Случва се, човек с години посещава храма, черкува се редовно, а една голяма част от храмовия интериор и от свещените предмети остава скрита за него. Това е така по две причини. Първо, съобразно църковния чин и пола не всички имат еднакъв достъп навсякъде. Второ, духовният напредък е постепенен и небърз, а от него зависи и постепенното проникване в дълбочините на богослужението и неговата символика. Винаги обаче е необходимо нашето усилие.
Един от свещените предмети, които сякаш остават встрани от вниманието на мнозина, е антиминсът. Дори да знаят какво представлява той, хората лесно забравят за изключителното му значение.
Днес, когато два разкола (политическият на Инокентий и зилотският на старостилците) продължават да отвличат души от пълнотата на Църквата, особено важно е да си спомним за този свещен предмет.
Антиминсът е специален плат (лен или коприна) с размери малко по-големи от напрестолното евангелие. Обикновено на него е изобразено погребението на Спасителя Христос. В наши дни то е щамповано, в по-стари времена е било изписвано на ръка.
В горния край на плата е вшита частица от мощите на някой светец, а в противоположния стои саморъчният подпис на съответния право-правещ архиерей.
В буквален превод от гръцко-латински антиминс означава „вместо трапеза”.
В древни времена св. Литургия обикновено се извършвала върху на гробовете на мъчениците. За да бъде възможно св. Евхаристия да бъде отслужвана и там, където няма гробове на мъченици, още от тогава били изготвяни антиминси с частица от мощи. Първите писмени свидетелства за употребата на антиминс са от VIII в., но преданието свидетелства, че то е още от първите векове на християнството.
Антиминсът е също и свещен документ, който веществено запечатва непрекъснатата апостолска приемственост в Църквата и в частност там, където се извършва всяко едно конкретно богослужение. Това става по силата на собственоръчния архиерейски подпис, тъй като по древното правило - църковната пълнота се съхранява където е епископът. Антиминсът свидетелства за неговото присъствие там, където той физически е възпрепятстван да отиде. Но не само свещеник, а и самият архиерей не може да извършва св. Литургия без антиминс - свой или от друг каноничен архиерей.
Антиминсът до голяма степен е свързан с храма, доколкото е поставен на св. Престол, под напрестолното евангелие. По време на св. Литургия сгънатият антиминс се разтваря и върху него се принася самата безкръвна жертва. Има и антиминси без частица от мощи, само с архиерейски подпис, но те са за престол, който е осветен и следователно, сам съдържа такава частица. Тези обаче са неподвижни, т. е. не могат да се отделят от престола.
При наличието на антиминс с мощи (подвижен), литургия може да се извърши върху него и на неосветен престол, и на всяко място - дори на открито.
Свещенодействието върху антиминс се ограничава до св. Литургия. Що се отнася до ръкоположенията в свещен сан, те са възможни единствено на осветен храмов престол.
В Българската православна църква, както във всяка поместна православна автокефалия, антиминси могат да освещават всички канонични архиереи, намиращи се в евхаристийно общение помежду си. При освещаването антиминсът се помазва със св. миро.
В Софийска епархия и в ставропигиалните манастири на Българската патриаршия антиминси понастоящем освещава и подписва Негово Светейшество Българският патриарх и Софийски митрополит Максим.
Разсъждавайки върху предназначението и смисъла на свещения антиминс, разбираме ясно, че църковното единство е защитено не само от човеци, но и чрез Божия промисъл. То остава непроницаемо за лукавството на света дори когато външно нещата изглеждат тревожно. Всички вражески набези срещу Църквата са постигали единствено измамлив, външен успех, докато в същността си тя е оставала неприкосновена. Само за отпадналите - жалко.
Понеже на Църквата ни беше отредено да понесе нелеки изпитания, предизвикани от печалните разколи, за които се спомена по-горе, да видим накратко как изглеждат те, отразени в понятията за свещения антиминс.
Ако се случи архиерей да изпадне в разкол или да бъде низвергнат, за кратко време остават антиминсите, осветени от него през каноничното му служение, но архиереят, който идва на негово място, ги иззема и поставя свои нови. (Нов антиминс се поставя и когато храмът е бил осквернен.)
Ако някой реши да се провъзгласи за епископ и така да разедини Църквата, то той не е в състояние просто да си направи фалшив антиминс. Разбира се, би могъл да се подпише на парче плат, но св. мощи би могъл само да открадне, т. е. тежко да съгреши чрез светотатство. Защото никой в Църквата не се разпорежда самочинно със св. мощи, но само съборно.
Ако пък изпаднал в разкол продължи да служи на стар осветен антиминс, тогава проблемът възниква от архиерейския подпис. Защото този, който не поменава името на подписалия се върху антиминса архиерей, не може да ползва и неговия подпис - в противен случай става фалшификатор чрез непризнаването и непоменаването му в Евхаристията (невъзможна от своя страна без антиминс!).
Проблемът не се разрешава дори когато подписалият се каноничен архиерей е починал преди да стане разколът. Дори разколникът да твърди, че него го признава, то чрез непоменаването на живия архиерей се поставя в същото положение. Този път приемствеността е нарушена по причина на това, че каноничната църква поменава починалия в заупокойните си молитви. Следователно разколникът не може да признава избирателно единия (макар и починал), а да игнорира останалите.
Във всички описани по-горе случаи се създава прецедент при едно старо заварено канонично положение. Оттам и каноничната яснота, изобличаваща безчинстващите. С други думи, разколникът винаги се изобличава чрез антиминса или като светотатстващ, или като фалшификатор, а заедно с него и последователите му.
Колкото до отслужване на литургия без антиминс, това положение дори не го споменаваме, защото то е толкова осквернително и недопустимо, колкото пре-връщането на тайнствата в театрален спектакъл.
В обобщение ще повторим още веднъж: свещеният антиминс е скрепен чрез св. мощи и чрез подпис на каноничния архиерей. Това двойно обвързване показва боговдъхновеното нерушимо устройство на св. Църква, напомняйки ни за думите на Спасителя: „И портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18).

E-книги