На 24 март 1853 г. предава Богу дух един от последните велики иконописци на Тревненската школа, България и света - Йоаникий папа Витанов.
Асен Василиев - в своя фундаментален труд „Български възрожденски майстори” пише: „За този опитен и деен художник... не ми се удаде да събера сведения.” Някакво смътно предание твърди, че Йоаникий бил монах, „който с особено усърдие и трудолюбие рисувал икони”. Василиев с основание отхвърля тази легенда: Йоаникий не е бил монах. Сега разполагаме с документи, от които личи, че е бил женен и е имал поне едно дете.
Но в тази липса на сведения и в това легендарно монашество има нещо много показателно: християнската скромност и смирението на големия майстор на иконата.
Истинските иконописци са именно онези, за които „не ни се удава да съберем сведения”. Те са съвсем чужди на егоцентризма и на стремежа към слава, който е тъй характерен за западноевропейския Ренесанс. У нас първият представител на егоцентричното направление в изкуството е самоковският зограф Захарий Христович. За неговия кратък живот има преизобилна документация, включително и поне 4-5 автопортрета в тържествени пози. Подобни „майстори” са любимци на повърхностните изкуствоведи и писатели. Неслучайно за Захарий Зограф са написани няколко книги, а образът му украсяваше и българските банкноти.
За Йоаникий не само, че не е написана нито една книга, но няма и нито една по-обемна статия. Липсва изследване, посветено на творчеството му. Време е да узреем за мисълта, че именно тези най-тихи и скромни иконописци са били истинските. А тяхното себеотрицателно поведение не е скромничене, а съвсем реална преценка на собствения им труд. Защото не те са „великите” и „гениалните”. Не те са дори истинските автори на иконите, които рисуват.
Когато иконописецът е истински, не той е авторът на иконите, които излизат изпод ръката му, а Църквата, Преданието.
Когато иконописецът е истински, авторът на иконите, които излизат изпод ръката му, е Светият Дух.
Истинската иконопис, най-възвишеното достояние на човечеството в изобразителното изкуство на всички времена и народи, попада в плен, когато нейната родина - територията на Източната Римска империя - пада под агарянско иго. Този процес започва през VII в. и завършва през ХV в. Империята умира, но иконата продължава да живее благодарение на великото Предание на Църквата. Умирането на истинската иконопис става по-късно и то не под гнета на ислямските властници, а под влиянието на бляскавите бесове на западноевропейския дух: човекобожието, „хуманизма”, егоцентризма, новоезичеството, Ренесанса и техните реформационни и революционни наследници. Този светски дух прониква в Русия (особено след Петър I), в Гърция, Сърбия, Черна гора, Влашко (особено от ХVIII век нататък).
Благодарение на своята изостаналост в отстъпничеството България - без да го осъзнава - се оказва последната крепост на истинската иконопис в първата половина на ХIХ век. Последните истински майстори на боговдъхновената образопис са Димитър Томов х. Икономов от Банско, Димитър Христов от Самоков и Йоаникий папа Витанов от Трявна. Тримата принадлежат на едно поколение и са родени към края на ХVIII век.
Предполага се, че Йоаникий се е родил около 1790 - 1795 г. Син е на големия тревненски образописец папа Витан и племенник на брат му Симеон Цонюв, с чието творчество има най-голяма близост. Най-ранната датирана творба на младия иконописец е от 1814 г., но и преди това той сигурно е работил в иконописното ателие на Витановци.
В 1815 г. той вече е утвърден майстор в иконостаса на габровския храм „Св. Йоан Предтеча”. След това срещаме негови творби в десетки храмове в Севлиево („Св. Илия”, 1819 и сл.), Габрово („Св. Троица”, 1820), Трявна („Св. архангел Михаил”, 1820 и сл.), Сливен („Св. Николай”, 1831; „Св. Димитър”, 1832; „Св. София”, 1836 г.), Соколския манастир (1833), Велико Търново („Св. Николай”, 1837), Килифаревския манастир (1843), Казанлък („Св. Йоан Предтеча”, 1846), в църквите в тревненското село Енчовци (1848), в дряновското село Бучуковци (1849), Елена („Св. Богородица”, 1851), Дряново („Св. Никола”, 1852), в манастира „Седемте престола”, в манастира при сливенското с. Сотиря и пр.
В много от тези случаи от неговата ръка са изписани цели иконостаси с десетки образи от царския, апостолския и празничния редове, царски двери, надиконостасни разпятия и пр. - стотици икони от огромен опус, който очаква своите изследователи. Досега са намерени много малко „сведения” за живота на тревненския иконописец, а всъщност сведенията са премного и се съдържат в самите творби. От една страна, по тях можем да очертаем пътя на Йоаникий по прашните друмища на тогавашните български градове и манастири. От друга страна - което е несравнимо по-важното - иконите са живо свидетелство за Пътя на иконописеца. Той не ни е оставил своя физически автопортрет, но всяка икона от ръката на този ангелорък тревненец е духовен автопортрет на неговата душа: „чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и добри плодове, безпристрастна и нелицемерна” (Яков 3:17).
От 1853 г. е датирана една от последните му творби. До самия край на живота си ангелският тревненски майстор е рисувал божествените образи и най-вероятно е починал в мир под погледа на последната си икона. В летописа на поп Йовчо от Трявна четем: „1853, 24 мартъ преставися Йоаникий поп Витановъ”. Ангелският иконописец знаменателно предава Богу дух в навечерието на най-ангелския празник Св. Благовещение.

В своето „Разпятие” от сливенската „Св. София” тревненският образописец тихо и смирено е постигнал непостижимото. По един ненатрапчив и непреднамерен начин той е обединил в едно изображение - неслитно и неразделно - двете природи на Христа: човешката и Божията.
Образът от Разпятието е едновременно изцяло в страданието и изцяло в тържеството. Изцяло в смъртта и изцяло в живота. Изцяло в плътта и изцяло в Духа.
Самият Христос във вселенското чудо на Богоочовечаването е превърнал Словото във видима и осезаема - въплътена - проповед. По подобен начин виждаме и осезаваме как боговдъхновеният образописец, човекът - който е образ и подобие Божие - извършва човекодостъпното чудо и въплъщава томове богословски проповеди в един спасителен образ.
Виждаме как двете Христови природи се взаимообуславят и за нас не могат една без друга. Без страданието и смъртта в плътта, блаженството, което се излъчва от образа на Иисус, не би било спасително чудо, а само безстрастна усмивка на мъдрец или езическо божество. Благодарение на образописеца ние, подобно на св. апостол Тома, сме свидетели на истинността на въплъщението, страданието и смъртта. А именно истинското страдание и истинската смърт в плътта правят блаженството в Неговия образ проявление на истинския Бог.
Обикновено в изкуството двата аспекта - смъртта и Възкресението - се изобразяват отделно. Разпятието носи темата на смъртта, а Възкресението - тържеството. С непреднамерена безпогрешност на истинското вдъхновение и истинската смиреност тревненският майстор прави най-трудното: събира ги в едно.
Пред нас е наистина изображение на мъртвия въплътен Син Божий. И нито един детайл от образа не носи сам по себе си темата за живота, тържеството и Възкресението. Тази тема звучи едновременно отвсякъде - като исото в хоровото песнопение.
Това „Разпятие” е само по себе си образ и на Възкресението.
Думата „шедьовър” е прекалено повърхностна, за да може да се съотнесе с подобни образи-откровения. Повърхностни и неуместни тук са и обичайните изкуствоведски понятия, като експресия, виртуозност, замах, оригиналност, реализъм, колорит, композиция, стил.
Тук тези неща са чужди. Няма ги. Има съвсем други: любов, вяра, искреност, тишина, смирение, молитва, благоговение. Не се знае доколко е вярно преданието, че Йоаникий е бил монах. По-вероятно не е бил. Но истинското иконописание в старите времена е било вид свещена дейност. В това „Разпятие” Йоаникий достига до свещенодейството.
Тревненецът е неизвестен за широкия свят. Но той смалява „големите” майстори. Колко съчинени, преднамерени и незрели изглеждат опитите за изобразяване на Христа у „великите” Мантеня, Леонардо, Микеланджело, Холбайн, Караваджо, Рубенс, Рембранд.
Достоевски изпаднал в депресия, след като видял един от тези шедьоври - „Мъртвият Христос” на Холбайн. Защото там мъртвият Христос е наистина мъртъв и само мъртъв. Достоевски се е поддал на заблуждението на Холбайн да търси Христос между мъртвите. Там го няма.
Мъртвият Христос не е Христос.
Любовта към Спасителя и смирението са ключът към свещенодействието, което тревненският майстор извършва със своята иконопис. И чудото се сбъдва: мъртвият става жив.
И думите стават излишни. Достатъчно е да стигнем до образа, да го съзерцаем. И да замълчим.

Георги ТОДОРОВ

E-книги