Енорийски живот

Енорийски център при храм "Св. Троица" в Бургас


Когато отец Веселин Димитров идва в храм „Света Троица” през 1997 г., в парка наоколо все се скитали бездомни несретници, които по неволя често посягали и на оскъдните подаяния в храма. Служителка от храма всеки ден заделяла от вечерята на семейството си, за да нахрани някой гладен. Тогава решили да направят нещо по-сериозно: тя донесла печка „Раховец” от вкъщи, отецът - кухненски шкаф, събрали посуда и започнали да готвят под колонадата на храма по една тенджера боб, картофи... каквото успеят да набавят. Скоро се разчуло и започнали да идват все повече и повече гладни. Нуждата от кухня станала неотложна.
Получили благословение от митрополит Йоаникий, разрешение за строеж от Община-Бургас и построили кухня, а после и малък офис над нея. Отецът инсталирал там стария компютър на сина си, привлякъл млади ентусиасти и започнали да издават малки брошури с най-необходимото, което трябва да знаят енориашите за живота на Църквата. След като добили кураж, започва да излиза и вестник „Православен Бургас”.
„Голяма е нуждата от религиозно образование. Хората са невежи в областта на духа, объркани от суеверия”, споделя отец Веселин.
Над 30 броя от вестника са излезли досега въпреки финансовите затруднения на енорията.

Веднъж о. Веселин открива в една изоставена полуразрушена къща шест деца в окаяно състояние. Прибрал ги, окъпали ги, нахранили ги... наел апартамент и настанил сираците там. Оттогава се грижат за тях и за деца, които идват от Дома за сираци в село Сигмен. Те са на възраст над 19 г. - прехвърляни са от едно сиропиталище в друго. Смята се, че щом са достигнали пълнолетие, вече могат сами да се грижат за себе си. Но тези деца, макар и със средно образование, нямат здрав, оформен характер, нито подкрепата на близък човек. Работодателите гледат на тях с недоверие и лошо око или в най-добрия случай ги наемат за тежък физически труд. Тук, в храма, те намират среда от съпричастни към тяхната съдба хора. Подпомагат ги в ежедневните им нужди, в търсене на работа или в обучението им...Междувременно помагат в кухнята и дейността на центъра, учат се на труд и отговорност
„Най-добре е сами да си изкарват хляба, да се чувстват полезни. На никой не му е приятно да зависи от чуждите подаяния”, категоричен е отецът.
Преди време прави опит да уреди с общинската управа децата да се грижат за парка, но не успява. Сега са устроени на работа в цех за производство на палети. Голямото му желание е да разработи изоставеното помощно стопанство на поделение на МНО край Бургас. Планува да направи там комуна с малки апартаменти, където сираците и социално слаби ще могат да работят и живеят.
Единствените средства, които правят възможно реализирането на социалните програми на Енорийския център, са храмовите доходи и частни дарения, а нуждаещите се са много.
Кухнята е предназначена приоритетно за бедните от квартал „Славейков” - енорията на храма, но никога не връщат гладен.
„Някои злоупотребяват, но по-добре да нахраним десет хитреци, отколкото да отпратим един, който е наистина в нужда.
Парите са малко, но търговците от зеленчуковата борса ни дават продукти - каквото ни остане го консервираме за зимата. Подпомагат ни също добри хора от магазин „Сара” и обект 1005 на „Хляб и хлебни изделия”... При добра воля всеки може да задели шепа зеленчуци или къшей хляб, а това са няколко гладни по-малко в града.
Гладът прави хората агресивни, озлобява ги и твърде скоро попадат в графа „социално опасни”. От една страна, обществото отхвърля най-слабите си членове, те пък от своя страна, отхвърлят законите на обществото - кому е нужна тази война!”
В Православния център се събират добре запазени дрехи, обувки, играчки... Разпределят ги сред бедните, пращат и на здравни и социални заведения от страната, обърнали се към тях за помощ. Приземието на храма са превърнали в склад и преразпределителен пункт.
„Сблъсквал съм се с такива човешки трагедии! Сираци, изоставени, самотни хора, инвалиди... Знам, че не можем да помогнем на всички, но това не е оправдание за бездействие.”
Да нахранят гладните, да облекат бедните и да се погрижат за нуждаещите се не е единствената грижа на хората от енорийския център. Всяка неделя освен неделно училище за деца се организира вероучение и за младежите от социалните домове. Целта е чрез запознаването с нормите на християнския живот и усвояването им да се даде шанс на тези деца да познаят Бога, да станат по-добри, морални и отговорни личности, да имат шанс да градят живота си в страната ни.
„Ако родителят, който ги е създал и е бил отговорен пред Бога за израстването им във вярата, ги е изоставил, трябва ли и ние да постъпим така? Тези деца имат нужда от вяра дори повече от израсналите в нормални семейства; да знаят, че Бог ги обича, че е близо до тях, че винаги е готов да ги изслуша и да им помогне, да облекчи болката им; да знаят, че не са сами.”
Според отец Веселин бедността не е оправдание за бездушието - при добра воля всеки може с нещо да помогне. Има много хора, които са готови да дават според възможностите си дрехи, посуда, играчки, храна, пари...Има и такива, които са в крайно тежко положение. Църквата като институция е само посредник.
„Ние преразпределяме благата между имащите и нямащите, между желаещите да помогнат и нуждаещите се”, казва той.
Отец Веселин възнамерява да построи нощен приют, в който бездомниците от града ще могат вечер да хапнат по една супа и да преспят на топло. В приземието ще разположат склад с провизии и удобства за консервиране, трапезария за около 100 човека, а на първия етаж кухня и спални за около 60 човека - мъже и жени. Ще осигурят и постоянен подслон за самотни майки и пълнолетни сираци останали без покрив, които ще помагат в стопанисването на приюта, в почистването, подреждането на спалните, в прането на чаршафите и покривките, ще помагат в кухнята и т.н. За свой пример свещеникът има дейността на свети Василий Велики.
„За да се построят толкова сиропиталища, приюти, трапезарии, работилници, някой е дал пари. Богати, а вероятно и по-бедни са заделили средства, за да се устрои този „град на милосърдието”, но най-напред свети Василий сам е дал пример за добра воля, за състрадателност, милосърдие, всеотдайност.
Вратата на свещеника винаги трябва да е отворена, а на масата му да има хляб за някой гладен, тогава и миряните ще го подкрепят в усилията му да помага.”

 

Виж още: Oтец Захари Дечев за енорийския център "Възнесение Христово" в Бургас (бр. 10/102)



Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
         Александра КАРАМИХАЛЕВА         

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!