Мнозина от нас се изкушават сега, със задна дата, да критикуват от позицията на морални съдници поведението на Българската църква или на отделни архиереи спрямо комунистическата власт в периода 1944-1989. Църквата, казват, не е трябвало да прави компромиси с властта, а е била длъжна - ако се налага - да поеме по пътя на мъченичеството и катакомбния живот. Тази привидно праволинейна „морална” позиция всъщност е дълбоко непочтена. Един пример от съвременната история на Руската църква (пострадала несравнимо по-тежко от комунизма в сравнение с нашата и направила несравнимо повече компромиси) хвърля светлина върху нашия случай.
През 1972 г., още докато живее в Съветския съюз, Александър Солженицин отправя остра морална критика в писмо до тогавашния руски патриарх Пимен. Две години по-късно (1974 г.) писателят вече е политически емигрант на Запад - с целия престиж на своя страдалчески живот на концлагерист, своята мъжествена съпротива срещу комунистическия режим, своя монументален труд „Архипелаг ГУЛАГ”, своята Нобелова награда за литература. И ето, че той е поканен да изнесе слово пред Третия Събор на Руската задгранична църква (РЗЦ), който се провежда в Щерненберг близо до Цюрих, Швейцария. Съвсем естествено би било той да продължи критиките си срещу Московската патриаршия, да я обвини във всички грехове на сътрудничество с атеистичната власт, да отрече легитимността й и да се солидаризира с РЗЦ, която десетилетия наред е отстоявала безкомпромисно Православието от антикомунистически позиции.
Но Солженицин прави съвсем друго. Той заявява:„Аз и сега не гледам другояче на предмета на моето по-миналогодишно писмо до Патриарх Пимен. Кого другиго да призоваваме първи към освобождение от лъжата, ако не духовните отци? Но, като пресякох държавната граница, аз загубих правото да повторя такова писмо днес.”
Тази граница, за която говори знаменитият руски дисидент-антикомунист, съществува не само в пространството, но и във времето. За нас тази граница е 1989 г.
Дотогава сме имали правото да станем мъченици и изповедници за Вярата. Това изповедничество би било единствената истински морална критична позиция за православния християнин. Пресичайки тази граница, ние загубихме правото да бъдем нравствени съдници.
Изправен пред събранието на безкомпромисната РЗЦ, Солженицин би могъл лесно да се солидаризира с нея и да хвърли камък срещу Руския патриарх, да се поддаде на съблазънта да го обяви за сътрудник на комунистите и отстъпник от Христа. Но съвестта на дисидента го кара да прави точно обратното: отстоява каноничността и истинността на Руската църква в СССР, която нарича „пленена, угнетена, потисната, но в никакъв случай не паднала!” За него въпреки всички компромиси на отделни архиереи Руската църква остава истинна, защото: „Ако греховете на йерарсите се прехвърляха върху вярващите, то Христовата Църква нямаше да бъде вечна и непобедима, а изцяло щеше да зависи от случайностите на характерите и поведенията.” И той се обръща към църковниците-емигранти с призива: „Вашата задача днес е много по-сложна и по-многосъставна - но и по-радостна! - отколкото да се солидаризирате само с тайнствената, безгрешна, но и безтелесна катакомба.”

E-книги