Навършват се шест века от блажената кончина на св. Евтимий, патриарх Търновски. За точната дата на неговото успение има различни хипотези, но най-аргументираната от тях е обоснована още в началото на ХХ век, след разкопките през декември 1905 г. в Бачковския манастир. Цяла книга по този въпрос издаде Иван Богданов. В нея убедително се доказва достоверността на находката, а съответно и достоверността на данните за датата на смъртта на последния Търновски патриарх - 4 април 1404 г. Съвсем наскоро в сп. „Духовна култура” (кн. 12 от 2002 г.) излезе статия от Владимир Балчев, която проследява споровете по тази тема и също подкрепя автентичността на находките.
Наличието на повече хипотези създаде условия и за повече от едно честване на знаменателната годишнина. Няма съмнение обаче, че най-достоверната дата, с която разполагаме, за честването на 6-вековния юбилей е 4 април 2004 г. До тази дата има достатъчно време, за да се подготвим за достойно честване.
Такова достойно честване несъмнено не може да не включва и
въздигането на двете великотърновски първосветини:
храмовете „Св. Възнесение” и „Св. 40 мъченици”.
Без съмнение естественият средец на честването на най-великия търновски патриарх е неговата престолнина Царевград Търнов. А във Велико Търново най-Евтимиевото място несъмнено е върхът на хълма Царевец с патриаршеския храм „Св. Възнесение Господне”, „майката на всички български църкви” по време на Второто българско царство и Търновската патриаршия.
Това място носи една от големите болки в сърцето на православните българи. Защото през 80-те години на ХХ век сградата на храма беше възстановена, но вътрешността и функцията (т. е. същността) на сградата бяха подменени.
Архитектурната възстановка на тази църква е направена по проект на арх. Боян Кузупов във връзка с честването на 1300-годишнината на българската държава в 1981 г. Както тогава, така и досега тази възстановка остава спорна. Но дори и да не сме съгласни с обосновката на архитектурната хипотеза, все пак сградата не противоречи принципно на историческата достоверност. Това би могло да бъде действащ храм, приемник на стария.
Проблемът е в интериора и по-специално в
нехристиянските стенописи,
които са несъвместими с храмовата функция до степен да я правят невъзможна.
Стенописите покриват изцяло вътрешните стени на сградата. Те са направени през 1985 г. във връзка с 800-годишнината от въстанието на Асен и Петър. Художникът Теофан Сокеров тук се е постарал в един амбициозен проект да покаже всичко, на което е бил способен според тогавашните си разбирания. Изображенията носят всички отличителни белези на своето време - късните години на западащия тоталитарен социализъм.
В края на 70-те и началото на 80-те години под влияние на Людмила Живкова в официалната българска култура бе привнесен поредният „априлски” вятър на промените. Идеологията на Живкова и на кръга около нея беше еклектична смес от комунистическа идеология, индийски влияния, окултизъм, Рьорих и пр. - включително кокетиране с християнството. Всичко това минаваше за разчупване на твърдите канони на комунистическата естетика и беше прието много добре от „художествено-творческата интелигенция”, още повече, че беше източник на големи държавни поръчки и значителни доходи. Християнските теми бяха „осъвременени”. Появиха се безброй партизански „разпятия” и варианти на „пиетаv”.
В началото подобни образи се тълкуваха едва ли не като „пробиви” в „системата”. Едва по-късно, когато се превърнаха в клише, те разкриха истинската си същност:
подмяна на християнската образност
Най-емблематичният образец на тази подмяна станаха именно стенописите на Т. Сокеров във възстановения патриаршески храм на хълма Царевец. Навремето стенописите бяха приети добре от художниците и от критиката. Православните християни не ги одобриха, но запазиха своето мнение за себе си.
С течение на времето обаче неприемането на тези образи продължи и се задълбочи. Днес вече никой не се съмнява в тяхната неуместност, но ето, че вече 14 години след падането на тоталитарния строй все още нищо не е направено, за да се поправи извършената грешка. Създадена е патова ситуация и сякаш никой не вижда изход от нея.
Всъщност изход има и той е ясен.
Ясно е, че функцията на Патриаршеския храм на хълма Царевец не може да бъде друга освен отново да бъде действащ храм. Сегашните стенописи са несъвместими с тази функция, затова следва да бъдат отстранени от храма, за да може той да бъде
наново осветен и благоустроен за изконното си предназначение -
православно християнско богослужение.
Отстраняването на стенописите е процедура, за която има рутинна технология. Необходимо е просто да се съберат съответните средства (примерно чрез национална дарителска кампания) и екип от реставратори да започне да действа. Работата може да се извършва поетапно, като трудът на някои от реставраторите също може да бъде дарение. Свалените фрески ще бъдат поставени там, където техният собственик намери за добре, а храмът ще може да бъде дооборудван с всичко необходимо (св. престол, иконостас и пр.), за да бъде осветен и да стане действащ. Това е най-важната част от работата и тя може да бъде свършена до юбилея в 2004 г.
На следващия етап - след събиране на още средства и евентуално провеждане на конкурс - ще може да се пристъпи към ново изписване на храма, с което Велико Търново и България най-сетне да си възвърнат в обновен вид една от най-великите си светини.
В същото време и по същия повод - Евтимиевия юбилей - следва да си възвърнем и другата, може би още по-важна търновска първосветиня, която е и
главната църковно-държавна светиня на днешна България -
Великата лавра „Св. 40 мъченици”.
Църковно-държавното начало е заложено още със самото освещаване на храма от великия цар Йоан Асен II, който в своя триумфален надпис от 1230 г. заявява, че посвещава издигнатата от него църква именно на св. 40 мъченици, в чийто ден е постигнал - с тяхна закрила - блестящата си победа при Клокотница на 9 март 1230 г. Този надпис върху мраморен стълб и днес стои вътре в храма, за да свидетелства за онова съзвучие между държава и Църква, което е било факт по времето на Йоан Асен. Царят прави и още един емблематичен и исторически жест: той докарва Омуртаговия стълб и стълба от Родосто (вероятно триумфален от времето на Крум), за да ги сложи да подпират заедно с неговите стълбове същия свод, където е бил изписан Христос Вседържител.
Тъкмо по това време - в 1235 г. - българската държава и Българската църква са в своя зенит. На събора в Лампсак се ознаменува връщането на Българската църква в лоното на Православието (след Калояновата уния) и четирите източни патриаршески катедри единодушно признават патриаршеското достойнство на българския църковен глава, а самият цар Йоан Асен, безспорният хегемон на Балканския полуостров, е признат за василевс.
Цялата тази историческа и църковно-държавна емблематика е била безпогрешно усетена от създателите на следосвобожденска България. Именно тук - в наскоро върнатата към християнско богослужение църква „Св. 40 мъченици” - се отслужва тържественият молебен при откриването на Учредителното събрание в 1879 г. Този храм е свързан и с обявяването на Съединението от княз Александър Батенберг (1885 г.). Пак тук става тържественото обявяване на Независимостта на България ( 22 септември 1908 г.).
България няма друга такава светиня, в която на равна нога да съжителстват двете начала - държавното и църковното - с емблематична приемственост между трите български държави. Голямата базилика в Плиска и Кръглата църква в Преслав носят ярък образ само от Първото царство, а днес са само археология. Катедралите „Св. Неделя” и „Св. Александър Невски” в столицата са образи от ХХ век. Древната базилика „Св. София Премъдрост Божия” никога не е имала държавен статут.
Тъкмо сега, когато има най-насъщна потребност от своите корени и духовна самоличност, България е длъжна да върне към живот (богослужение) тази национална светая светих, където в ХIV век е светителствал и най-знаменитият български патриарх св. Евтимий Търновски.
Многобройните досегашни национални конкурси за реставрация на „Св. 40 мъченици” като паметник на културата и археологически обект се провалиха. Но тези провали всъщност доказаха нерешимостта на задачата по неправилния начин.
Вярното решение е самоочевидно. То е:
храмът да бъде храм
Да бъде действащ храм. Да има силен и вдъхновен образ, съответен на първенствуващото му място измежду всебългарските светини на църковно-държавното историческо духовно единство. Този образ да бъде съвършено традиционен и съвършено съвременен, тъй че възстановеният храм „Св. 40 мъченици” да бъде напълно тъждествен със стария, който го е родил, и същевременно да бъде носител и на всички национални исторически събития, с които е бил свързан, включително и нашето съвремие и сегашното ни отношение към него.
Когато е обсебила храма за реставрация преди няколко десетилетия, държавата е получила от Българската църква действащ храм и е длъжна да й върне действащ храм, а не мумифициран археологически паметник.
Всички се преумориха от безкрайната нерешимост на проблема с великотърновската Велика лавра. Но ето сега имаме най-подходящия повод за да се предприеме радикалното и неотложно решаване на този общонационален проблем. Не по пътя на досегашните проекти, изградени на погрешна основа, а чрез ново задание, в което Църквата и държавата да действат в съзвучие и да поемат всяка своята отговорност. Поводът за такъв нов почин в юбилейната за Патриаршията ни година е именно приближаващият юбилей на най-славния от българските патриарси, великия св. Евтимий Търновски.

E-книги