Царството Божие вътре във вас е.” - Звучи просто, но нима най-истинните неща не са прости?
Те достигат до сърцето на всеки човек, без значение дали е учен или дете. А само слушайки и доверявайки се на сърцето, човек се приближава до Бога.
Хората винаги са имали нужда да вярват в нещо. Те са като вълци. Трябва им водач, който да ги обединява, да ги подчинява. Животът е бил суров, сурови са били и хората. Жертвоприношенията, страхът от гнева на Бога, са били неотменна част от живота им. До един момент, в който се появява нещо друго, нещо различно. Любов, светлина, прошка. Да, те са съществували и преди, но като белег на слабия. Вълкът е жесток, вълкът е господар, вълкът не прощава и не обича. Той властва и подчинява. Със силата си, с жестокостта си. И изведнъж всичко се преобръща. Но за да познаеш Бога, трябва да познаеш себе си. Защото ти трябва да простиш, ти трябва да дадеш, ти трябва да повярваш. Трябва да властваш не над другите, а над себе си. Не е чудно, че на хората им е било трудно да повярват. Няма идоли, няма власт. Бог е при нас, Бог е с нас, Бог е в нас. Но как така, нали е Бог, значи е над нас. Истинската вяра не може да съществува заедно със съмнението и страха. А най-големият страх на човека е страхът от самия себе си. Да преодолееш страха, значи да си свободен. А само ако си свободен, можеш да погледнеш дълбоко в себе си и да откриеш Бога. Любов, светлина, прошка. Всичко добро, заложено в човека и упорито потискано, защото е противно на дивия закон на хищника. Но в края на краищата ние не сме хищници, ние сме хора. И точно тези светли черти ни отличават и ни правят хора. Трудно е да си добър, трудно е да не мразиш, трудно е да простиш. Но нима е трудно да обичаш? Не е ли това най-прекрасното и извисяващо чувство, което те приближава до Бога. Да отвориш очите си и да видиш - себе си. Защото Бог е в нас и Царството Божие, царство на светлина и любов, е в нас.