С настъпването на демократичните промени в България през 1989 г. и промяната на общественополитическата система бяха премахнати ограниченията на религиозните права и свободи, наложени от атеистичния тоталитарен режим. Започна се процес на преосмисляне и преоткриване на духовните и моралните ценности и интегрирането им в посткомунистическото общество. Това породи необходимостта от възстановяване на прекъснатата връзка с религията и създаване на адекватна правна регламентация за дейността на Църквата като религиозна институция.
Връщането към вярата наложи възстановяването на един от съществените елементи на колективното право на вероизповедание - социалната и просветната дейност на Църквата, която й беше забранена от комунистическата власт.
За периода 1944-1991 г. създадената тогава нормативно-правна уредба не позволяваше на Църквата да развива мисията си чрез социално-просветна дейност. С конституционните разпоредби от 1947 г. Църквата беше отделена от държавата. Последвалият Закон за изповеданията (ЗИ, 1949 г.) допускаше откриването на средни или висши духовни училища за подготовка на свещенослужители и кадри за Църквата, което ставаше единствено с разрешение на Министерския съвет или упълномощен негов подпредседател, като утвърждаването на програмите се извършваше със специален държавно-административен акт (чл. 14).
Относно просветната дейност на Църквата сред подрастващото поколение конституционната разпоредба на чл. 77 изрично постановяваше, че „държавата полага особени грижи за общественото, културното, трудовото, телесното и здравното възпитание на младежта”. От своя страна, постановката на чл. 20 от ЗИ утвърждаваше и доразвиваше тази конституционна разпоредба с недвусмислена категоричност: „Възпитанието и организирането на децата и младежта се извършва под особените грижи на държавата и се намира извън кръга на дейност на изповеданията и техните свещенослужители.”
С постановките на този закон изцяло беше унищожена и социалната дейност на Църквата. Текстът на чл. 23 забраняваше вероизповеданията да откриват на територията на страната мисии, ордени, благотворителни и други заведения. Заварените такива се закриваха, а собствеността им премина в ръцете на държавата. По този начин социалната дейност на различните вероизповедания беше напълно унищожена.
С настъпването на политическите промени през 1989 г. и приемането на Конституцията от 1991 г. се породи необходимостта от своевременна и актуална законово-правна уредба, която да регламентира религиозните права и свободи в новите обществено-политически условия.
До приемането на новия Закон за вероизповеданията (ЗВ) положението с правната уредба на социалната и просветната дейност на вероизповеданията беше доста неясно и позволяваше злоупотреба от страна на държавата.
В представените законопроекти, внесени в 39-ото Народно събрание, тази материя беше регламентирана по различен начин. С приемането на новия Закон за вероизповеданията (обнародван в ДВ, бр. 120 от 29.12.2002 г.) трудностите, породени от тази неяснота, в известна степен бяха преодолени.
Според разпоредбите на закона вероизповеданията са свободни, равноправни и отделени от държавата (чл. 4, ал. 1). Държавата се задължава да осигури условия за свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедание, което според текста на чл. 6, ал. 3 и 7 включва създаването и поддържането на благотворителни или хуманитарни институции и проповядването и преподаването на една религия или вяра в места, подходящи за тази цел, както и създаването и поддържането на специални учебни заведения, при спазване на законовите изисквания и предписания. По-обстойно това е разгледано и уредено в глава пета от закона, която третира тази материя. Лечебните, социалните и образователните заведения на вероизповедания за разлика от предходния закон се създават и действат според действащото в страната законодателство. Това предполага ненамеса на изпълнителната власт.
Член 30 предоставя право на вероизповеданията да откриват заведения, чрез които да осъществяват социална и образователна дейност. Единственото законово изискване е тези вероизповедания да са придобили статуса на юридическо лице по реда, определен от закона. С това те се конструират като субекти на правото и пълноправно участват в правния оборот в страната. Министерството на здравеопазването, Министерството на труда и социалната политика и Министерството на образованието и науката следят единствено и само за спазване на държавните изисквания при осъществяването на дейността на съответните заведения на отделните вероизповедания (чл. 31). Това гарантира спазването и съблюдаването на единен стандарт и предотвратяването на своеволия и нерегламентирани дейности от страна на отделните вероизповедания, които са в разрез с нормативно-правната система и държавната стандартизация.
Следвайки принципа, заложен в чл. 6, ал. 1 и 2 от Конституцията, където се казва, че всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права, поради което не се допускат никакви ограничения на права или привилегии, чл. 32 от ЗВ постановява: „Приемането в здравно или социално заведение на вероизповедание не може да се поставя в зависимост от принадлежността към съответната религиозна общност.”
Относно разпоредбите за образователна дейност на вероизповеданията законът урежда единствено въпроса за откриването и поддържането на средни и висши духовни училища на отделните вероизповедания. Въпросът за въвеждането и преподаването на предмета „Религия” в училищата се урежда със специален подзаконов акт на Министерството на образованието и науката.
Въпреки че този нов закон е далеч по-добър от стария, приет през 1949 г., законово-нормативната уредба на социалната и образователната дейност на вероизповеданията не е достатъчно добре доразвита и оформена. Има какво още да се желае в тази насока. Но това е въпрос на законодателя. Ние днес сме се събрали като православни богослови и клирици, за да видим къде е нашата Църква по отношение на тези две важни дейности, пряко произтичащи от повелите на Спасителя. Това, в което Българската православна църква сериозно изостава, безспорно е прилагането на тези нови и непознати за средното и младото поколения българи възможности. Другите вероизповедания използват тъкмо социалната и образователната дейност, за да привличат и съхраняват привърженици. Много често те печелят привърженици из средите на традиционно православни българи, които се впечатляват от благотворителните акции на други вероизповедания, запленяват се от техните неуморни и доста настойчиви проповедници. Естествено е, че всички са свободни да работят. И не трябва да се сърдим на другите, че вършат онова, което повелява тяхната вяра, а трябва да се огледаме къде сме, доколко изпълняваме своя християнски, съответно пастирски дълг. Защото въпросът се свежда не до числа на привърженици и впечатляващи акции, а до изпълнение или неизпълнение на дълга ни. Отговорността е голяма и е изключително лична. При това тя не е само на висшия клир (както често някои разбират понятието Църква), а на всеки един от нас. Нека се замислим!

E-книги