Московският старец отец Алексей Мечов се нарежда в числото на великите руски подвижници на православната вяра от втората половина на ХIХ в. и първата четвърт на ХХ в.
Прекарал целия си живот и свещеническо служение в храм „Св. Николай Чудотворец” на ул. „Маросейка” в Москва. При своя храм изгражда община от вярващи изцяло по манастирски образец, която се превръща в спасителен пристан, особено в годините след Октомврийската революция от 1917 г. и последвалото я кърваво гонение срещу Руската православна църква. В това време отец Алексей станал истински стълб на вярата, под чието духовно ръководство много православни християни не само не предали вярата си, но станали и нейни изповедници, завършвайки мъченически живота си. Сам отец Алексей няколко пъти е бил задържан и разпитван. Причислен е към лика на руските новоизповедници. Блажената му кончина настъпила на 9 юни 1923 г.

Батюшка отец Алексей винаги е живял за хората и сред хората, особено в онези години, когато мълвата за него като старец привличала все повече нови и нови хора. При него идвали на изповед, винаги бил обграден от множество хора - и в двора на храма, и по пътя към дома, където винаги го чакала опашка от желаещи съвет или подкрепа.
Сам той, бидейки старец и подвижник във всичко, бил така прост, че мнозина не разпознавали в него нито стареца, нито подвижника. Обичайно било за повечето хора да свързват с понятието „подвижник” представата за тиха обител и уединена килия с незагасващо кандило. А при отец Алексей нищо такова нямало. Малка стая и малък кабинет, в който невинаги горяло кандилото, което говорело за това, че батюшката бил постоянно зает и не му оставало време да го запали. На бюрото лежали купища книги, просфори; внимателно сгънат, тук бил поставен и епитрахил, а до него кръст и св. Евангелие, както и малки книжни икони за раздаване с благословение на вярващите. През стената често се чувало пиано, а през прозореца от улицата - шумът на минаващите трамваи и коли. Отец Алексей се хранел малко и набързо заради многото посетители. Постоянно бил обкръжен от хорската мълва и мирската суета, не оставящи никакво впечатление за „тишина и безмълвие”...
Въпреки това, при целия този житейски шум, с живота си батюшка Алексей показал, че може да бъде далеч от света, от всичко земно, и да има духовна, сърдечна близост с Бога, непрестанна и неразсеяна молитва, чисто сърце и да вижда Бог още тук на земята.
„Пустинята” и „безмълвието” били заключени в неговото любящо и състрадателно сърце
откъдето той раздавал на всички благодатните дарове на пустинята - смирение, любов, радост, милост, утешение. Винаги преизпълнен с молитва, него не можели да разсеят нито суматохата в дома, нито непрекъснатите контакти с хората в храма...
Молитвата на отец Алексей изпълвала целия храм с особена молитвена атмосфера, която рядко можела да се срещне в други храмове. Този, изпълващ всичко, молитвен дух действал не само на вярващите, но често приобщавал и невярващите... Много били случаите, когато в храма идвали хора с намерение да критикуват или да се подиграват, но покорени от благодатната обстановка, се обръщали към Църквата; дошли със зли намерения, те ги оставяли, възраждали се и дори ставали духовни чеда на отец Алексей и членове на неговата община.
Батюшка Алексей бил велик молитвеник.
Той не обичал да разсъждава за молитвата, а живеел и дишал с нея
От всяко разсъждение вее хлад, а това било така далече от неговото пламенно сърце. На всяка молба, мъка или човешко колебание, той винаги отговарял: „Аз ще се помоля.” И го казвал не формално, а дълбоко сърдечно. Всяко ново име било за отец Алексей жив човек и молба за помощ свише, прошка или помилване.
Батюшката непоколебимо и свято вярвал в силата, дръзновението и всемогъществото на молитвата, в нейната помощ и достъпност за всеки човек. А такава молитва, каквато имал той, била немислима без жива вяра. Отец Алексей сам казвал за своята вяра: „Бог ми е дал твърда, детска вяра.” Дръзновението на неговата вяра удивлявало дори много църковници...
Един път му се наложило да изповяда архиерей, известен църковен деятел, който бил изумен от силата, крепкостта и неколебимостта на вярата, която имал батюшка Алексей, и споделил с него това свое изумление. А той скромно му казал: „Просто Бог ми е дал вяра като при децата.”
Отец Алексей силно обичал и благоговеел към храма като място на особено Божие присъствие и винаги се стараел да насади това чувство и в душите на своите духовни чеда. Той усърдно поучавал и в проповедите си, и в беседите си, че храмът е земно небе, където присъстват Сам Господ и Майката Божия, небесните сили и всички светии. Отец Алексей строго напътствал духовните си чеда да не разговарят в храма. Към тези, които не радеели за чистотата и реда в него, не се държали подобаващо по време на богослужение и нямали страх Божи, бил строг и много взискателен.
Батюшка Алексей не търпял въобще лекомислието в думите, както и в отношението към всичко, което се отнасяло към божествения Изкупител и тайнствата.
В последните две години от живота си особено по време на богослужение батюшката сякаш сияел с някаква особена, неземна, вътрешна светлина. Благодатта, излята изобилно върху него, понякога се проявявала и видимо - виждали го издигнат във въздуха. Когато една негова духовна дъщеря простодушно му разказала, че се е удостоила да го види в това състояние, отец Алексей отвърнал: „На никого не разказвай за това до моята смърт. На теб ти бе дадено да видиш мен, грешния, по Божие милосърдие в дух. Помни - това са любовта и милосърдието Божии към мен, грешния.”
„Сърцето на пастира е длъжно така да се разшири - казвал отец Алексей, - че да може да побере в себе си всички нуждаещи се.” Самият той бил едно огромно сърце, изцяло проникнато от любов към Бога и хората. Зад неговата скромна, неотличаваща се с нищо особено, външност се криела неизчерпаема съкровищница на доброта, любов и мъдра помощ... в най-неочаквани, безкрайно разнообразни форми.
„Той е съвсем особен - казал за отец Алексей философът Николай Бердяев, когато го видял за първи път, - някак си светещ.... на никой друг не прилича, освен на стареца Зосима”.
Милващата любов, за която говори св. Исаак Сирин, жалостивата любов била богатството на батюшката. Понякога отец Алексей споделял в разговор: „По природа имам жалостиво сърце.” Единственият човек в Москва, с когото можело да се говори за всичко и който разбирал всекиго, бил батюшка Алексей. При него идвали за съвет архиереи, свещеници, учени, писатели, художници, лекари, дори комунисти... И „неграмотният”, както сам се наричал, вниквал и разбирал проблемите на тази разнородна маса от хора. Нему бил ясен като на длан животът в Русия - и градският, и селският, и на работниците, и на търговците и аристократите. При него идвали от всички тогавашни съсловия и класи със своите различни исторически навици и традиции, а отец Алексей, като познавал разсъжденията и езика на всяка група, съумявал да говори с всеки на характерния за неговото съсловие език.
В началото на разговорите и беседите батюшката създавал впечатление на прост селски свещеник и тази му простота се проявявала особено в думите му. В тях нямало нищо изкуствено и това веднага впечатлявало събеседника. И последният разбирал, че пред него е
онази простота, която Църквата нарича мъдрост
и започвал да се изпълва с все по-голямо почитание към батюшката, поразен от силата на вярата и широтата на възгледите му.
Със своите прозрения и в най-дълбоките тайни на човешката душа отец Алексей завладявал човека. Още при първите въпроси към него ставало ясно, че целият вътрешен живот на човека с всичките му грехове са му известни и е напълно безсмислено да се скрива нещо... Прозренията на батюшката в такъв момент биха били ужасяващи, ако не ги съгрявала безкрайната му любов...
Като опитен познавач на човешката душа, той умеел да лекува греховните язви
разбирайки, както сам признавал, вътрешния живот на идващите при него. Добре познавайки човешките слабости и без излишна снизходителност, той в същото време особено внимателно и деликатно докосвал и лекувал душата.
Отец Алексей по никакъв начин не показвал, че се впечатлява от простъпките на когото и да било, не укорявал грешника, а се стараел незабелязано за последния да го доведе до съзнаване на вината и разкаяние, давайки му ярки примери на човешки грешки и заблуди. Но и батюшката се чувствал длъжен от тези примери да извлича поука и за себе си.
Неведнъж по време на беседите отец Алексей пребивавал в молитва, търсейки чрез нея отговор на някой въпрос, често се просълзявал и благославял събеседника. Но в такива моменти някои се смущавали, защото, поразени от величието на духовния облик на батюшката, виждали, че пред тях стои немощен... и обикновен старец.
Веднъж батюшка Алексей попитал свои духовни чеда: „Запитвали ли сте се защо всички св. апостоли приели мъченическа кончина, а св. ап. Йоан Богослов достигнал до дълбока старост и мирно свършил живота си?” Разбира се, всички отговорили отрицателно. Отец Алексей обяснил: „Това е, защото св. ап. Йоан имал велика, безпримерна, нестихваща християнска любов, чиято сила покорявала и мъчителите. Тя потушавала всяка злоба, обезоръжавала гонителите и превръщала ненавистта им в любов.”
Същата любов имал и батюшката. Тя потушавала злобата, укротявала страстите и често той намирал приятели там, където трябвало да има врагове.
Отец Алексей бил всичко за всички. Към всеки човек имал различен подход. Дълготърпеливо чакал човек да се пробуди и възжелае Бога, като го обгрижвал с онази любов, свойствена на майката спрямо децата й. Той добре разбирал значението на своето дело и търпеливо носел неговия кръст... Не го разбирали някои епископи и свещеници, дори и някои от духовните му чеда, и това му носело тежка вътрешна мъка. Но когато се случвало нещо изключително или трудно, всички се обръщали към него за помощ.
А непрестанната молитва, нестихващата любов и благодатното озарение винаги му помагали правилно да определи вътрешната сила и издръжливост на онези, които наставлявал.
Батюшката винаги изисквал от своите духовни чеда духовен подвиг. В началото малък и не труден, но винаги съществен. Подвигът, макар и малък, е необходим, защото възпитава сила на волята, без която не е възможен никакъв, а особено духовният подвиг. Преди това обаче трябва да се проверят силите и възможностите на човека. В това помага малкият подвиг ... „Например молитвеното правило може да не бъде голямо - казвал отец Алексей, - но то трябва да се изпълнява без пропускане, въпреки умората, заетостта или други странични неща, които могат да ни отклоняват от него.” Ако в това се прояви твърдост, батюшката обръщал внимание вече и на висшия, вътрешния духовен подвиг.
Пътят на човека към спасение, към Бога
се заключава, както учел отец Алексей, в следното: трябва да се възлюби Бог от цялото същество и да Му се отдадем напълно. Всичките ни мисли, чувства и желания да са отправени към това, да се угоди Богу, да се прави на земята това, което е Нему приятно. А какво е казал Спасителят? Какво е желаел? Кое е първото и единствено Нему приятно? Какво желае и на какво се радва, когато вижда, че го изпълняваме? Това е любовта към ближните...
Какво друго може да бъде за Него радостно, освен това - да вижда, че лишаваме себе си, за да дадем на другите; че се опитваме така да настроим своя нрав, та на ближния да му е леко да живее с нас. Трудно е това дело и скръбен е наистина пътят, който води към Бога. Да се върви по този път, е възможно само с Божията помощ. Оставени сами на себе си, ще загинем още в началото. Затова е необходимо всяка минута да молим Бога за помощ: „Помогни, Господи, помилуй ме, Господи!” Трябва да просим прошка за греховете; да просим сили да живеем, да се поправим и да служим Богу, както Той иска. И както в живота и постъпките си трябва да забравим своето „аз”, да забравим себе си, да бъдем като чужди за себе си и да живеем със скърбите и радостите на всеки човек, с който Господ ни е събрал или срещнал, така и в молитвата е необходимо да искаме не за себе си радост и утешение, а загърбвайки себе си, да просим от Бога единствено сили да изпълним Неговата воля на земята, където ни е поставил да работим за Него.
Въпросът не е във външния начин на живот, а в душевното устроение на човека, който е длъжен да постави във всичко на първо място любовта към ближните. В името на тази любов той е длъжен да преобрази своето „аз” така, че да облекчи живота им. А ближни са най-напред домашните, а после всички, с които животът ни среща.
В поддържането на това търпеливо, кротко, снизходително, изпълнено с внимание и обич отношение към хората отец Алексей никога не отстъпвал.

Из книгата „Жизнеописание московского старца отца Алексея Мечева” от монахиня Юлиания

Превод
дякон Емил ПАРАЛИНГОВ

E-книги