мария Спасител Христос... И Господ благослови това наше мисионерско архипастирско служение... Бог ни помогна да потърсим и намерим нашите забравени сънародници из Северна и Южна Америка и Австралия... И Бог благослови всички тия в западните континенти да се обединят в своя епархия - в нашата Северно- и Южноамериканска Австралийска Българска Епархия, на която днес Българската св. Църква се радва и към която очите на мнозина в България са обърнати...”
Величието на Великия дядо Андрей е докоснало и друговерци, другородци и какви ли още не разномислещи по Божия свят. Зли езици казват, че той бил такъв и онакъв. Отговаряме им, че Господ направлява пътищата човешки. Великият дядо Андрей е станал всичко за всички, за да придобие нещо. И е придобил. Ние сега ползваме плодовете на неговия дългогодишен труд. Ние се радваме на неговите велики успехи тук на земята. Затова се и уповаваме, че той вече е гражданин на постоянния град, който е намерил в бъдещия век.

* * *
Добре е многочтимите просветени читатели на „Църковен вестник” да знаят истината и за „земните богатства” и „завещанията” на Великия дядо Андрей. Ето какво споделя той почти на изпроводяк за другия свят: „Имам една грижа: да оставя Епархията във верни ръце. Нашето служение не е охолност. То е кръст, тежък подвиг.” И още: „Аз съм вече стар и много изморен... Аз нямам нищо, що може да ме свързва със земята, освен желанието ми да видя, че Епархията, светата ни Църква тук преминава във верни ръце.”
Още през 1954 г. той споделя с любим човек от Европа: „От где ще взема толкова пари? Ако не ми пратят билет, няма да отида. Както знаете Епархията е съвсем без средства. Аз лично нямам заплата, нямам средства, живея ден за ден, каквото случайно от някъде ми се даде. Вярно е, че материално сме много зле.”
Въпреки всичко Великият дядо Андрей не пада духом, а насърчава: „Да възблагодарим и въздадем слава на Всевишния Отец небесен и на Господа Иисуса Христа, Който и досега, през всичкото време на нашето тук архипастирско служение в големи трудности, лишения и дори гонения, всякога ни е помагал и закрилял.”
В интервю от 1963 г. той казва: „Получих писмо от Св. Синод, с което ми се съобщава, че Пимен ще дойде, че ще ни уведомят с телеграма за това и ме молеха да го приема като гост в Митрополията, обяснявайки, че знаят за мизерното положение на помещенията ни.”
В последната година преди смъртта си, той пише в Коледното си послание след посещение в София, където е бил тежко болен и престоял три месеца в болница: „С много голяма скръб сме принудени и тая година по външни, независещи от нас причини да ви молим да помогнете с вашата помощ за издръжката на св. ни Митрополия, която се намира без каквито и да е средства в настъпилата мразовита студена зима.”
Високоавторитетен човек в нашите църковни среди в Ню Йорк, който познава Великия дядо Андрей още от Цариград и е живял с него в сградата на св. Митрополия на 101-ва улица, си спомня, че наистина е чувал от стареца думи, че след смъртта му и епархията, и наследниците му ще имат много средства за години напред. Богатия му приятел Алфред Светлан от Флорида приживе обещал да дари средства за епархията, но след смъртта му неговите братя наследяват всичко, а дядо Андрей остава с упованието, благата надежда и добрият спомен.
Така че всички свободни приказки и недоказани сведения за „имуществата, горите, езерата, планините, плантациите, сградите и милионите американски долари в какви ли не банки по света на името на Андрей Велички” са пълна измислица и непочтено отношение към великия български архиерей, а оттук към нашата епархия и към Майката БПЦ.
Затова като наследник на Великия дядо Андрей по епархийска катедра счетох за мой дълг от името на клира и многобройните миряни на Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия да запозная най-вече българската църковна общественост с живота и делата на този велик българин, с молба да не вярват на тези, които пишат и публикуват с нечиста цел писания по нашепване на дявола.
И накрая, нека ви припомня още няколко хубави впечатления за Великия дядо Андрей, написани от човек авторитетен, с автентичен език на писател, богослов, канонист, политик, историк и очевидец, на когото може да се вярва.
„Този старец - пише проф. С. Райкин - служи добре на българщината в Ню Йорк. Всяка неделя в 11 часа сутринта вратата бе отворена за всеки търсещ място за успокоение и молитва. Всяка неделя немощният глас на дядо Владика се издигаше за молитва за всички нас във и вън от този параклис. Всяка неделя в този милионен град прозвучаваше българското „Господи помилуй!”. Колко отрудени българи, колко безпокойни души са прекрачили този праг и са се помолили на български в тази българска църква. Само тази заслуга на дядо Владика е достатъчна за негово оправдание пред престола на Всевишния.
Няма българин, който да е дошъл в Ню Йорк и да не е запитал къде е Българската църква. Няма българин, който да е минал през Ню Йорк и да не се е отбил в този български дом. Когато нямахме време да се стечем в църква за молитва, някъде в подсъзнанието ни бродеше мисълта, че дядо Владика е в църква и се моли за нас.
Десетилетия наред дядо Владика държа вратата отворена за всички нас. Десетилетия наред този параклис бе символ на нашето отечество, на домовете, при които не можем да се върнем. Дядо Владика поддържа този параклис за всички нас като втори дом и второ отечество. Тази заслуга на дядо Владика изкупва всички други неуспехи, които капризни души още биха му приписали. Причината, че не е могъл да ни обедини е в самите нас - не в него.”
И аз, пишещият тези редове, благодаря на проф. С. Райкин за пожеланието му и се вслушвам в препоръката му - като наследник на Великия дядо Андрей да държа тази врата отворена не само в Ню Йорк, но и във всички български църкви в САЩ, Канада и Австралия за всеки православен българин и наш приятел в Господа, който търси място за душевно успокоение и молитва.
За разлика от онова смутно време днес ние се радваме на пълни църкви, и то благодарение на истинското смирение на Великия дядо Андрей, заради което Бог ни дава благодат.
Поклон пред Великия дядо Андрей и неговия достойно изпълнен дълг пред Бога, народа и св. ни Църква! Миро да капе на гроба му! Амин.

E-книги