Християнското човечество според Н. Бердяев винаги е било изправено пред две големи изпитания - изпитанието чрез гонение и изпитанието чрез тържество. Второто се оказва истинско изкушение и затова периодите на тържество са съпътствани от изопачаване на самия образ на християнството, от разколи и ереси, които са нанасяли рани и са внасяли смут в човешката страна на Църквата.
Днес Българската православна църква изживява своето тържество, макар и не в смисъла и духа на времето, когато Църква и държава са били в симфония. Ние живеем във време на свободна вероизповед и свободно съществуване и утвърждаване на Църквата, неизменна част от което са разколите.
БПЦ премина през период на гонение, в който с мъченически венци се сдобиха мнозина нейни духовници и миряни. Надделя в последното десетилетие и на вълната от негативизъм, хули и спекулации, насочени към нея. Тя бе подета от разколниците, които обвиняваха епископата на БПЦ за политическо съглашателство в миналото, самите те обаче се оказаха еталон за това как една разколническа група със съдействието на партии и отделни политически лица може да съществува и да паразитира на гърба на БПЦ.
Въпреки поуките от този разкол, от средите на старостилната общност, в която днес открито се проповядва непослушание към епископата на БПЦ, се родиха и нейни разклонения, които самочинно се провъзгласяват за „истинската църква”. Става въпрос за т. нар. Руска православна автономна църква и нейната общност в България, която внесе смут и в богословските среди. Според вероизповедта на нейните членове БПЦ, както и всички други църкви са изпаднали в ерес и заблуда, липса на апостолско приемство и невалидност на тайнствата.
Каква е причината за появата на разколи
в периоди на тържество на Църквата?
Причината за това е, че в периода на свободно и мирно изграждане на Църквата нейните членове трябва да се утвърдят в християнския подвиг на вътрешната борба със страстите. В тази лична борба врагът е невидим и често ни поваля под тежестта на собствените ни грехове. Затова и мнозина прибягват до търсенето на външен враг и като проектират в света своята вътрешна борба, създават разколи.
Така разколът, отцепването от Църквата, като външен факт възниква и се проявява там, където е налице разцепление, разкол в личността, породен от частичното възприемане на богочовешката истина. Поразената от първородния грях човешка природа трудно вмества божествената истина на християнството, трудно разбира Богочовешката правда, възвестена с идването на Христа Богочовека. Природният човек трудно вмества пълнотата на Богочовешката любов и както Н. Бердяев изяснява, той „ту се връща към Бога и се отвръща от човека, готов е да обича Бога, но към човека се отнася с нелюбов. Ту пък се възвръща към човека, готов е да му служи, но пък се отвръща от Бога и враждува срещу самата идея за Бога”.
Когато служението на човека вземе връх, се появяват атеизмът и хуманизмът като богоборчески идеологии. Другата крайност, когато обръщането и любовта към Бога се свързва с отвръщане и нелюбов към човека, поражда разкол. В него звучи ропотът на пророк Йона, който се бунтува за това, че Бог е жалеещ и милващ. Дори за праведника е трудно да приеме, че Бог е свободен да помилва грешника и че Той в суверенния Си акт на помилване отменя собствената Си заповед и допуска духа на любовта да възтържествува над буквата Му.
Разколът е ветхозаветният апел към Бога -
Неговата справедливост да надделее над любовта Му
Така се ражда претенцията, която стои в основата на всеки разкол, че християнската Църква трябва да се състои от съвършени хора и светци, докато реалността е, че много по-голям е броят на грешните, несъвършените християни. Още в първите векове сектата на монтанистите заявява, че Църквата трябва да се състои от светци и съвършени. Църковното съзнание прозряло лъжливостта на монтанисткия максимализъм, който поставя високи изисквания не към себе си, а към другите, за което е изобличен и осъден. А Църквата се утвърждава като общност от спасяващи се грешници. Съвременните разколи в Православната църква са всъщност възраждане на тази стара, изцяло човешка претенция към другия, за която в Евангелието се казва следното: „А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?” (Мат. 7:3).
Психологията също би могла да ни бъде полезна при анализа на подобни патологични явления в духовния живот. В основата на всеки разкол можем да открием белезите на един известен механизъм на психологическа защита, т. нар. проекция. Каква огромна роля играят проекциите, се вижда от думите на К. Г. Юнг: „Те превръщат околния свят в моето собствено, но неразпознато от мен лице.” Т. е. това, с което ние не можем да се справим - най-често нашите слабости, страсти - ние приписваме на другия. В практиката на духовния живот се потвърждава, че това, което осъждаме в ближния, скоро се проявява и у нас.
При разкола става въпрос за една
проекция на вътрешната борба и действителния ни враг
които са припознати отвън в света, в общността, в другия. Затова, когато една общност ви убеждава, че врагът е отвън, отрезвяващо действат думите на подвижниците: „Страхувай се от навиците повече, отколкото от врагове... Ако не си миротворец, не бъди поне любител на метежа.” (св. Исаак Сирин).
Как такъв, на пръв поглед безобиден, враг като навика би могъл да се сравни със световния заговор, например? Светите отци напътстват, че именно той е оръжието, което поразява в дълбините нашето естество. Докато разплитаме мрежите на лукавия в света, чрез нашите навици той създава нашия двойник, нашата втора природа, и ние се оказваме подменени.
На тази подмяна се противопоставят светите отци и подчертават смисъла на вътрешната борба като единствен път за обновление на света в противовес на склонността на човека да я пренася във външния живот и да открива врага извън себе си.
На следващия етап тази проекция, която е потопила човека изцяло в света, се осъществява и една друга проекция - очакванията, надеждите за спасение на човека се проектират върху определена личност - духовния водач. Тази проекция на образа на Спасителя върху определен човек умело използват лидерите и водачите на секти. Когато врагът е външен, тогава е някак естествено и хората да търсят спасение и да се уповават на човек, докато в непосилната вътрешна борба, съпроводена от непрестанно покаяние, единственият ни помощник е Богочовекът, нашият Спасител Господ Иисус Христос.
Така пътят на разкола отвежда към сектантството и примери за това имаме в църковната история.
Път на разкола например е историческият път на протестантството, което поде революционен щурм срещу институцията, но успя да постигне единствено гибелна загуба на символиката и църковните тайнства, с което лиши личността от мистичното преживяване на истините на вярата. Лутането на общностите, родени от революционния дух, днес намира израз в многобройните им разклонения и дава храна на редица секти. В същото време човекът, изправен пред безкрайната празнота, нахлула след поредния щурм, търси да я облече в пищните дрехи на екзотични източни култове и практики.
Но има и друг път - не революционен, а духовен - и това е пътят на покаянието. Искреното покаяние сменя посоката на бунта, осъждането се превръща в самоосъждане, нашата самодостатъчност и изолация се превръща в отдалеченост от Бога и човек закопнява не за външна, а за вътрешна промяна.
За църковното съзнание именно покаянието може да извърши тази така жадувана обнова, осъществена най-напред в самите нас.
Вътрешното обновление не ражда проекции, подбуждащи към метежи и смут, а е носител в света на плодовете на духа: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание” (Гал. 5:23). Това е единственият възможен път на християнското човечество, изправено пред изпитанието на тържествуващата Църква.

E-книги