Днес, започвайки да живеят църковен живот, вярващите попадат в положението на хора, разкъсвани на две. За тях възникват два съвършено различни живота, два съвършено различни свята: единият е в храма, с всичко което той дава на вярващия, а другият - животът извън стените на храма.
По-рано човек не е изпитвал така силно тази раздвоеност, той изглежда лесно е примирявал тези две начала - своето обичайно мирско съществуване и изпълняването на църковните си задължения. Неговият семеен живот не противоречал на задължението му да отиде в църквата, да запали свещичка, да си вземе нафора и пак да излезе в света и да се заеме с всекидневните си дела. Какво е станало след това, защо е тази раздвоеност сега, това страшно положение човек да чувства, че живее не един, а два живота - един, който го влече към Църквата, и друг, който го въвлича в света.
Станало така, че пред съзнанието на вярващите застанали онези задачи на християнския живот, които по-рано като че ли били задължение на монасите. По-рано на миряните се полагало да ходят на църква, но да живеят по светски. Духовният живот бил предназначен не за тях, той бил достояние на монасите. Но ето, че този манастир, иззад чиито високи стени било така удобно, така естествено и просто да се занимаваш с чисто духовни дела, без да чувстваш никаква двойственост, тъй като светът бил отделен от манастирския живот с тези стени, този манастир, тези духовни задачи обхванали и миряните. „Добротолюбието”, „Невидимата бран”, творенията на св. Теофан Затворник - всичко, което сега вярващите християни се опитват да приложат в света, в тези стаи, в тези домове, където присъстват всички страни на чисто светския живот. Естествено е човек да се чувства раздвоен, ако например е на гости, седи, разговаря с компанията и изведнъж си спомня за Църквата. Струва му се, че всичко църковно е сякаш сън. Така различно е онова там, църковното, от това тук - светското...
Раздвоението на живота на духовен за монасите и светски за миряните е най-тежкото наследство от дългото ни външно църковно благоденствие, превърнало християнството от житейски подвиг в проста битова привичка. И когато събитията по Божия воля ни заставиха да си спомним за духовните, за висшите задачи, общохристиянските, които въобще не са само за монашествуващите братя, хората се оказаха в това безпомощно състояние на раздвоение. Тогава възникна и въпросът как в условията на живота в света да запазим онова, което дава светата Църква. Оттук възниква и съвършено различната задача за съвременния пастир - духовното наставничество.
Духовното наставничество и старчеството също са били дело на манастирите, както целият духовен живот. Енорийският свещеник извършвал тайнството изповед, но когато се нуждаели от духовно ръководство, християните отивали в Оптинската пустиня или в някой друг манастир и там лекували духовните си рани при опитните духовни лечители.
Духовният живот, възникващ сега в условията на живота в света, възложи това тежко, непосилно бреме на духовното наставничество и дори на старчеството върху плещите на енорийските свещеници. Те не могат да отхвърлят това задължение, защото потребността от духовно наставничество е законна потребност на мирянина, пристъпващ към духовния живот в условията на живота в света. И за да не захвърлят по средата на пътя духовния живот и дори не по средата на пътя, а още при първите крачки, те непременно трябва да имат духовен ръководител. И понеже не всички могат да открият някакви изключителни по своите дарования духовници, то с това задължение трябва да се заемем ние, редовите пастири, и с Божия помощ да наставляваме духовните си чеда и да ги ръководим.
В това дело на духовно наставничество наставляваните миряни трябва да усвоят две важни правила. Първо - да имат само един духовник. Често на въпроса дали имат духовник, чуваме отговор: имам няколко духовници, изповядвам се и там, и там... Това ходене по различни духовници е безполезно в духовния живот. То напомня състоянието, за което свидетелства един съвременен пустинник. В пустинята врагът постоянно подбужда отшелника да сменя мястото на подвизаване. Първото изкушение за пустинника се състои в това, че започва да му се струва: ето на онази планина ще се спася по-добре. И ако той остави първата си пустинническа килия и се отправи към тази планина, врагът веднага ще зашепне на ухото му: а ето на онази планина ще ти е още по-добре, още по-тихо, по-уединено. И врагът ще оплете този човек, обикалящ от планина на планина и търсещ все по-добри и по-добри условия за себе си.
Изборът на духовен наставник трябва да стане по сърце и душа, но смяната му може да стане само по някакви много сериозни причини, и то с благословението на духовника, когото оставяш.
Второто правило е: да се отдадеш на послушание на избрания от теб духовник. В условията на живота в света послушанието не може да бъде осъществено така, както в манастир, защото тук духовникът няма възможност да ръководи всяко движение в живота на човека. Но важна е готовността, важна е самата решимост да се откажеш от своята воля.
Веднъж на наше богослужение дяконът по погрешка произнесе ектенията. Вместо „светаго храма сего” каза „святей обители сей”. Аз бях обзет от неочаквано чувство, тази обикновена грешка на езика ми се стори като откровение. И това, може би малко странно, чувство постави начало на постоянното ми влечение към тази идея: необходимостта в нашите условия на живот да бъдат изграждани духовни манастири, та духовният живот, някога изграждан зад манастирските стени, сега да се изгражда в душите ни, затворен зад стените на молитвата ни.
В много църкви с Божия помощ и сега се изграждат „обители”, макар и не навсякъде и не винаги да се определят с такива именно думи, пастирското дело, което се извършва в тях. Аз знам, че по този път има и много уродливи явления, защото така се създават затворени общини не само около православни пастири, но и около самозванци, отделили се от Църквата и само смятащи се за православни пастири. Но уродливи явления е имало и тогава, в първите векове на християнството, когато са възникнали ересите и разколите. И все пак, истинският път - това е пътят на обединяване на енорията с духовническото начало. И нека свещеникът бъде духовен наставник, настоятелят да бъде игумен и енорийският храм да се превърне в обител. Амин.

E-книги