Синове, слуги или роби - Страхът Божий и трите пътя към Бога
|
Отец Георгий
Чистяков е богослов, филолог и историк. Енорийски свещеник
в московския храм „Св. Козма и Дамян” и предстоятел на храма
"Покров Богородичен"
в Детската републиканска клиническа
болницa. Член на управителния съвет на Руското библейско
общество и на международната асоциация за изучаване на Отците
на Църквата, ректор на Общодостъпния свободен университет,
основан от o. Александър
Мен, завеждащ катедра по история на културата в Московския
физико-технологичен институт. От 1995 г. чете лекции по история
на християнството и богословската мисъл.
Виж
също: О.Георги
Чистяков: Слизане в ада
(на страницата на фондация "Покров")
|
В
религиозността на много хора днес централно място заема страхът
от наказание. Във времената на държавен атеизъм битуваше мнението,
че вярващите изповядват Бога единствено за да избегнат мъченията
в ада. Именно като страх от адските мъки, приготвени за грешниците
в задгробния живот, биваше представяна православната вяра от атеистическата
пропаганда, на която трябва да признаем високия професионализъм
в това направление.
Освобождаване
от страха
Без съмнение,
страхът пред смъртта и пред въздаянието, което следва в живота след
нея, е своеобразна форма на вяра, но чисто средновековна по характера
си. Зографите тогава изобразявали в картини Страшния съд, адските
пламъци, дяволите, които измъчват грешниците и ги отвличат със сатанински
кикот в преизподнята.
В средните
векове религията на мнозинството (не на светите отци на Църквата)
се основавала на страха пред послесмъртното и даже прижизненото
наказание. Страхът е създал боговете - възкликва един
римски поет и е бил прав по своему, защото е имал предвид не Бога,
а езическите божества. От езичниците този страх наследили християните,
особено тия, чиято вяра не се уповавала на Евангелието Христово,
а на естественото за човеците стремление да се застраховат пред
лицето на непонятния и по принцип враждебен свят, където всеки на
всяка крачка е заплашен от някаква неприятност и опасност.
През ХVIII-ХIХ
век под влиянието на бурно развиващите се естествени религии и в
резултат от осъзнаването на людете относно човешките им права и
потребността им да отхвърлят робското си положение в социален аспект,
този страх започнал да затихва. Така човекът, освободил се вече
от страха (което е радостно, понеже страхът е робство, потиснатост
и затвореност, а нашият Господ ни призовава към свобода), едновременно
започва да губи своята вяра (което е и бедата!), точно по причина,
че тази вяра е била примесена с чисто езическия по природата си
страх. Страхът, който още в IV век внесли в храмовете ония номинални
християни, за които говори блаж. Августин, хора, покръстили се и
приели външния облик на християни, но останали езичници в съкровената
си същност.
Оттук на Запад
се появява френският атеизъм от епохата на Волтер, Дидро и Даламбер,
а на Изток - руският на Писарев, Добролюбов и др.
Човеци, почувствали
се свободни от страха пред наказание и изгонили от живота си Бога.
Трагедията на хората от това време, в числото на които имало блестящи
мислители, учени и поети, се състои в това, че те се отказали от
Бога в момента, в който са имали удивителната възможност да Го почувстват,
да Го преоткрият за себе си и за бъдещето. Заедно със средновековните
предразсъдъци, които неминуемо е следвало да се изоставят (и слава
Богу, в по-голямата си част са преодолени вече), човечеството загубило
вярата си в Бога. Станало като в поговорката: Заедно с водата
от коритото изхвърлили и детето - само че това дете се оказал
Младенецът, роден във Витлеем.
Когато децата
се възпитават в боязън от Бога (в смисъл, че Той ще ги накаже, ако
съгрешават), все в някой период от живота си ще преживеят същото,
което станало по времето на Д. Дидро с цялата ни цивилизация. Те
ще престанат да се боят, ще станат безбожници и ще се откажат от
всяка нравственост. Ж.-П. Сартр описва как в детството си, играейки
си с кибрит, прогорил един килим. Отначало чакал Всевиждащият Бог
да го накаже, а после, когато не последвало наказание, разбрал,
че не е нужно да се бои от Бога, значи - всичко е позволено.
Така в сърцето на бъдещия философ-екзистенциалист покълнало за пръв
път неверието.
Три пътя
към Бога
Още
древните отци казват, че към Бога водят три пътя: на роба, на наемника
и на сина. Когато човек се въздържа от грехове само поради страх
от адските мъки, това е пътят на роба, който се ръководи от страх
пред наказание. Пътят на наемника е свързан с желанието да заработи
някаква награда.
Ако
някой извърши даже подвизи заради желанието да се сподоби с Царството
небесно, то светите отци наричат делото му наемническо. Бог иска
от нас да поемем по пътя на синовството, т. е. от любов и усърдие
към Него да постъпваме честно и да се наслаждаваме на спасителното
съединение с Него в душата и сърцето си. В миналото към Бога вероятно
водели и трите пътя, но в края на ХХ век стана очевидно, че първият
и вторият са пътища без изход, тъй като, ходейки по тях, стигаме
единствено до нервен срив, погубвайки и себе си, и множество хора
около нас.
Все още обаче,
самите ние се плашим един другиго, че Бог за нещо ще ни накаже.
Бог го наказа - казваме за някого, комуто нещо се е
случило, когато считаме, че той е заслужавал наказание за нещо.
Всъщност ние се страхуваме от Бога както елините - от Зевс, египтяните
- от Амон, а римляните - от Юпитер. При това въобще и не забелязваме
как сами ставаме езичници.
И все пак,
не може без страх Божий! Този израз се среща многократно в Библията,
което съвсем не е случайно. Само е нужно да разберем какво представлява
този страх, който ни учи на мъдрост (Притч. 15:33), предпазва ни
от зло (Притч. 16:6) и ни води към живот (Притч. 19:23); той е чист
(Пс. 18:10) и освен всичко останало, се заключава в това, да ненавиждаме
злото (Притч. 8:13). Това не е ужас пред Бога и не е страх от евентуално
наказание. Бог не ни преследва, но ние бихме могли твърде лесно
да Му причиним болка с нашето непослушание.
Някое дете
се страхува от майка си да не му се скара, но друго се бои да не
би да я огорчи или разстрои. Ето къде е разликата между човешките
страхове пред нещо опасно и страха Божий, който за нас е най-драгоценното
от всички съкровища.
От 90-те години
на ХХ в. наблюдаваме едни сърдити православни млади хора, за които
религията е свързана преди всичко със страха пред Типика, Устава
- да не би да нарушат поста или да сторят някакъв грях, мрачни,
сурови, дори външното поведение на които е иноческо. Боим се те
да не са избрали за себе си пътя на роба. Разбираемо е защо - през
тоталитарния режим дълго бяхме роби и сега е трудно, даже почти
невъзможно, да се избавим от робската психология. Но е необходимо,
та да не би да изгубим един ден вярата си, подобно на нашите прадеди
и деди, които се отказали от Бога, понеже виждали в Бога несвобода.
Отказвайки се от Бога посредством ума си, те простирали към Него
сърцата си; отхвърляйки несвободата, те се стремели тъкмо към Бога,
само дето не знаели, че Този, Който им е толкова нужен, Който не
им достига, е именно Той, а не някой друг.
Раби
Божии
Смятайки, че
ние ходим на църква само заради страха от наказание, невярващите
мислят, че религиозността унижава човека, потиска неговото аз
и въобще ни прави роби. Това е наистина така, ако виждаме в страха
Божий единствено и само страх от наказание или възмездие. Тия, които
разбират нашата вяра по този начин, се помрачават и се превръщат
в роби на религията. Когато проумеем истинската същност на страха
Господен, нашата вяра ни окрилява, открива пред нас нови възможности
и нови хоризонти, дава ни нови сили. Именно в християнството невъзможното
става възможно. По думите на Иисус Спасителя за човеците това
е невъзможно, ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно
(Марк. 10:27).
Във връзка
с горното е уместно да си припомним значението на староеврейската
дума за раб Господен (евед Иахве). Евед
означава служител или съработник Божий и едновременно с това отрок,
т. е. чедо, което е пораснало, но не съвсем. Към него може да се
отнасяме като към възрастен, макар все още да трябва да го наглеждаме
и полагаме грижи за него - ето що е раб Божий!
Християнството
започва с коленопреклонението! Тези думи, колкото и важен, и верен
тезис да стои зад тях в очите на православния християнин, будят
недоумение у хора, които не знаят нищо за християнството, богослужението,
мистическия опит в Православието. За човек, който нищичко не знае
извътре за християнството, а само външно, тази фраза изобразява
смазан от религиозните догми човек или робски застанал на колене
пред иконата в тъмния храм.
Да, по този
начин се разбира коленопреклонението на християнина, гледано отстрани.
На дело, в него се изразява не робска зависимост, покорност или
страх, а коренно различно чувство - възторг: Колко са многобройни
делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро (Пс. 103:24).
Същото чувство е удивително точно изразено и в прокимена на вечернята
в събота: Господ се възцари, в красота се облече и други
богослужебни текстове.
Това чувство
е преживяно от всеки лекар, видял безнадеждно болно дете да оздравява;
от всяка майка, посрещнала сина си жив от война; а в края на краищата
и от всяко дете, намерило в утрото на рождения си ден играчка или
подарък, за който дълго е мечтало. И любов, и благодарност, и щастие,
и усещане за Неговото присъствие до нас, изобщо - пълнота, това
е то, нашето коленопреклонение, нищо друго; във всеки случай не
и страх. Ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме
в това... В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха
(1 Йоан. 4:16-18).
Богословие
на страха
Обаче религията,
основана на страха, е все още привлекателна за някои. Днес безразборно
се преиздават стари книги, проводници на това богословие на страха.
Нормално би било да предположим, че заинтересовани групи и сили
дават указания за фототипни издания на подобни книги с цел да се
насажда в православния народ атмосфера на страх, робско послушание,
покорство, като едновременно с това целят да отслабят влиянието
на Църквата сред народа, да я дискредитират в очите на населението
и т. н. Често тези издания са плод на усилията на честни хора, без
каквито и да било злоумишлени намерения - бедата е, че издателите
им, както и ние понякога, сами предпочитаме положението на раби,
вместо богосиновството.
Използването
на религията в качеството на инструмент се превръща в трагедия за
всички. И за народа, и за онези, които го използват, и за самата
религия. Това довежда най-напред до култивирането на абсолютна религиозна
индиферентност, после до взрив на безбожие и накрая до появата на
нови изповедания и нови религии. По такъв начин нова религия в края
на ХХ век стана марксизмът, който зае в сърцата на много хора, без
значение добри или лоши, мястото на Бога, изгонен оттам чрез задължителността
на постите, изповедта и атмосферата на страх, нагнетявана от някои
до ден днешен.
Повечето от
нас са израснали в епохата на робството и от пелените сме били роби,
като още на 3-4-годишна възраст сме осъзнали общозадължителността
на този факт. До такава степен сме привикнали с робската си роля,
че на пътя към Бога също избираме да сме роби (вместо рабй). Евреите
в пустинята видели в Моисей враг именно защото той ги освободил
от робство (Изх. 16:2-3). Ние също считаме за враг оня, който ни
напомня, че сме призвани към свобода (Гал. 5:13), само защото сме
свикнали с несвободата и тя ни е психологически по-близка. Точно
тази несвобода, сковаваща нашите сърца, ни пречи да почувстваме
Иисус, а в Църквата да виждаме само заповеди, установления, забрани
и да не усещаме Неговото изгарящо присъствие и радостта, за която
са ни оставили свидетелства от опита си църковните писатели.
В съветските
времена в училищата на децата се преподаваха знания, ориентираха
ги към фактологията, развиваха паметта им. Учеха ги на бързо четене,
а трябваше да ги учат на бавно, но задълбочено. Никой не развиваше
техните чувства. И днес, идвайки в Църквата, те отново искат да
научат всичко за Бога, за истината, за православната вяра. И не
разбират, че в тази област главното са не толкова знанията, а чувствата.
Ориентацията към знанията ни прави неживи, а съчетана с робската
психика ни превръща и в роби на собствения ум и неговите ограничени
възможности, поради което не сме в състояние да се потопим в Бога
като в океан, както е описано от светите отци.
Постоянно и
навсякъде търсим врагове, проверяваме вярата си по каноните като
ученици, сверяващи отговорите на задачите в учебника; заплашваме
се един друг с Бога, виждайки в Него, може би и добър, но робовладелец,
а себе си - роби. Струва ни се, че всичко около нас е лошо и ужасно,
толкова лошо, както никога досега. Затова и до днес още нямаме сили
да възкликнем заедно с архиепископ Йоан (Шаховский): Земята
е загърната като в слънчев прах от любовта Господня. А това
си е напълно вярно.
|