В началото на миналата година „Църковен вестник” писа за освещаването на православен параклис „Св. безсребреници Козма и Дамян” в Русенската многопрофилна болница за активно лечение (вж. ЦВ. бр. 2/2003). Тогава църковната мисия в болницата бе в своето начало. Днес, след повече от една година, разговаряме със свещ. Добромир Димитров, който освен енорийските си задължения е поел и кръста си на болничен свещеник.

- Отец Добромир, разкажете ни за църковната мисия в Русенската болница днес, след повече от една година от нейното начало.
- В края на декември 2002 г., с благословението на Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Неофит се създаде болничен параклис към Русенската болница. Тогава именно стартира болничната мисия. Беше ни много трудно, защото това не беше просто създаване на параклис, ние искахме нещо много повече - да пренесем Църквата в болницата. Много е лесно, когато хората идват в храма, много по-трудно се оказа свещениците да отидат при нуждаещите се в болницата, т.е. мисията да излезе от храма.
Обикновено се приема, че Църквата е консервативна система, но пряко заблудите на обществото всъщност тя не е нито набор от правила и задължения, нито съкровищница на старини, нито пък институция за религиозни услуги. За нас предизвикателството беше да превърнем присъствието си в Църквата в мисия - мисия, която получаваме на литургията с думите на епископа или свещеника „С мир да излезем”. Затова и центърът на нашата мисия там е св. Литургия. Всяка събота в болничния параклис ние извършваме св. тайнство Евхаристия. Но за да дойдат хората на литургия, ние трябва първо да ги поканим, и това не би било възможно без личен контакт с всеки един от болните.
Русенската болница е доста голяма, с няколко хиляди души персонал и болни. През седмицата ние посещаваме тези болни или те идват при нас в параклиса. Към него сме създали и библиотека с духовна литература. Но по-важно от всичко са грижите, които ние, свещениците, полагаме за тях - да ги посещаваме, да ги питаме от какво се нуждаят, да им помагаме, доколкото можем. Ние едва ли ще смогнем да облечем всички, да нахраним всички гладни или да изцерим всички болни, но това, което можем да направим, е да им дадем Христос. Социалната мисия на Църквата се отличава от социалната мисия на държавата по това, че ние имаме за цел да благовестим, да приобщим тези хора към вечния живот, да ги направим „нова твар в Христа”. Ние сме длъжни да се погрижим за нещо много по-важно от това, което се опитва да направи обществото, като полага усилия да реши материалните проблеми на тези хора. Ние правим възможна срещата на болния, на страдащия с Лечителя на човешките немощи и страдания. Не можем да не си задаваме въпроса кое прави служението на Църквата по-специфично. И тогава стигаме до крайъгълния камък - Господ Иисус Христос.
Ние се грижим за всички в болницата - за мюсюлмани, атеисти, протестанти, католици и не правим разлика между тях. През последната година в болничния параклис се кръстиха четирима мюсюлмани. Естествено сблъскваме се с много пречки и предразсъдъци. Има и изкушения - едно от най-големите е да не превърнем нашата църковна мисия в чисто социална дейност - ако стане това, то тогава държавните социални служби ще вършат много по-добра работа от Църквата.
- Колко свещеници обгрижват болничния параклис?
- Официално аз съм поел това задължение, но работата е много и е непосилна само за един човек. Много ми помагат моите събратя иконом Георги Георгиев, протосингел на Русенска митрополия, ставрофорен иконом Стефан Стефанов, свещ. Кръстьо Милев, както и десетина доброволци. Голяма подкрепа ни оказва и епархийският ни архиерей - Русенски митрополит Неофит.
- Как реагират болните, когато при тях идват свещеници?
- Повечето хора имат нуждата да поговорят с някой. Има такива, които остават в болницата дълго време, губят връзката със своите близки. Оказва се, че единствените хора, с които могат да поговорят, са лекарят, свещеникът, сестрите. С течение на времето ние, свещениците, променихме атмосферата в болницата - сестрите започнаха да ни помагат, да ни насочват към нуждаещите се от духовна подкрепа, лекарите промениха отношението си към личността на свещеника и въобще към Църквата.
- Това означава, че вашата мисията не е само сред болните, а и сред персонала на болницата?
- Да. Постепенно към болничния параклис се обособи своеобразна църковна общност - бивши пациенти, които продължават да идват и след като оздравеят, хора, които просто помагат, сформира се хор към параклиса. Малко е известно, че в тази болница преди е имало параклис „Св. Василий Велики”, който обаче е унищожен през 60-те години и е превърнат в морга. В момента се опитваме да го възстановим, събираме средства. Мястото, което е известно като „старата русенска морга”, всъщност е поруган храм - абсидата, мястото, където е бил олтарът, е превърнато в тоалетна, вътре е сложена маса за аутопсия. Сега целта ни е да го преустроим в място, където да има дневен център, в който да могат да идват хора с различни проблеми.
В момента и директорът на болницата доктор Минчо Вичев и главната сестра Евелина Ванкова ни помагат много за възстановяването на стария параклис. Всъщност тази инициатива малко или много е и тяхна. Те са се мотивирали вътрешно да работят с нас и в бъдеще. Сега те се занимават с набирането на средства за параклиса към болницата. Ако това стане, ще имаме два параклиса - един външен и един вътрешен.
Същевременно мисията ни е и сред близките на болните. Дори когато човек умре, той оставя след себе си хора, които продължават да го обичат. Имах един случай наскоро с една жена на име Мариана, която се лекуваше в болницата. Запознахме се с нея, кръстихме я, грижихме се за нея. Последната й воля преди да почине беше децата и съпругът й да бъдат кръстени и сега духовно се грижим и за тях.
- По време на вашето пастирско служене вие се сблъсквате често със смъртта. Различава ли се християнското отношение към смъртта с това на лекарите и персонала в болницата?
- Ако кажеш на смъртно болния, че има голям риск, има вероятност изходът да е фатален, той може да се замисли. Но съвременната етика е забравила за смъртта, обществото ни отрича смъртта до последния момент, а всъщност смъртта е крайъгълния камък на живота. Митр. Антоний Сурожки казва, че смъртта осмисля живота. Ако кажеш на някого - „ти ще умреш днес”, той ще промени целия си ден. Но днес хората умират пред телевизорите и когато смъртта ги застигне - не мислят за нищо, нито за децата си, нито за живота си.
Българите сравнително по-трудно преодоляват практиката да мамят болния за състоянието му до края, наричат това „благородна лъжа”. Но когато човек е подготвен за смъртта си и знае, че умира, достатъчно е просто да му хванеш ръката или да му поговориш.
Последното осезание, което остава, когато човек се разделя с живота, е слухът - заради това Църквата е създала молебен при разлъка на душа от тяло. Молебенът се чете на глас при умиращия човек и той до последно слуша неговите думи. Те звучат тежко и жестоко за близките - там се молим Господ да освободи душата от тялото и да приеме душата на умиращия. Но колкото и да са тежки, тези думи стигат до смъртника - дори до този, който е в кома, и той чува, че близките му се молят за него, той се подготвя за срещата си с Бога. Отпечатъкът на смъртта е страшен, но Христос победи смъртта и това, което е скъсано, може да се събере в Христос чрез кръщението, чрез Църквата.
Не съществува „благородна лъжа”, важно е обаче как поднасяш истината. Ако тя се каже по безчовечен начин, пациентът може да изгуби всяка надежда. А надежда винаги има, защото всеки ден се случват чудеса и всички, които работят в болниците, признават това.
Важното е всичко да става с много любов, не бива да се превръщаме в морализатори. Болницата е място, в което пациентите постоянно страдат - от болките, от раздялата с близките, от самотата. Това, което може да облекчи страданието им, е любовта, грижата, съчувствието. На болния не трябва да се натяква, че болестта му е следствие от греха му. Целият свят е грехопаднал. Трябва да гледаме на човека като на неповторима личност, а не като на пациент, на когото дори не знаем името. Един американски писател казва: „Ако спасиш една душа, ти спасяваш целия свят, ако погубиш една душа, погубваш целия свят.” В нашата мисия ние не сме максималисти - не можем да обиколим всички и да спасим всички, целта ни са конкретните личности пред нас с техните страдания и нужди.
- Какво липсва най-много на болните?
- В болницата се чувства най-силно липсата на другия. Болните имат нужда да споделят, имат нужда от докосване, за да усетят човека до тях. Докосването при болния е нещо невероятно важно - понякога им е нужно просто да ти подържат ръката.
В момента Здравната каса поема и грижите за неизлечимо болни. Така се получава, че някои хора прекарват последните си дни в болницата и понякога последното нещо, което човек вижда преди смъртта си, е или празната стая, или медицинската сестра. И когато близките на болния отидат при сестрата, те питат едно и също: „Какви бяха последните му думи?”
Живеем в невероятна ера - скитане от държава на държава, Интернет, глобални комуникации, но всичко това говори за глада за другия. Затова и търсенето на Христос често започва с търсенето на общение с хората. Но в човешкото си търсене ние ставаме все по-самотни. Дори и Франц Кафка е казал, че когато е бил сред най-много хора, тогава се е чувствал най-самотен, което е парадоксално, но е истина.
Целта на нашата църковна мисия е да донесем Христовия мир на хората. Когато нашият Господ Иисус Христос се явил на учениците след Възкресението Си, Той казал: „Мир вам”. Ненапразно и в литургията Великата ектения започва: „С Мир на Господа да се помолим”. Ние това и правим - даваме на хората мира, защото в човека винаги остава една празнота, която не може да бъде запълнена, освен от Този, Който всичко изпълва, а това е Господ.
- Отец Добромир, служението Ви на енорийски свещеник отнема много време и сили, но в същото време Вие отделяте много усилия и за работата си с пациентите в болницата и в болничния параклис. Каква е Вашата лична мотивация, за да можете да издържите на това физическо и духовно напрежение?
- Правя го заради това, че смисълът на човешкия живот е да даваш любов. А това е и смисълът на църковната мисия - да дадем на хората Христовата любов и мир.

Анкета:

Откъс от изследване за първоначалните нагласи в Многопрофилна болница гр. Русе, проведено сред 300 пациенти и представители на персонала. Анкетата е на-правена от ставроф. иконом С. Стефанов и свещ. Д. Димитров през август 2002 г., преди да започне църковната мисия там.
Смятате ли, че е необходимо присъствието на духовник в болницата?
Да - 50,2%; Не - 43,3%; Нямам мнение - 6,5%.
Бихте ли били по-спокойни, ако в лечението Ви участва духовник?
Да - 28%; Не - 50,8%; Нямам мнение - 21,2%.
Бихте ли присъствали на богослужения, ако в болницата има параклис?
Да - 45,3%; Не - 36,5; Нямам мнение - 15,7%.
Какво е Вашето вероизповедание?
Православен християнин - 74,4%; Не изповядва (не посочва) - 20,9%; Други - 4,7%.
В какво желаете да се изразява помощта на духовника към болния?
Не са отговорили 53,2%; Окуражаване чрез вярата, повдигане на духа - 14,6%; В нищо - 11,2%; Молитва за оздравяване, за лекаря - 6,8%; Разговор, съпричастност, четене на св. Евангелие - 4,4% ; Душевно спокойствие, утеха - 3,7%; Изповед, причащение - 2 %.

Поради пълно незнание за мисията на Църквата и духовника, половината от анкетираните не са дали отговор на отворените въпроси. Същевременно 74,4% са заявили, че са православни християни.
Изповед и Причастие очакват от духовника само 6 човека, т.е. 2% от анкетираните.
Показателно е, че положително отношение към присъствието на духовник е по-силно изразено сред персонала на болницата, т.е. мнозинството от медицинския персонал възприема духовниците като свои съработници.
Анкетата показва, че бъдещето на църковната мисия в болниците ще зависи от адекватността на свещеническото присъствие сред нуждаещите се.

E-книги